Фаровете на колата ми режеха нощния сумрак. Бялата осева линия бягаше напред, от радиото се носеше позабравената музика на АББА. Беше ми леко на душата, дали от изминалият прекрасен ден или предусещането на една нежна и бурна нощ с Цветелина.Мдаа Цветелина, винаги ухаеше на нещо различно, не е от парфюмите на Орифлейм, които нейна приятелка се опитваше да й пробута, а Цветелина с усмивка отклоняваше дори и рекламните безплатни парфюмчета.Просто една културна и възпитана жена беше Цветелина, отдаваше всичко от себе си и за себе си, когато бяхме заедно.
Е, не намирахме за пречка и това, че живеехме и работехме в различни градове, но сега комуникациите са къде-къде развити, скайп, вайбър, удобни пътища и още по-удобни превозни средства.
Моята Мазда 3, не беше кой знае каква луксозна кола, вярно втора употреба, като всичко заобикалящо ни, но ми вършепе работа. Все си мислех, колата лукс ли е или средство за предвижване, трябва ли да й бедеш роб или тя на теб. Чак пък роб, така де, но ако имаш луксозна кола всяко включване на аларма те притеснява '' Дали не е моята ...'' и хвърляш едно око през прозореца. Ами сутрин, да се въртиш като пумпал около нея и да я оглеждаш, аджеба дали не е надраскана от някое хлапе или ''голям''шофьор дето се мъчи да паркира на място където и СМАРТ напречно не може да се свре.А дали тя ми робуваше, определено да, защото като има гориво никога не ме е оставяла на пътя, и взаимно се радваме на новите сезонни гуми.
Почуквах по кормилото в такт с ритъма на музиката.Очите ми следяха очертанията на пътното платно, тук-там някой пътен знак прибягваше отстрани.
Двигателят равномерно работеше, хвърлях по навик сегиз-тогиз поглед и по таблото.
Стрелката сякаш бе замряла на 80 километра, тъмпература навън 20 градуса, гориво по средата, зелено за включени къси светлини
Пътен знак, завой наляво и на дясно ме предупреди.
Изведнъж от завоя изкочиха режещи две светлини, премигах с фаровете, леко завих надясно и натиснах плавно спирачка.
Режещите светлини изръмжаха заплашително. Удар в мен. И тишина, и тъмнина.
Изминаха сякаш векове. Прескочиха отново ярки светлини, някаква човешка глъч.
И отново тишина.
- Ставай, какво си се разкашкал- над мен окървавеното лище на Роки - Ставай, и моето тяло бе такова на пихтия, но намерих сили да се изправя,не помниш ли. Сега е твой ред. Все едно си на боксовия ринг, помогни си сам, няма кой да ти помогне... Или не, по-добре не мърдай, но тогава съдията ще отсъди нокдаун завинаги. Избирай.
Нови светлини, рингът угасна, Роки изчезна в тъмнината..
Странно, не чувствах никаква болка, а не можех да помръдна. Завързан ли. Къде съм.
Повей на лек ветрец. Ангелче в розова одежда, розови крилца и светещ ореол над главата пърхаше с крилца около мен. От някъде долетяха още, все така с розови пърхащи крилца и светещи ореоли. Стана ми ледено студено от повея на розовите им крила. Пееха някаква приспивна меланхолична песничка. Зад тях висока тъмна сянка с проблясващо острие наблюдаваше втренчено
Дали е добрата нинджа, или...
Розовите същества ме поведоха към някаква стълба, подхванах се за парапета и задрапах по нея.
Няколко стъпала преди площадката ме пресрещна женско тяло в плувен спортен екип, Олимпийската шампионка по скок във вода от 10 метрова кула, китайката Чън Юйси.
Приятелски усмихната ми подаде ръка
- Ела, ще скочим заедно във водата и ще се измъкнеш.Розовите ги е страх от водата-рече тя- Но, ти не се страхуваш, нали
Потреперях, и от студ. и от страх.
Погледнах назад, високата тъмна сянка бе в основата на стълбата, острието бляскаше заплашително Не мога да се върна назад, ще ме съсече.
Пристъпих смело напред по площадката, погледнах от там, тъмна непозната бездна.
Засилих се и полетях надолу.
Плисък на вода. Пред мен плувецът Майкъл Фелпс.
- Хайде, съвземи се, имаме 200 метра свободен стил - каза той сериозно - Трябва да им избягаме, не изоставай от мен, опитвай се да дишаш когато си над водата.
Ледената вода ме обгърна. Смътно долавях учестеното му дишане и размах на ръцете , ударите на краката му. Сякаш пореше водата пред мен.
- Хай мистър Кипчоге - поздрави той Шампионът по маратон кениецът Елиуд Кипчоге - Трябва да го измъкнем от опасността, предавам ти го. Успех
Маратонецът ме изгледа, пооправи дрехите ми
- Да тръгваме, 42 километра и 195 метра, най-много за два часа и 45 минути трябва да го пробягаме, иначе ще бъде късно. Ще ти помагам по трасето.
Отначало беше лесно, огледах се. Нямаше и следа от тъмната сянка зад нас, отгоре не пърхаха с криле и розовите същества. В далечината се виждаше мъждукаща светлинка, дали не беше Олимпийският огън и лавровият венец.
Задъхвах се. Краката ми едва се тътреха по трасето. До мен Кипчоге бягаше и ми се усмихваше.
- Ще ти помогна, ще те тегля, дай ръка. Ти само се опитвай да дишаш.
Хвана ръката ми. Почувствах сила, краката ми сякаш сами се движеха.
Спряхме пред някакъв бряг, в мъглявината се виждаше отсрещния.
- Мис Марион Джоунс, предавам ви щафетата - все така усмихнат подаде ръката ми
- Браво маратонецо, справи се отлично до тук, остана по-трудното. Трябва да прескочим на отсрещния бряг, имаме право само на един опит и не трябва да правим фаули. И мен ме беше страх когато скачах на дълъг скок, но спечелих медал. Знаеш ли, не съжалявам, че несправедливо ми отнеха златните и сребърни медали и постиженията. А може би трябваше да платя, а аз излязах вироглава и не им дадох пари. Но, нямаме сега време за приказки, ще имаш възможност да се срещнем отново на живо, от теб зависи. А сега събери отново сили и кураж, не гледай надолу, а напред към отсрещния бряг. Засилваме се, махай с ръце и крака, гледай ме какво правя аз.
Прелетяхме заедно и тупнахме на другия бряг. Тя ме пощипна по бузката.
Отново нежна и завладяваща музика. Опияняващите струни на Карлос Сантана.
Изпаднах в някаква меланхолия, безтегловност, заслушан в мелодията.
- Карлос, той е мой - натъртено рече Синди Блекман Сантана, жена му - Вземи палките в ръцете си, стискай ги здраво и още по-здраво бумкай по ето този барабан. Готов ли си, давай.
Дум,... буум,... дум, буум...
- По -смело и по-силно - подвикна Синди и гривата й се разтресе в такта - Ето така
Дум, дум,... дум. дум ,...дум, дум, бясно трясках по барабаните.
Колко ли време съм удрял, чудно защо не съм изморен.
- Успяхме, има пулс,... увеличава се - дочух наблизо
- Кръвно налягане,... стабилозира се - обади се друг глас
- Прескочи трапа, браво, здрав организъм, здрав борбен дух - вметна напевен алтов женски глас- Благодаря колеги за всеотдайността. Остава в реанимацията и да го наблюдаваме
Алтовият глас въздъхна облекчено.
- Милият ми той, тръгнал към нас да ме изненада преди нощната ми смяна,... а къде се срещнахме, на операционната маса. Милият ми той, ще живееш и заради мен , и заради нещото което мърда в мен. Ще ставаме родители...
© Petar stoyanov All rights reserved.