Жената с детски очи
1 min reading
Вървях под парещо небе в летен ден. Слънцето мълчеше, хората,
с които се разминавах също. Мълчанието на лятото. Да.
Отворих вратата. Събух се. Седнах. Отворих бутилка бира.
Запалих цигара и дълго гледах синия дим, отпивайки.
- Хенри – чукаше женски глас по вратата.
Станах и отворих.
Тази жена беше около четирдесетгодишна, с усмихващи се очи.
- Ти не ме познаваш – каза тя.
- Така е – отвърнах.
- Може ли да вляза?
Погледнах състоянието на стаята си и то не ми допадна,
защото целият мой хаос се бе настанил в това помещение.
Стори ми се,че разбрах защо някои хора упорито ме отбягват –
те търсят ред в хаоса, аз не търся нищо такова.
- Заповядай – отворих вратата.
Очите на непознатата не спираха да се усмихват.
- Искаш ли бира – попитах.
- Само ако и ти пиеш.
- Значи искаш.
Извадих две топли бири от хладилника. На практика хладилникът
ми служеше за шкаф. Бе забравил да охлажда отдавна.
Не му се сърдех. И аз бях забравил за много неща, които
някакви хора очакваха от мен. Хорското очакване. Отдавна не се
съобразявах с очакващия живот. Аз нищо не очаквах от него.
Лятото разсмиваше децата долу.
- Исках само да ти дам това – каза жената и ми подаде
хартиен плик. – Но не го отваряй сега, моля те.
- Добре.
- И изобщо, знаеш ли, трябва да вървя... Мислиш ме за луда, нали?
- Не.
Жената стана.Погледна ме с живите си,детски очи и бързо ме
целуна. После излезе и ме остави сам в хаоса, в един следобед,
който ме гледаше с тъга.
“Винаги съм те обичала, Хенри. Утре заминавам.”
Прочетох текста няколко пъти. После изпих двете бири,
пушещ цигари, загледан в синия дим, който бавно се издигаше над хаоса.
Димът, мъдрият и лек цигарен дим мълчеше над всичко,което бях.
- Как изглеждат моите очи в нейните? Кажи, приятел...
Тих вятър влезе в стаята и прибра всичкото синьо от нея.
с които се разминавах също. Мълчанието на лятото. Да.
Отворих вратата. Събух се. Седнах. Отворих бутилка бира.
Запалих цигара и дълго гледах синия дим, отпивайки.
- Хенри – чукаше женски глас по вратата.
Станах и отворих.
Тази жена беше около четирдесетгодишна, с усмихващи се очи.
- Ти не ме познаваш – каза тя.
- Така е – отвърнах.
- Може ли да вляза?
Погледнах състоянието на стаята си и то не ми допадна,
защото целият мой хаос се бе настанил в това помещение.
Стори ми се,че разбрах защо някои хора упорито ме отбягват –
те търсят ред в хаоса, аз не търся нищо такова.
- Заповядай – отворих вратата.
Очите на непознатата не спираха да се усмихват.
- Искаш ли бира – попитах.
- Само ако и ти пиеш.
- Значи искаш.
Извадих две топли бири от хладилника. На практика хладилникът
ми служеше за шкаф. Бе забравил да охлажда отдавна.
Не му се сърдех. И аз бях забравил за много неща, които
някакви хора очакваха от мен. Хорското очакване. Отдавна не се
съобразявах с очакващия живот. Аз нищо не очаквах от него.
Лятото разсмиваше децата долу.
- Исках само да ти дам това – каза жената и ми подаде
хартиен плик. – Но не го отваряй сега, моля те.
- Добре.
- И изобщо, знаеш ли, трябва да вървя... Мислиш ме за луда, нали?
- Не.
Жената стана.Погледна ме с живите си,детски очи и бързо ме
целуна. После излезе и ме остави сам в хаоса, в един следобед,
който ме гледаше с тъга.
“Винаги съм те обичала, Хенри. Утре заминавам.”
Прочетох текста няколко пъти. После изпих двете бири,
пушещ цигари, загледан в синия дим, който бавно се издигаше над хаоса.
Димът, мъдрият и лек цигарен дим мълчеше над всичко,което бях.
- Как изглеждат моите очи в нейните? Кажи, приятел...
Тих вятър влезе в стаята и прибра всичкото синьо от нея.
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
