Част   трета

 

І

ДЕЛЯН

 

 

Автобусът Торехон де Ардос- Мадрид се вмъкна в тесния, извит тунел на терминала Авенида де Америка и се спря на осми сектор на втория подземен етаж. Русата, къдрокоса шофьорка отвори и двете врати и обърна младежката си, неслужебна усмивка към малобройните пътници:

— Последна спирка.

— Довиждане!

Делян скочи леко от предната врата и погледна ръчния си Swatch. Единадесет без десет. Автобусът беше пристигнал по- бързо от предвиденото по разписание време. В ранния съботен преди обед делничните задръствания по магистралата липсваха. "Ще стигна пеша до офиса на Алваро. Ще имам достатъчно време.Тъкмо ще обмисля още веднъж всичко около строежа. Хубава каша забъркахме вчера! Не ни стигаше проблемът със стълбата!

Пред очите му като стоп- кадър изникна трагикомичната сцена: Олег смръщил чело, стиска здраво краката на Чавдар, който виси надолу с главата и квичи като прасенце.

Прехвърли черното платнено куфарче в лявата си ръка, бръкна в джобчето на бялата риза и извади хладкия пакет с цигарите. Поколеба се за миг, след това с рязък жест го върна обратно и стъпи на пълзящия нагоре ескалатор.

Офисът на Алваро се намираше на улица Веласкес, в старинна сграда от края на ХІХ век. Делян застана пред входа и плъзна одобрителен поглед по напечената от яркото слънце фасада. " И моят офис ще бъде един ден в такова блокче. Не, не моят, а нашият- на Мара и на мен! Но засега…"

 

 

 

— Ще пиеш ли кафе?

Алваро се отпусна тежко в креслото зад тъмното абаносово бюро и посочи с жест белия кожен стол от другата му страна. Гласът на мъжа беше приглушен и леко пресипнал, а на мургавото, свежо избръснато лице, личаха умора и желание за сън.

Делян поклати отрицателно глава, седна сковано на стола и подпря куфарчето на краката на бюрото.

Алваро приглади с ръка влажната си, късо подстригана коса и вдигна от бюрото голяма порцеланова чаша, от която ухаеше на Nescafe

— Тази нощ почти не сме спали.- сподави той прозявката си зад зелените цветчета, изрисувани на бялата чаша.- Матилде имаше температура и кашля до сутринта.

Протегна ръка и сложи широката си длан върху единственото украшение на широкото бюро- увеличена цветна снимка, поставена в рамка, облепена със седефени мидени черупки. Делян проследи машинално движението на ръката. Под пръстите и́ надникнаха широко отворените очи на две- три годишно момиченце, облечено в чудновата дреха на черни и оранжеви райета.

— Какво държи в ръцете си?- учуди се той.

— Метла!- Засмя се баща и́ с глас.- Тук е на празника на Вси светии в детската градина. Маскирана е като тиква!

— Май те е страх, а?- примигнаха съчувствено очичките.- И мен ме е страх, когато съм самичка в тъмното, на затворена врата.

— Кого? Мене ли?

Притесненият младеж беше изчезнал. На неговия стол се пъчеше храбър петгодишен мъж, гушнал треперещата си сестричка.

— Батко ти Делян не го е страх от нищо!- кимна той снизходително на очичките. След това се облегна назад и едва сега усети колко удобна е меката, тапицирана седалка и как леко се диша в прохладния офис.

Алваро бутна празната чаша в ъгъла на бюрото и сложи ръка на сивата пластмасова мишка, свързана с клавиатурата на примъркващия в краката му AIRIS:

— Ти живееш заедно с Чавдар, нали?

— Да, делим едно и също жилище с него и чичо му.

— Какво прави той вечер, след като се прибере от работа?

— По- конкретно?

— Добре. Ще бъда конкретен и директен.-каза мъжът, като не откъсваше поглед от монитора и търсеше нещо с мишката.-Забелязал ли си дали употребява системно алкохол?

Делян се размърда на стола, а ръката му потърси пакета с цигарите. Дали беше забелязал? Че нали самият той, тръгвайки сутрин на работа, изнасяше пликовете с изпразнените бутилки, които дрънчаха в смълчания вход като клопатари.

— Ето резултатите от алкохолните проби непосредствено след инцидента- продължи Алваро и завъртя монитора така, че и Делян да може да вижда екрана.- На Олег, на Ервин и твоята са отрицателни. За сметка на това Чавдар…

Мъжът хвърли поглед към него, без да сваля ръка от мишката:

— Ще ми разкажеш ли какво точно се случи вчера на строежа?

Делян преглътна и мушна пакета обратно в джобчето. В офиса нямаше пепелници.

— Не, че имам нужда. Имам показанията и на четиримата.

Текстът на екрана запълзя нагоре като рулетна щора, а буквите заподскачаха и се сляха в черни редички.

— От това, което един по един сте излъгали, или просто скрили от охраната разбрах цялата истина. Не беше трудно.

Алваро пусна мишката и се наведе напред, вперил в младежа лъскавите си като маслини очи:

— Защо никой от вас не дойде при мен по- рано? До тук ли трябваше да стигнем? Да станем за смях пред съседите и да плашим децата?

— Не можех.

— Защо?

— Чавдар ми е сънародник.

— И тъй като Ервин не е, може да бъде малтретиран системно…

— Никога не сме допускали…

—...да работи за двама, когато Чавдар го няма и да е доволен! Защото когато пияният хлапак е там, става още по- страшно!

— Не, не е така! Олег и аз…

— А пък вие двамата сте се забавлявали като древните римляни! Гледали сте битката от трибуните и сте ревали с палци надолу:"Убий го!"

— Не ти позволявам! Не можеш да ми говориш така като на...

— Като на страхливец ли?

Делян скочи като ужилен, блъсна стола и впи пръсти в плота на бюрото. Тежката мебел изскърца под юмруците му, но не помръдна.

— Защо не изпълзиш иззад това бюро?- изхриптя той задавено.- Да излезем навън и там да ми го кажеш?

По дълбоко въздух и тръсна глава, за да отхвърли досадния кичур от очите си:

— Не ти стиска много, а?..Е, да!Това не е като да играеш голф и да обиждаш иззад бюрото на тати!

— Пусни бюрото!- засмя се Алваро.- Заковано е за пода и трудничко ще го вдигнеш!

— Ти… подиграваш ли се с мен?- запелтечи младежът, вперил недоумяващ поглед в ухилената срещу него физиономия.

— Добре, че скрих пепелника! Какъвто е тежък, ако ти беше под ръка…

Мъжът скочи, отвори страничната стъклена врата и след минута сложи пред тях масивен кристален пепелник и две високи стъклени чаши.

— Седни.- сложи той ръка на рамото му..- Можеш вече да затвориш уста и да запалиш цигара.

Делян послушно седна и бръкна в джобчето на ризата. Главата му беше празна и мека като станиолово балонче.

Алваро извади от хладилника до стената изпотена бутилка Font Vella и я сложи на бюрото:

— Извинявай, Деляне! Току що ти приложих " метода Сусана ", както го наричам аз за себе си.

Мъжът напълни чашите с вода и жадно отпи от едната.

— Сусана е учителката на Матилде.- поясни той, като кимна към снимката на " тиквата" с метлата.

Допи на един дъх чашата,, облегна се назад в креслото и продължи:

— Матилде тръгна на детска градина през септември. Преживя го много тежко, горката! Всяка сутрин я оставяхме разплакана, с биберон в устата и прегърнала едно розово одеялце, с което и сега трудно се разделя. Другите деца често я дразнеха, вземаха и́ играчките , веднъж едно хлапе дори я ухапа по ръката. Тя само мълчеше и плачеше. Докато един ден донесе в бележника си "писмо" от Сусана: " Днес Матилде ухапа един от съучениците си по ръката!"

Алваро се разсмя и протегна ръка към снимката:

— И знаеш ли кое беше най- интересното за мен? Втората част на писмото, която гласеше: " Щастливи сме, че успяхме да накараме Матилде да излее това, което крие в себе си! Сега остава само да я научим да го насочва в правилната посока!"

Усмивката му се плъзна по "тиквата" и спря на влажното чело на младежа.

— Цяла година го наблюдавам.- продължи той.- Как мълчиш и търпиш. Крайно време беше да ухапеш някого. Реших, че най- безопасно ще бъде този някой да съм аз. Но за всеки случай скрих пепелника…Впрочем, мисля да го скрия пак! Две цигари засега ти стигат!

Делян смачка димящата угарка в инкрустирания кристал, напълни чашата пред него с вода от бутилката и стисна с наслада студеното стъкло:

— Твоят метод "Сусана" ми напомня за майка ми.- гласът му още трепереше.- Когато бях студент и тръгвах  за тежък изпит, тя намираше начин да ме ядоса.Най- интересното беше, че колкото повече треперех от яд, толкова по-добре се представях пред комисията!

— Ето, виждаш ли? Когато майка ти дойде в Мадрид, много държа да се запозная с нея!

— Непременно!

— Между другото, тя с какво се занимава?

— Лекар е!- изпъчи се леко Делян.- Един от най- търсените педиатри в града ни.

— А баща ти?

Младежът сведе очи и бръкна в джобчето на ризата. Извади пакета с цигарите и с рязък жест го върна обратно. Напълни чашата пред себе си и бавно отпи от нея.

— Да се върнем отново към "метода Сусана".- продължи Алваро.- Какво изкарахме на повърхността? "Лесно е да се обижда иззад бюрото на тати!" Ако не те цитирам точно, моля за извинение!

— Не съм искал да те нараня!

— Знам. Но не си ли помислял някога, че теб също може би са те ранили, без да го желаят?

Делян се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво знаеш ти за моите рани?- процеди той през зъби.- И защо ме повика днес тук? Да говорим за работа, или да си правиш с мен експерименти като с лабораторна мишка?

— Извинявай!

Алваро скочи, отиде до младежа и сложи дясната си ръка на рамото му.

— Знам, че прекалявам.- продължи той.- но има две неща, които трябва да довършим днес, колкото и да ни е трудно и на двамата!

Наведе се над бюрото , обърна екрана на монитора към тях и натисна решително мишката.

Делян наля в чашата си остатъка от водата в бутилката и жадно я изпи. Гърлото му гореше. Остра болка в стомаха го подсети, че тази сутрин не беше закусил нищо. Погледна часовника си. Стрелките сочеха 12:30. По това време на строежа Олег измъкваше вечния си червен китайски термос. Тримата сядаха и пиеха несравнимото с нищо кафе, с което украинецът се снабдяваше неизвестно от къде и приготвяше по своя рецепта…" Само да изляза от тук и след няколко часа съм на реката с палатката!"

— Това е първото нещо, за което исках да поговорим.

Напрегнатият глас на мъжа прозвуча зад гърба му и се сля с мекото "бип, бип" на алармата на отворения хладилник.

Младежът погледна към монитора и се сви на стола като куче, ритнато внезапно в корема. Извади пакета с цигарите и защрака със запалката. Пръстите му не се подчиняваха.

От екрана, скрити зад очила в рогови рамки, го гледаха присвитите очи на баща му.

— Миналата година моят баща се подложи на сложна рискована операция на сърцето.- започна Алваро, като щракна със запалката и запали подскачащата цигара.- Операцията беше извършена от международен лекарски екип. Главният хирург д- р Делев се справи блестящо!

Кимна към монитора и продължи:

— Доктор Петко Делев, испански гражданин от български произход, понастоящем живущ в Барселона. След развода двете му деца остават при бившата му съпруга в България.

Разпери ръце и се ухили широко:

— Преди две години синът му Делян емигрира в Испания и сега работи в Мадрид. При мен!

Телефонът на бюрото иззвъня меко и ненатрапчиво и Алваро залепи слушалката до ухото си.

— Мария Луиса?- натежа от напрежение гласът му.- Как е Матилде?..Има ли температура? ..Чудесно!..Кажи и́, че ако си изпие млякото, тати ще я заведе след обяд на кино!

Остави телефона и облекчено се отпусна в креслото, като плъзна поглед по снимката на " тиквата" с метлата.

— Защо не махнеш тази снимка от бюрото си?

Усмивката на Алваро застина:

— Това някаква шега ли е?

— Изхвърли я през прозореца! Само те разсейва и ти пречи на работата!

Мъжът премигна от изненада и се взря в смръщеното лице срещу него.

— Това..да не е някакъв твой начин на атака? Запелтечи той.- Методът "Делев", или нещо подобно?

— Бинго!!!

Викът на Делян подплаши врабчето, което кълвеше отвън на перваза на прозореца. То изчирика  ядосано и се скри в клоните на близкото дърво.

— Методът "Делев"!- заби младежът показалец в монитора.- Но не на Делян, а на господина Петко Делев! Прочутият хирург, който сега ми се хили от екрана ти!

Гласът му секна, той сграбчи запотената чаша и жадно пи.

 В офиса настъпи тишина, нарушавана само от тихото мъркане на AIRIS-а под бюрото.

— Знаеш ли какво е " три към едно"?- наруши след малко мълчанието младежът. Гласът му отново беше спокоен и равен.

Алваро вдигна учудено вежди.

— Три към едно беше първият ми урок- продължи Делян.- Но не по математика.

Извади последната цигара от пакета и я замачка между пръстите си. Алваро му протегна услужливо запалката, но той поклати глава:

— Беше през зимата. Бях на пет години, а сестричката ми- на възрастта на твоята Матилде. Точно тогава в България беше въведен режим на електрическия ток…Три към едно. Три часа тъмно и студено, на свещи и газени лампи, един час светло и топло. След това отново тъмнина. Тогава се научих да познавам часовника. Трябваше да гледам стрелките и да зная кога да запаля свещта. Минутки преди да изключат светлото, защото след това щеше да бъде късно…

Погледна озадаченото лице на мъжа зад бюрото и горчиво се усмихна:

— Зная, че не можеш да разбереш. И аз тогава недоумявах: защо майка ми трябва да тича до тази болница? Защо здравият ми и толкова весел преди дядо не става от леглото? И най- вече: защо моят силен и добър баща изчезна от живота ни и никой не говори за него?...Намразих всичко и всички около мен. Бях убеден, че вината за това, че татко не се връща е тяхна.

Чак след пет години разбрах. Един ден майка ми пишеше нещо на бюрото в салона, затрупана с документи, а аз гледах телевизия. По едно време тя ме помоли да взема някаква папка от нощното и́ шкафче в спалнята и да и́ я донеса. Отидох, отворих шкафчето , но вместо документа, който търсеше майка ми, намерих друг. Един малък плик, облепен с испански пощенски марки и с нашия адрес, написан на латиница. Първото и последното писмо от баща ми.

През този ден не се прибрах вкъщи. Седнах на една поляна в нашия парк Аязмо и зачетох. Две страници равен, делови почерк, които завършваха с думите: "След конгреса оставам тук. Мизерията у нас ме убива физически и духовно. Зная, че съм гениален лекар, затова ще използвам шанса си. Ще успея на всяка цена! Само така ще мога да бъда доволен от живота си и полезен на хората! Никой и нищо не може да ми попречи и да ме отклони от пътя ми!"

Делян запали омачканата цигара, смукна от дима и избърса челото си с ръка.

— Тогава намразих баща си- продължи тихо той.- И него, и непознатата страна, с която ни беше заменил! Реших, че един ден ще отида на това проклето място, ще го намеря и ще му отмъстя за всичко, което ни е причинил!

Прибрах се в къщи късно през нощта, тих и кротък и заявих, че искам да уча испански език. Майка и дядо се спогледаха, но не ме попитаха нищо…Седем години след това най- добрата учителка в града ни се извини на майка ми:"Той говори испански като дявол, а за историята на страната знае повече и от мен. Не мога повече да го уча."

— Не е преувеличила!- вметна Алваро.- Познавам много хора, които биха се гордели с твоя кастилски акцент!

Делян разтърка с пръсти слепоочията си и тихо въздъхна.

— Един ден, бях вече студент- продължи той, сякаш не беше чул думите му- гледах по телевизията документален филм за живота и творчеството на Гауди́. Срещата с вашия "Луд каталунец" беше за мен като…Не мога да намеря точната дума. Но тя е без значение! Важното е друго: че в този ден аз разбрах три неща за себе си! Първо, че вече не мога да мразя и второ- че не трябва да ставам архитект… Напуснах висшия институт по архитектура, започнах да работя като келнер, за да мога да се издържам сам и се записах да следвам задочно във факултета по агрономия.

Младежът погледна към лицето, което се усмихваше от монитора.

— Третото нещо- продължи той- беше прозрението, че парите са жизнена необходимост. За да направиш нещо голямо и хубаво, са нужни и пари.Много пари.

— Изобретил си велосипеда!- вметна шеговито Алваро- Открил си нещо, което всеки знае и използва!

— Сигурно си прав.- продължи Делян сериозно, без да откъсва поглед от монитора. Но аз искам да сглобя своя велосипед! И не само да го имам, а и да мога да го карам на всякакъв терен. И най- важното- да разбера къде искам да отида с него. Затова съм тук, в Испания, като имигрант!

Младежът замълча и отмести поглед към прозореца. Врабчето беше отлетяло или се беше скрило от жегата в листата на кестена. Няколко минути тишината в кабинета се нарушаваше само от лекото жужене на климатичната инсталация над главите им и примъркваше на AIRIS-a под бюрото. След това Алваро стана, отвори вратата на хладилника и сложи на бюрото запотена бутилка Font Vella.

— Последната.- вметна той и се отпусна уморено в креслото. Отвинти капачката със замах и напълни догоре двете стъклени чаши.

— Все пак моят метод подейства!- ухили се той на Делян и вдигна чашата.

— Като очистително.- усмихна се виновно младежът.- Не съм говорил така от най- ранните си детски години. Извинявай!

— Ти извинявай!

Алваро погледна часовника си и сложи ръка на клавиатурата на AIRIS-a. Снимката изчезна от монитора и на  нейно място се появиха имена и цифри.

— Другото, за което трябва да поговорим днес- каза делово той- е следното: баща ми и аз ти предлагаме да поемеш ръководството на строителен екип от четиринадесет човека.

Делян вдигна ръце и разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Не искам да ми отговаряш сега.- продължи мъжът.- Наистина ти стана много за днес! Зная, че вече мислиш единствено за реката край Сарагоса и за сомовете, които ще уловите!

— И това ли знаеш?- вдигна вежди младежът и изпи на един дъх чашата си.

Алваро доволно се засмя:

— Знаем го и аз,  и Мариа Луиса! Дори Матилде опита от оня седемдесеткилограмов сом, който уловихте през миналата неделя!

— Ако иска в понеделник да опита пак, ще трябва да тръгвам!

— Последен въпрос за днес- наведе се Алваро над бюрото- Кога пристига твоята Мара?

— Явно тук някой знае за мен повече, отколкото аз самият!

— Не се сърди1 Не е празно любопитство! Нали ти сам каза, че за да направиш нещо хубаво, са нужни пари!

— Да! Обаче казах също, че искам да карам собствен велосипед!

— Тук за двама трябва лека кола!- засмя се Алваро и скочи от креслото.- Затова ти предлагам да изтеглиш заем от нашата банка. Аз ще ти стана гарант!

Делян стана, взе пълния пепелник от бюрото и потърси с поглед кошчето за боклук. Краката му още трепереха.

— Хубава домашна работа ти дадох.- тупна го по рамото Алваро.- И за двата почивни дни! Да имаш за какво да мислиш, докато теглиш въжетата със сомовете!

 

ІІ

ИВАНА

 

 

— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по- малко ме слушат пръстите!

Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено:

— Най-сетне! Можем вече да излизаме!

— Ти можеш!- изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята.- Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък!

— Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи!

— Защо шепнете?- усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора.- Вече можете да говорите спокойно.

— Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна!

— Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме.

Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката " Д-р Нина Михова, педиатър", тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице…" Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…"

Сви с в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта."Остаряхме, моето момиче!- помилва тя протритата, мека кожа.- И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там…Изглежда, че ставаме вече само за работа."

— Пристигнахме.

Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката и́. Очите и́ се разшириха и тя преглътна шумно.

Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб!

— Влизаме ли вече?- усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Детско интензивно отделение. Вход забранен!- Дайте на мен пликовете с храната. Аз ще ги нося.

 

 

 

Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка.

— Защо е вързан за леглото?- изохка Мара.

— Ръката трябва да е неподвижна.- поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето.- Всичко е наред.

Пейджърът в джобчето на униформата и́ настойчиво запиука. Тя натисна копчето и се усмихна на Таня, която беше станала да ги посрещне:

— Сега трябва да вървя. Седнете на тези столчета тук, до леглото. След половин час ще мина да ви взема.

Ивана остави пълните пликове на малкото метално шкафче зад вратата и послушно се сви на столчето. Погледът и́ се плъзна по лицето на спящия Росен и тя помилва челото му. Не беше толкова зачервен и не гореше така, както преди седмица. И не беше отслабнало детето, напротив! Системите, които непрекъснато му вливаха, бяха загладили бузките. За сметка на това пък майка му…

— Ти хапнала ли си нещо през тази седмица!- сопна се тя вместо поздрав на свитата до нея Таня.

— Не помня, лельо Ваня…Мисля, че ядох.

— Мислиш си ти! ..Това с мислене не става! Трябва дъвчене!

Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото и́.Мара, седнала от другата страна на креватчето, погледна укорително майка си.

— Извинявай, моето момиче!- помилва Ивана потрепващите рамене.- Аз през тези дни съм станала една такава…

Таня се отдръпна, пое дълбоко въздух и стисна здраво дланта и́.

— Ти си една прекрасна жена!- раздвижи тя устни в усмивка.- Вие просто не знаете колко е хубаво…Колко е хубаво да има някой до теб, който да ти се скара!

— Да ти оставя тогава мама за няколко дни!- подхвърли Мара.

— Няма да ме изтрае! Още утре ще поиска да се измъкне!

Таня завъртя отрицателно глава:

— Не, няма! От тук сама не тръгвам! Или излизаме с детето, или…

— Какви са тези приказки!- стисна Ивана ръката и́.- Как така няма да излезете! Толкова хора ви чакаме!

— Нинчето вчера беше категорична.- усмихна се Мара.- Животът му е вън от всякаква опасност. Но третият ви ден тук е бил…Вече са мислели как да те подготвят за най- страшното.

Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови погледа и́ и стисна успокоително влажните пръсти.

— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме гледат сестрите…Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори…Дните някак си минаваха, но нощите…След залез слънце започваше най- страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше…Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет…До сутринта налагах челото и крачетата…

Таня протегна ръка и плъзна ръка по босото краче. Детето трепна в съня си и тя светкавично се отдръпна.

— Не се измъчвай повече!- вметна Мара.- Всичко вече е минало.

— Нека ни разкаже!- настоя Ивана.- Ще и́ олекне.

— На сутрешната визитация миналия ден- продължи тихо, като на себе си младата жена- изведнъж ми просветна на очите. Нинчето донесе резултатите от последната пункция на гръбначния мозък. Не ми каза нищо, но ми се усмихна. А завеждащият отделението д- р Белоусов след прегледа плесна Роско по дупето. И на мен какво ми стана, не разбрах. Само усетих, че подскачам като жабче и целувам доктора и по двете бузи!

— Виж ти!- вдигна вежди Мара.- А той – какво?

— Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това погледна строго и ме смъмри: "Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръсната!"

— Горкичкият!- поклати глава Ивана.- В чудо се е видял! С кого да се оправя първо: с Росен или с майка му!

Мара плъзна поглед по металната стойка и иглата, забита във веничката и присви зиморничаво рамене:

— Какви хора са лекарите! От къде намират сили да се шегуват на такова място? Ето и Нинчето. Облече ли бялата престилка- не е същата!

Таня вдигна глава и я погледна в очите.

— Тук никой не остава същият.- каза тя кротко.- Минеш ли през Ада и Чистилището, вече си друг. Неизбежно е.

— Така е в болницата, моето момиче.-помилва я Ивана. Докато си отвън, мислиш, че всички около теб са здрави. Когато влезеш тук, изведнъж ти се струва, че целият свят е болен.

Таня завъртя отрицателно глава.

— Не, не е това, лельо Ваня! Тук …Тук усещаш Смъртта. Чуваш стъпките и в тъмното, край креватчето, усещаш дъха и́ ей тук, зад темето, миризмата и́ те дави и стиска за гърлото…А може би това не е самата смърт, а твоят страх от нея…Но каквото и да е То, обгаря всяка твоя клетка поотделно. И всяка клетка поотделно се събужда и изкрещява:" Глупак! Какво правиш с Живота?"

— Просто си изморена.-вметна Мара. Като излезете оттук ще се възстановиш и ще забравиш!

— Да забравя?..Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти? Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа?, Как ридах, когато прибрах дипломата си в най- долното чекмедже, сякаш човек погребвах? Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки? Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след…някога? Първо беше втората сергия, след това- магазинът, след него- новата кола и новите мебели!

— Че какво лошо има в това?- възрази Мара.- И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например!

— А, да! Спалнята!...А знаеш ли колко време не сме се любили на нея!

Мара сведе смутено глава.

— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!

— Просто ти трябва почивка!- тръсна глава Мара.- Сега си изтощена и виждаш всичко в черно!

— Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години!

— Аз те разбирам.-помилва Ивана ръката и́.- В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали!

— Нали за това си до мен!- усмихна се младата жена.- Да ми припомняш…Дано само и Георги да ме разбере!

— Вече е разбрал.

— Мислиш ли?

— Не мисля. Зная го!

— От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче.- поясни Мара.- Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце.

 

 

 

— Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата

Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи.

— Здравей, моето момче!- гръмкият глас на сестрата можеше. да събуди и глух.- Ставай вече, че имаш гости!

— Хайде, майчета! Термометрите!- долетя след малко гласът и́ от съседната стая.

— Кака Мара!- надигна се Росен, ухилен до ушите.- И леля Ваня!

— Чакай! Къде скочи така?- протегна ръце Ивана.

— Няма страшно!- хвана го Таня.- От вчера вече ставаме— Вече не съм ценен кадър!

Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле:

— Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ви съхраняваха пишото в сейф.

— Не можеше да става.- поясни смутено Таня.- Пишкаше в една празна стъклена банка.

— През едната ръка ме пълнят,- не мирясваше Росен- а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн!

— Искаш ли да сменим темата?

Майка му се беше изчервила до ушите.

— дошли са ти на гости две дами.- помилва го Мара по ръчичката.- Какво трябва да им кажеш?

— На едната от тях като бебе е напишквал коленете.-целуна го по остриганата главичка Ивана.- На нея може да казва всичко, каквото си поиска!

— нека първо да приключа с тази тема!

Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си.

— След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами!

— Какво му става?- засмя се Мара.

— Уплашил се е.- тихо каза Ивана.- Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват-

 

 

 

Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка.

— Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид!- впери то очи в Мара.

— "Му́на синята́ки!"- усмихна се тя замечтано.

— "Му́на…" какво?

— "Му́на синята́ки" Означава "обичам те много" на езика айма́ра.

— Ай…

— Айма́ра. Местен език, който се говори в Южна Боливия.

— Ай, Мара!-ококори се Росен.- Синя маймуна такава!

Трите жени впериха поглед в него.

— Обяснявам какво всъщност е написал.- поясни той делово и добави съчувствено:

— Каква младеж възпитахме само!

Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото:

— Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата!

След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите и́ престилка." За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?"

— Какво е това на блузката ти, лельо Ваня?- погледна я Росен.- Значка ли?

— Ами, значка!- бръкна в чантата си Ивана.-

 Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя

— Колко е хубаво, че кравите не летят!- усмихна се Росен с разбиране.

Таня зяпна от изненада.

— Извинете ни!- премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях.- Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше!

— А, казвах! Като ми  се пишкаше и акаше, казвах и повече!

— Оздравяло ни е момчето!- отсече Ивана и избърса очите си със салфетката.- И по- умно ни го връщат лекарите!

Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка.

— Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук!

— То се вижда и сега.- целуна Мара стриганата главичка.- Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии!

След това погледна угрижено ръчния ,и скочи от столчето.

— Време е да тръгвам, мамо.

— Нинчето се забави…

— Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да и́ се обадя.

— И Таня слиза с теб!- гласът на Ивана не търпеше възражение.- Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната!

Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по- меко:

— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него!

 

 

 

— Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите!

Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по- удобно на големите бели възглавници.

— Много искам да видя тати.- каза тихо.- Но не му позволяват да идва на свиждане.

— Болни са.- поясни Ивана.- И той, и чичо ти Илия. Д- р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца!

— Няма да може.- усмихна се детето.- Закован е заради климатичната инсталация.

Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана.

— Само на вас с мама ви няма нищо!- погледна я то с възхита.- И на кака Мара!

— Слабите жени са за това.- помилва Ивана влажната ръчичка.- Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят…А сега заспивай!

Детето послушно затвори очи.

— какво точно беше писал бати Делян?- попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. "Муна…"

— Муна синятаки.- довърши тя механично.

— Хм.- измърмори Росен, без да пуска ръката и́.- Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд?

Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички:

— Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми…С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моли на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва…

 

 

                                                                         ІІІ

ДОНА

 

 

— Какво сте ме замодерили всички в Испания с това "Вили", та "Вили"! Колко пъти да ти казвам, че за тебе съм леля Величка и толкоз!

— Каква леля си ми ти!- измърмори Дона и се отпусна на мекия диван. Усети как кожената тапицерия залепва на голите и́ рамене като загреваещ компрес, но нямаше сили да се отмести и да потърси по- хладно местенце. Само изхлузи със затворени очи леките сандали и залепи жарките ходила на голата мозайка.

— Ей сегичка пускам климатика!

Дона чу как жената остави лъскавата кука с плетивото на масичката, надигна с пъшкане тежкото си тяло от фотьойла и повлече джапанките към терасата.

— Само да затворя вратата на балкона!

Вратата, която водеше към голямата, закрита със сенник тераса, изскърца и се хлопна. Напевното чирикане на канарчетата отвън заглъхна и се смени с тихо бръмчене над главата и́. Приятен хлад близна челото и се спусна надолу по разголената шия. " Не трябва да се отпускам под климатика…" Мисълта прошумя като бриз през горещата глава и се загуби в кожената облегалка под тила. Дона въздъхна дълбоко и усети как умората се разтапя като восък и се стича надолу по вдървения и́ гръбнак. Шумовете на стаята изчезнаха. Диванът оживя и я обгърна цялата, надежден и лъскав като майчина утроба. Дона въздъхна още веднъж и заплува в него, голичка и лекичка като глухарче в бабиния двор.

— Пийни си малко.- подкани я баба и́. Да ти дойде душицата на място!

Дона повдигна с мъка клепачи. Велика беше надвесила над нея пищния си бюст, пристегнат с пъстър брилянтен пеньоар и стискаше в едрите си ръце високи стъклени чаши.

— Какво е това?

Бабиният двор го нямаше. Дона отново седеше на черния кожен диван в жилището на Аранхуес, схваната от умора и натежала от несвършващата жега.

— Айранче. Студеничко! От домашно кисело млекце. Снощи го подквасих.

— На моя рафт в хладилника има мляко

Гласът на Дона потъна в запотената чаша и тя отпи от ледената бяла течност, без да усеща вкуса и́.

— Знам, че имаш всичко.- седна срещу нея Велика и грабна куката и плетката.- Нали за това дойдохте тук, усвета далече!

Дона беззвучно се засмя. Миналият месец, на втория ден след пристигането и́ Боряна и Стои,дъщерята и зетят на Велика, заведоха гостенката и децата си в едно обширно Alcampo. Дни след това внучките и́ Валентина и Елена, на 16 и 10 години, разказваха как баба им се изправила сред стелажите и започнала да се върти и да пляска с ръце:"Ивъх! Тук всичко има!" После , вместо да гледа стоката, хукнала касите да брои. Три пъти ги броила и все различен брой ги изкарвала. Накрая дошли две момчета от охраната. И да видиш късмет! Едното от тях се случило българче и то земляче, от Долни Дъбник, а пък тя- от Горни! Децата се бяха прибрали от разходката разгорещени и зачервени, голямата от срам, малката- от смях. Обаче лицето на баба им Вела, както те я наричаха, греело като пълна луна, а в чантата и́ имало подарък от нашенчето в униформа.

— Свърши се и тая седмица. Заби Велика куката в дантелената плетка.- Сякаш вчера почна, а ето- вече е петък.

" Свърши се, помисли си Дона. Седем дни без Калоян. Без да го видя и без да чуя гласа му…"

Въздъхна тихичко и остави чашата на плетената покривка на масичката. Не и́ се пиеше. Не беше и гладна. Цяла седмица чувстваше устата си гумена и не усещаше вкуса на храната. " Като изключен телевизор сам. Нищо не приемам и нищо не предавам…"

— Да пуснем телевизора.- подхвърли Велика, сякаш прочела мислите и́.

Дона се облегна назад и притвори очи:

— Ако ти се гледа на теб, да го пуснем.

— А, на мене! Какво да им гледам, като не им разбирам нищо на испанците…Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха…Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко и́ виках:"  Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!" Ама тя като рече "не" та "не"! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…

— Е, вие поне се видяхте.- измърмори Дона, без да затвори очи.- А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само, че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете с

— Значи,всичко при него е наред. Щом няма нужда от мама…

Велика въздъхна дълбоко и продължи да извива сръчно куката, забучена в плетивото.

— Гладна ли си ?- попита тя след малко.- Самира донесе пълна купа с кускус, сготвен по тяхному. Цялата кухня мирише.

— Коя е Самира?

— Мароканката, дето живееше в апартамента до нас. Не я ли знаеш?

— Не познавам тези съседи.-  промърмори сънливо Дона.- Чувам вечер, че тичат деца, но…

— Ще тичат, ами! Четири парчета са там! Три нейни и едно от етърва и. Те пак кротки, децата, ние едно време… А пък тя една усмихната, една приказлива! Като мене!

— И как си приказвате, като не знаеш и дума испански?

— Че тя да не би да знае! Дошли са май месец! Ний затуй всичко си разбираме!

Възрастната жена я стрелна с поглед над дебелите стъкла на очилата и наставнически добави:

— Вий от вашто поколение, се сте така: много езици говорите, малко разговаряте!

— От къде време?- измърмори Дона.- Работим от изгрев до залез.

— Не време, моето момиче! Мерак ви липсва на вас, мерак!

Дона се усмихна, но не отговори нищо. Нямаше желание да спори с Велика и да и обяснява колко е изморена. Кой щеше да я разбере?  Този деветдесеткилограмов комбайн ли, който за няколко дни така ожъна и овърша цялото жилище, че и най- скритото ъгълче светна от чистота! И който за един месец изплете с неспирната си кука и закачи в хола такива пердета, че минувачите са спираха да им се любуват и звъняха на входната врата, за да питат къде са произведени!

— Допий си поне айранчето!- подкани я възрастната жена, без да вдига очи от куката.

— Не ми се пие, Вили.- въздъхна Дона.- Цялата лято съм все така! Лошо ми е на стомаха, а главата като ме свие и… Сигурно е от горещината.

Протегна изтръпналите си крака и потърси леките платнени сандали под масичката.

— И тези отекли глезени…- измърмори тя под изпитателния поглед на жената срещу нея.- Искам само да си легна.

Велика остави решително куката си и скочи на крака:

— Я почакай малко!

Едрото итяло се скри зад отворената врата на хола, но само след минута се появи отново. Дебелите пръсти стискаха тънка продълговата кутийка.

— Благодаря ти, но нямам нужда от термометър.- поклати глава Дона.

— Не е термометър!

Звънецът на входната врата внезапно запя като камбанка. Чу се как бравата иизщрака и тя се отвори със скърцане.

— Тест за бременност е!- прошепна тя.- Боби го беше купила за нея, но не ипотрябва.

— Не мога повече!- долетя до тях викът на Боряна. -Ще си сложа край на живота!

Вратата на хола се отвори с трясък и се блъсна в стената. Дъщерята на Велика влетя в стаята с подуто от плач лице, последвана от побледнелия Стоил.Направи няколко несигурни крачки, залитна като пияна и се свлече на дивана, без дори да погледне към втрещените жени до вратата. Мъжът и се отпусна тежко в креслото срещу нея, бръкна с треперещи пръсти в джоба на раираната си риза и извади пакет Fortuna.

— Проклет да е часът, в който тръгнах за тази страна!- сълзи потекоха по широките бузи на младата жена и закапаха по гърдите и.- И в който доведох тук децата си!

— Какво?...Какво е станало с дечицата?

Звуците, излезли от гърлото на Велика, наподобяваха повече грак на врана, отколкото човешки говор.

— Живи и здрави са, не бойте се!- смукна от цигарата мургавият Стоил и погледна умолително към Велика.- Ще ми дадеш ли една бира от хладилника, че изгорях!

— Аз ще донеса.

Дона влезе в малката кухня и грабна една от големите пъстри табли, изправени на шкафчето до лъснатата до блясък мивка. Какво ли се беше случило? Сълзите и смехът на импулсивната Боряна често се редуваха, еднакво бурни, но толкова разстроена никой в жилището не беше я виждал.

Отвори вратата на големия, лъхащ живителен студ хладилник и се спря нерешително. В главата и беше пълен хаос. И тази омайваща миризма…Какво ухаеше така екзотично?..А, да. Кускусът на Самира. " За какво дойдох в кухнята?...За бира!"

Бръкна вътре и извади голяма, стъклена кана, грижливо напълнена с айран и няколко алуминиеви кутии с Mahou и Trina Затвори хладилника, свали от украсения с дантелка рафт на витрината чаши и сламки и грабна пълния поднос. "Само да не изпусна нещо… С тези изтръпнали ръце и крака!"

Сложи таблата на масичката в салона, седна до Боряна, протегна ръка и мълчаливо избърса подутите клепачи с влажна кърпичка, така, както правеше с възрастната Мариа Долорес. Младата жена не помръдна, безчувствена за милувката. Две големи сълзи изникнаха на извитите като на кукла ресници, потекоха покрай червения подут нос и се приготвиха да паднат на мокрите гърди.

Стоил грабна каната с айрана, напълни до горе чашата пред жена си и отвори със замах кутията с бира.

— Стига си оплаквала! Няма умрял човек в къщата!

— Аз да бях умряла!- плъзнаха се две нови сълзи по треперещата брадичка.- Или да не бях се раждала! Най- добре щеше да бъде!

— Значи, пак мама е виновна.- прозвуча гласът на Велика гальовно, обратно на изречените думи.- Кажи поне за какво, че да знаем!

— За това, че е майка!- подсмръкна Боряна и избърса отеклия нос с влажната кърпичка. – Че ражда и гледа деца и не знае защо ги гледа!

— Валентина се обади днес от България.- вметна Стоил и отвори нова кутийка с Mahou. – Каза, че няма да се върне при нас в Мадрид, дори да я режем на парчета!

Велика подскочи цялата, сякаш я шибнаха през краката със стрък зелена коприва.

— Как така няма да се върне! Какво ще прави там?

— Ще учи!- изкриви устни Боряна.- Сякаш тук не ходи на училище!

— Беше подготвила една реч!- смукна от цигарата Стоил.- Половин час ни разказва как се срещнала със съучениците си от гимназията, колко напред били те по математика, а тя…Отборът на училището спечелил някаква олимпиада, три деца ще ходят на състезание някакво, в Мюнхен май беше. Учителката иказала, че само да поиска, ще включи и нея. Нали до миналата година беше между първите във випуска.

— Това е чудесна новина!- вметна Дона. Трябва да се радвате!

— Радвам се!- врътна глава Боряна и очите и отново плувнаха във влага.- Идва ми с китка де се закича и дунавското да заиграя!

— Ще измислите нещо!- извиси глас велика.- Млада си, здрава си, мъж като канара имаш до себе си! Не сте решили, не сте се върнали! В края на краищата не сте се оженили за Испания, я!

— Ами Елена?

Гласът на Стоил прозвуча така, сякаш той всеки момент щеше да заплаче

— Та тя изобщо не се сеща за Плевен.- продължи той тихо.- Така е свикнала тука! Ще речеш, че в Аранхуес се е родила и сред испанци е расла! Последният път, като говорихме с моите близки по телефона, баба и изплака:" Стоиле, мама, нашето Ели вече говори български като циганчетата в махалата!"

— Свикнала е- изтри Боряна очите си.- Всички вече свикнахме. Но моята душица си знае през какво е минала тук самичка първата година!...На вас по телефона казвах, че съм добре, а после…Една сутрин се събуждам, клепачите ми слепени като с лепило. Уплаших се, викам си- разболях се! …А то- сол! От сълзите, дето съм плакала цяла нощ…

— Стига вече, че пак ще залепнат!- смъмри я Стоил.- И си изпий айрана, че се стопли!

— Благодарност не съм чакала!- продължи Боряна, сякаш не беше чула. Нито пък разбиране! Най- малко съм искала това от децата си! Точно обратното: молила съм се те никога да не усетят какво е преживяла майка им! Но да ми каже собствената ми дъщеря, че се срамува от мен!

Велика зяпна насреща и:

— Кой? Валето?..Тя ти е казала такова нещо!

— Същата!- сви вежди Стоил.- Обяснихме и, че щом иска да решава всичко сама, трябва да може и сама да се издържа! Че ние от тук пари няма да и изпратим. И тя това намери да каже на майка си: " Аз слугински пари не искам!"

Боряна вдигна рязко глава и вирна войнствена брадичка към майка си:

— Ти си знаел, нали? Валентина винаги е споделяла всичко с тебе!

— Кой, аз ли!- заклати глава Велика.- Аз само ако знаех!...Пръчката щях да грабна, не да си мълча!

— Мълчала си и още как!- изтъня гласът на Боряна.- Сякаш не знам колко искаш да се върнем! Да сме всички там, до тебе! Под крилото ти!

Велика отпусна ръце и сви едрото си тяло в края на кожения диван.

— Иска ми се, чедо.- заби тя очи в пода. Защо да го крия?...Има ли майка да не го иска? Нали всяка нощ с писма и снимки си лягам! Лежа и вия като кучка в тъмното и виня Господа, че къщата ви е пуст- пустиняк, а вие на чужди порти тропате…Ама денем, като изляза на двора да помета, запявам! Пея и се моля на същия този Господ да не ме слуша какви съм Му ги приказвала нощес!...И да си ви държи там, където сте, че у нас…

Дона протегна ръце, прегърна пълните рамене и замилва оредялата, ситно фризирана косица. Усети как едрото тяло се свива в нея, а напрегнатите мускули бавно се отпускат под пръстите и."Като на малко момиченце, преглътна тя горчилката в устата си. Падне, удари се, но като му целунеш раничката и болката му намалее. Изглежда, всички така си оставаме- малки, ранени момиченца. До най- дълбока старост."

— Ще се прибера в стаята си.- каза тя тихо.- Не трябваше да оставам сега и да ви се бъркам в разговора. Извинете ме!

Боряна я погледна и изтри лицето си с кърпичката, превърнала се на мокро топче в ръката и.

— Ти извинявай, Доне!- подсмръкна тя жално.- Малко са ти сигурно твоите грижи, а и аз току те натоваря с нещо! …Но на кого да кажа тук, ако не си ти? На сестра си ли, или на приятелките си? Като всички са на хиляди километри!

— Утре ще пием кафе двете.- обеща и Дона и тръгна към вратата, като се мръщеше от болка на всяка крачка.

— Чакай, момиче!- настигна я гласът на Велика.- С тебе имаме да довършим нещо! Пълното тяло се надигна с пъшкане, промуши се през вратата на салона и се закова като стълб пред вратата на Дона.

— Мини първо през банята!- каза тя тихо на недоумяващата жена и кимна към джоба на памучните и панталонки.- Аз ще те чакам тук.

Няколко минути по- късно Дона се появи отново, като залиташе в тесния коридор и се подпираше на стената.

— Щастлива е Боряна!- изхриптяха гърдите и.- Че може още да плаче!

— Значи, ще си имаме бебе.- каза Велика.Прозвуча естествено, като" Ще завали".

Едрата ръка стисна здраво слабия лакът, а другата отвори вратата на стаята и натисна копчето на неоновото осветление.

— Ех, деца, деца!- изохка тя, отметна тънката завивка на леглото и сложи в него безсилната да се помръдне жена.- От кога не ти е идвал мензиса?

— От четири месеца.- изтракаха зъбите на Дона.- Реших, че е започнала менопаузата…Къде ми беше умът, господи?

— При него.-помилва Велика пръснатите по възглавницата влажни кичури.- При същия този Господ, дето го питаш! Че той се тъй прави с нас, жените: като ни изпрати любов, вземе, та ни прибере акъла…Как иначе щяха да се раждат човеци на земята?

Надигна се с пъшкане и натисна решително копчето на лампата.

— Спи сега!- чу се гласът и в тъмното.- А пък утре ще пием кафе тричките. От

онуй, дето е без кофеин. Че ние и без него сме си луди…