Жена от Ада
АЗ СЪМ ЖЕНА ОТ АДА. РОБИНЯ. БАЩА МИ Е СВИРЕПИЯТ ВЯТЪР, МАЙКА МИ - БУЙНАТА РЕКА. МЪДРОСТТА Е МОЯ СЪДБА, НЕЗНАНИЕТО - МОЯТА ГИБЕЛ. НОСЯ БОГАТИ ОДЕЖДИ, НО СЪМ БЕДНЯЧКА, ЗАПОВЯДВАМ НА РОБИ, НО СЪМ РОБИНЯ. НЯМАМ ИМЕ. НЯМАМ ЧЕСТ. МОЯТ ДОМ Е ДВОРЕЦЪТ, КЪДЕТО СА ПОГРЕБАНИ БОГОВЕ, А СА ОТГЛЕДАНИ ДЯВОЛИ. СТРАНАТА НА СВЕТОСТТА, ПРЕДВЕРИЕТО НА АДА.
Душата ми е черна, не познава милост. Кална, бременна от минали предателства, кървящи обиди и лепкаво неразбиране. Аз съм жена от Ада. Лутам се между светлините, паря крилете си в огньовете, търся собствената топлина, която ще ми даде спокойствие и ще ме отведе у дома.
Утрото ще ми донесе слънце и благост. Ще ме погали с мирис на море. Ще разроши пепеляво – зелените клони на маслиновото дърво пред вратата ми. Ще напише страници с аромат на кафе.
В тях ще разбия оковите на ежедневието си. Хилядите предрасъдъци с които трябва да се боря. Стотиците мисли, които трябва да премеря преди да изкажа. Десетките лицемерни усмивки, които трябва да споделя с хора, които не харесвам. За да оцелея...
Денят ще ми донесе мъдрост. Ще ме сблъска с други дяволи, които не подозират, че попивам знанието им. Ако знаят, няма да им хареса. Цената не ме интересува, вървя по пътя си. Устремена към целите.
Вечерта може би пак ще плача за човек, който не си струва. Ще виждам усмивката му, ще прегръщам силните му рамене, ще се блъскам в пламъците на запалените свещи... И няма да разбирам, защо избрах сатаната. Защо копнежът, който ме разяжда и от който боли ме толкова остро, вади доброто от мене. Защо ангелите, които са пратени да ме спасят убивам и прогонвам навеки без капка съжаление. Загубих честта си отдавайки душата си на една осъдена навеки свише, забранена връзка. Остана гордостта. Пламенна, жестока, егоистична. Удря останалите, унижава ги и кара сърцето да се смее. Извратено забавление, за жена, скрила лицето си.
Луната знае коя съм. Осветява издайно огнените ми коси. Рисува пътеката в морето, която ме води в ръцете на грешника, в ръцете на онзи, с който забравям битките, белязали дните ми. Хладките води на морето прегръщат все още изкусителното тяло. Мамят ме все по-навътре, разбиват прибоя в сълзите ми, докато удавят накрая мислите. Топлият вятър ще отнесе поредната магия оставена на пясъка. Ще разбуди дявола и няма да му даде покой. До сутринта... Ще го облъхва горещо. Ще го кара да се блъска в хладните чаршафи и да мълви името ми. Ще му носи на горещите си криле лицето ми. Ще го кара да полудява от страст, докато накрая хване ръката на онази, която спи нищо неподозираща до него. Аз знам това. Чувствам го с всяка клетка на създаденото ми за грях тяло. Ревността ме кара да се усмихвам, защото знам че и той я чувства, хилядократно усилена. Усъмва с мисълта да ме накаже. Отново с мълчание.
Но мълчанието ражда копнеж. Копнежът ражда вплетени красиво думи. Носят любов. Да ги търси в пространството е по-силно от него. Да ги препрочита широко е присъда, която сам си налага. Да проектира копнежа си към мен е естествено.
Любовта ни беше дадена, за да се спасят другите, за да не страдат. Два хищника, с равностойни сили, с огромна воля, нанясящи си рани без жал. Накрая само единият ще оцелее...
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
