Всички грешим. Няма човек, който да не е допускал да извърши грях в своя живот. Това е част от нашата природа. Дори и ние, свещениците, сме влизали в прегрешения. По-важното е да осъзнаеш това, което си направил, да се покаеш и да поискаш опрощение. Но нашият най-голям грях е този, че пазим всичките тайни на нашите миряни. По време на изповед, свещеникът чува какво ли не. Понякога научаваме неща, с които ни се иска да помогнем да бъде предотвратена дадена несправедливост, да разкрием истина, която може да спести страданията на някого. Но не можем да го сторим. Всичко казано по време на изповед си остава заключено в тайна.

Моят най-голям грях е именно мълчанието. С него погубих живота на една бедна душа. Тя допусна грешка. Покая се. И накрая потъна в един нещастен свят, в който всеки ден се молеше за опрощение, страдаше отново и отново заради греха, който бе сторила. Виждах как гасне пред очите ми всеки път, когато идваше в църквата. Опитвах се по какъв ли не начин да я накарам да се почувства по-добре. Но онези думи, които можеха да върнат живота ѝ обратно, си оставаха заключени зад устните ми. Бяха ми доверени в една изповед.

Беше краят на пролетта. Слънцето тъкмо бе изгряло и обливаше в злато малкото ни градче в провинцията. Балдахинът от зелени листа спускаше сенки по площада и от короните на дърветата запяваха ранобудните птици. Великден тъкмо беше минал. Вече можех да си отдъхна малко от всичката работа покрай най-големия празник за Църквата. Постите също бяха приключили. Но все още не се впусках в обилно хранене. За това закусих просто с ябълка и парче сухар. Когато на човек му е леко на тялото, леко ще му е и на душата.

Тъкмо бях отворил храма. Коленичих пред олтара, за да се помоля за всички мои съграждани, за мир и любов в сърцата им и да не забравят за това, че не само по празниците трябва да бъдат праведни и да не идват в църквата веднъж-дваж в годината. Тогава, тишината беше нарушена. Чух тропот, който ме разсея. Прекръстих се три пъти и извърнах поглед назад.

На прага на църквата стоеше Ева. Бедно, двадесетгодишно момиче от града, което рядко виждах на службите. Почти не бях разговарял с нея, но знаех не малко неща за живота ѝ. Все пак в малкия град всички знаят всичко за всеки. Ева не изглеждаше добре. Беше облечена в бяла лятна рокля, по която се разхождаха червени и зелени цветя. Но освен това, бе покрита с кал и на места беше разкъсана. Бледата ѝ кожа също беше изцапана и имаше драскотини по ръцете и краката, от които аленееше кръв. Косите ѝ бяха бухнали, а в тях потъваха листа и цветове от дърветата. Лицето ѝ бе плувнало в сълзи, които сякаш щяха да я удавят.

- О, Боже! - възкликнах, покривайки устата си с ръка. - Какво ти се е случило, момиче?

Тя направи няколко бавни и измъчени крачки към мен. Отблизо изглеждаше още по-окаяно. Около очите ѝ падаше сянка, която не успяваше да покрие подутините от неспирен плач. Устните ѝ бяха пресъхнали, жадуващи за капка вода. Ева коленичи в нозете ми. Сведе глава и заплака. Бях объркан. Не знаех как точно да постъпя. Сърцето ми се късаше само от мисълта, че някой може би я е наранил. Но ако беше така, защо идваше в църквата? Би било редно да съобщи за това в полицейския участък, за да ѝ помогнат и да заловят този, който се е осмелил да ѝ стори нещо лошо.

- Отче, сторих грях – каза ми през сълзи тя, вдигайки жалния си поглед към мен. - Сторих голям грях, отче!

- Разкажи ми, дете – помогнах ѝ да се изправи, подпирайки я на тялото си. - Какво ти се е случило?

- Изповядай ме, отче. Помогни ми да пречистя душата си.

Нямаше никой друг в църквата. Все още беше рано и първите вярващи идваха едва след осем часа. До тогава имаше време. За това с Ева седнахме на пейката най-отпред, където всички светци от олтара щяха да ни виждат и чуват най-добре. Казах молитвата си и подканих момичето да говори. Всичко, което предстоеше да чуя, трябваше да запазя в тайна. Заключени в мен думи, които да отнеса в гроба си. Изповедта е тайнство.

- Какво ти тежи, Ева? Какво се е случило?

- Направих нещо много лошо, отче. Детето ми... - заплака тя отново, едва успявайки да си поеме дъх. - Детето ми...аз...

- Какво си му сторила? - започвах да се плаша вече. Беше бременна и дори не знаех, че вече е родила. Но с нея нямаше бебе. В съзнанието ми изникваха толкова много въпроси, които исках да ѝ задам. Кога беше родила? Къде беше детето? Защо не лежи вкъщи, за да си почива след раждането? - Кажи ми, Ева – подканих я отново. - Какво си сторила на бебето си?

- Убих го, отче. Убих го.

Застинах на мястото си с широко отворени очи. Усетих хлад да се разхожда по кожата ми. Сърцето ми се сви като уплашен заек и сякаш дъхът ми секна. Не можех да кажа нищо. Просто изчаквах Ева да ми каже каквото имаше да казва. Но може би изумената гримаса на лицето ми я възпираше. Вината в нея ставаше по-голяма и я разкъсваше отвътре. Не спираше да плаче и да плаче. Но сълзите не могат да отмият греха. Не и този толкова голям грях, за който тя ми призна, че е сторила.

- Родих на връх Великден, отче – събра смелост след няколко минути тя. Пое си дъх, опитвайки да се овладее. - Знаеш, че нямаме пари. Родих вкъщи. Извиках съседката ни, която била акушерка преди петнайсет години. Беше тежко раждане. Аз се измъчих, но и нея измъчих също. Накрая чух плача му. Гласът на моето бебе. Вече можех да го видя. Можех да го чуя. Можех да го прегърна. Моето малко момиченце. Взех я в обятията си и не можех да повярвам, че най-после се бе появила на бял свят.

Камен влезе в стаята веднага щом чу, че бебето се е родило. Доближи се до мен. Не се усмихваше. Не издаваше никаква емоция. Само ме попита какво е детето. Казах, че е момиче. Той се намръщи. Не беше доволен. Не искаше да имаме момиче. Все казваше колко безполезни са момичетата, че само проблеми носят, че няма да продължат рода му. И следващите му думи ме пронизаха право в сърцето. Остави това дете, или аз ще оставя теб и ще намеря някоя, която да ми роди син, каза ми той.

Какво можех да сторя, отче? Нямам къде да отида другаде. Не исках да остана на улицата с дете в ръцете. Не исках и в целия град да ме говорят. Обичам Камен. С него съм откакто се помня и не мога да си представя живота сама. Цялата нощ плаках и се молих на Бог да ми даде знак какво да сторя. Измъчвах се. Не исках да дам бебето си на някой. Исках да бъде с мен. Но не получих знак. Не чух глас, който да ме успокои. Не усетих дори присъствието на някой ангел, който да ме закриля.

Още преди слънцето да беше изгряло в деня след Великден, станах от леглото. Облякох се и сложих бебето в една кошница. Камен се разбуди. Погледна ме, но не каза нищо. Остави ме да изляза от вкъщи. Беше студено. Хладният въздух ме връхлетя и сякаш ме зашлеви по лицето. Може би се опитваше да ме спре, но аз вече бях взела своето решение. Вървях по сумрачните улици на града, незабелязана от никого. Само кучетата от дворовете известяваха за присъствието ми.

Стигнах гората, когато вече първите лъчи обагряха клоните на дърветата. Птиците започваха да разнасят песните си. Когато наближих реката, се спрях. Обърнах се за миг назад. Градът отдавна бе изчезнал от погледа ми. Оставих кошницата в тревата и коленичих до нея. Бебето се събуждаше. Усмихна ми се. Сякаш успяваше да познае, че аз съм неговата майка. Изправих се и се обърнах към пътя за дома.

Но дъщеря ми заплака. Плачът ѝ беше неутешим, сърцераздирателен. Обърнах се и отново коленичих до кошницата. Извадих детето от нея. Беше гладно. Седнах в тревата, опирайки гърба си на едно дърво и накърмих бебето си. То се успокои. После отново заспа. Върнах го в кошницата и го пових с одеялцето му. За миг останах безмълвна. Слънцето докосваше личицето му. Реката сякаш му пееше приспивна песен, карайки го да се чувства спокойно.

Тогава усетих нещо. Беше чувство на топлина, което ме заля и обгърна цялото ми тяло. Очите ми се напълниха със сълзи, които преляха и се стекоха по лицето ми. Не можех да ги спра. Бяха като поточета, които извираха от душата ми. Сърцето ми плачеше. Болеше го от мисълта, че бебето ми ще бъде изоставено в гората. Но аз се чувствах в безизходица. Вече бях решила. Нямаше връщане назад. Не можех да предложа никакъв живот на това дете. По-добре щеше да бъде за него...да умре.

Станах от земята, отърсих дрехите си и тръгнах по пътеката обратно към града. Няколко пъти се спирах и се обръщах назад. Гледах към кошницата, която сякаш потъваше между дърветата, обгърната в сянката на короните им. А реката пееше и пееше песента, която караше бебето да спи спокойно.

Камен не каза нищо, когато ме видя да се прибирам сама в къщата. Легнах отново в леглото. Свих се на кълбо под завивките и заплаках. През целия ден не станах. Само си представях всички ужасни неща, които можеха да се случат на детето ми в гората. Чувството за вина ме разкъсваше отвътре и сякаш изяждаше душата ми парче по парче. Вече бях осъзнала, че живота ми никога няма да бъде същият.

„Ще кажем, че бебето е умряло. Акушерката ти е помогнала да го родиш, но още първата вечер е издъхнало в креватчето.“ Така ми казваше Камен. Питах се как е възможно да няма и капка чувство в него. Все пак това бебе бе и негово! Нищо не можеше да разтопи сърцето му. Дори не бях сигурна вече дали и мен обича или просто ме използваше, за да му родя син. Бях толкова объркана. Толкова виновна пред себе си и Бога. Оставих детето си в гората! Обрекох го на сигурна смърт!

Преди да се спусне балдахинът от звезди над града, излязох от вкъщи. Камен го нямаше. Не исках и да зная къде е. Само знаех какво трябва да сторя. Някакъв глас сякаш ме напътстваше. Казваше ми кое е правилно и кое не. Че не трябва да се боя, а просто да послушам сърцето си. А то ми крещеше да взема детето си, да го спася и да не се отделям от него. За това и тръгнах към гората отново. Решена да прегърна дъщеря си и никога повече да не я отделям от обятията си.

Вървях дълго, дори тичах. Нямах търпение да видя лицето ѝ, очите и да усетя нежната кожа с устните си. Препъвах се в камъни, падах, ставах и пак продължавах напред. Докато не стигнах реката. Тя продължаваше да пее своята песен. Но нямаше кого да приспива с нея. Детето го нямаше. Кошницата беше захвърлена встрани. Беше празна.

Заплаках. Виках. Молих се. Проклинах. Забивах нокти в гърдите си, за да мога с физическата болка да притъпя тази, която караше сърцето ми да кърви. Легнах в тревата, гледайки към кошницата, в която бях изоставила собственото си дете. Някоя мечка го беше изяла. Плаках неутешимо. Цялата нощ стоях в гората, измъчвайки се, молейки се да умра. Убих бебето си.

Бях безмълвен. Ева плачеше, скрила лицето в дланите си. Виждах раните по тялото ѝ, които тя сама си бе нанесла. Те още кървяха. Но душата ѝ беше мястото, което бе истински наранено. Сякаш в нея се бе отворила черна дупка, която я поглъщаше безмилостно. Не можех да отроня и дума от устата си. Очите ми се бяха напълнили със сълзи. Едно новородено бе убито. От глупост.

- Моли се Бог да ти прости, Ева – промълвих накрая след дълго мълчание. - Моли се всеки ден и всяка нощ душата ти да намери покой. Стореното – сторено. Не можеш да върнеш времето назад.

- Боли, отче – погледна ме тя с кръвясали очи. - Боли!

- Знам, дъще. Само Той може да ти даде лек за всичката болка и да премахне страданията ти. Моли се това да стане по-скоро.

Тя отново заплака. После се извърна към иконите. Погледна към Богородица. Майката, която никога не изоставила детето си, въпреки всички проблеми и страдания, които имала с него. Скръсти ръцете си за молитва и започна да реди думи, с които се надяваше един ден да получи спокойствие в душата си.

Денят ми мина като в мъгла. Не можех да се съсредоточа. Не можех да мисля за нищо друго. Молих се за опрощение на греха на Ева, молих се и за душата на бебето ѝ. Вечерта не можах да заспя. Нейната изповед не ме напускаше дори за миг. Не помних досега друга изповед да ме е натоварвала толкова много. А съм чувал какви ли не неща от хората, които идваха при мен, за да търсят опрощение. Знаех, че дълго време и аз ще страдам заради тази смърт на едно невинно същество, което още нищо не бе видяло от света. Но се опитвах да се успокоя с това, че такава е била волята Му. Може би е знаел, че при Него детето ще бъде по-добре, отколкото при земните човеци.

На следващия ден бях много уморен. Нямах апетит дори за скромната закуска, която взимах. Отворих църквата по-рано. Отидох при олтара и коленичих пред моите светци, които се надявах да ми дадат покой. Молих им се да облекчат бремето, което не ми позволяваше да върша нищо както трябва.

Тогава чух стъпки зад себе си. Някой бе дошъл в този ранен час. Но не се обърнах, докато не приключих с молитвата си. Едва, когато бях готов и се прекръстих, извърнах поглед назад. Видях Ана. Отдадена на религията праведна млада жена, която се бе превърнала и в моя приятелка. Идваше всяка седмица в църквата. Беше толкова добра и смирена, че не можех да разбера защо Бог лишаваше нея и съпруга ѝ от възможността да си имат дете. Но неведоми са Неговите пътища. Той взима и ни дава, Негова е волята.

- Рано си дошла днес, Ана – отбелязах аз. Тя ми изглеждаше особена. Някак необичайно ведра и сякаш на лицето ѝ грееше не усмивка, а цяло слънце. - Нещо случило ли се е?

- Отче, трябва да ти кажа нещо – каза ми с притихнал глас.

- Кажи каквото желаеш. Думите от устата ти ще останат само между мен, теб и Бог.

- Случи се чудо, отче. Истинско чудо!

- За какво говориш?

- Появи се. Появи се бебе в живота ми! Вчера, докато се разхождах в гората, чух плач. Открих между дърветата до реката изоставено новородено. Беше в една кошница, а наоколо нямаше никого. Сякаш Бог ми го пращаше, отче.

Не можех да повярвам на ушите си. Тръпки полазиха по цялото ми тяло. Устата ми се отвори в недоумение. Действията Му бяха толкова непредсказуеми!

- Ще кажем със съпруга ми, че сме го осиновили от столицата – продължи Ана. - Не искаме хората да говорят. Знаете понякога колко са жестоки. А това бебе, сякаш ни бе изпратено като дар. Не мога да си представя що за майка би изоставила детето си в гората. Ами ако някоя мечка го бе намерила преди мен? Дори не искам да си мисля каква трагедия би могла да се случи.

- Няма ли да потърсиш жената, която е родила момиченцето?

- Не. Тя е показала, че не се интересува от детето. Нека мисли, че се е случило това, което е целяла – че то е мъртво. - После направи кратка пауза, гледайки ме изпитателно. - Но как разбрахте, че е момиче? Не съм споменавала какво е бебето.

Замлъкнах. Преглътнах нервно, опитвайки се да открия изход от ситуацията. После се усмихнах леко, едва доловимо.

- Предположих. Повечето семейства искат момчета...

- А ние искахме бебе. Независимо какво. И то ни бе дадено. Нищо, че не съм го родила аз. Ще му дадем дом, семейство и любов, от които собствената му майка е решила да го лиши. Нашето момиченце ще бъде най-щастливото на света.

- Ще бъдете добри родители, Ана. Знам го.

- Благодаря, отче.

От тогава всеки един ден в живота ми се превърна в истинско изпитание. Изпитание на духа, на морала, на ценностите и дълга ми. Господи, защо ми даде това бреме?! Никога не отворих устата си. Никога не разкрих тайната, която ми бе дадена да пазя. Може би беше благословия, защото знаех, че детето не е умряло в гората. Но беше и проклятие, защото от тогава всеки път, когато виждах Ева, сърцето ми се свиваше от мъка. Тя страдаше до края на живота си. Напусна Камен. Започна работа на полето и заживя в порутена колиба накрая на града. В изгнание. Сама бе решила да се накаже, да се лиши от всичко на този свят, търсейки покой за душата си. Често идваше при мен в църквата. Говорихме за Библията и обсъждахме различни пасажи от нея. Аз бях единственият ѝ приятел. Но се чувствах и като най-големият ѝ враг, който никога не ѝ разкри онази тайна. Тайната, която можеше да промени живота ѝ.