Жестокостта на мечтите

Жестокостта на мечтите                                                                     посвещава се на загиналите от "Радецки"

  Зад полето и гората на хълма по реката, луната се бе посипала като пепеляв мрамор. Мокрите крака на нощта препускаха с надигнати поли от пролетните цветове, обагряйки тъмните води в прашец на нежен пурпур. Хладта прегръщаше безплътното присъствие на печалната мъгла. Където една плътна маса, под свещите на небосклона, се извисяваше над контурите на речното корито като каляска от погребална процесия. Тогава в ушите на нощта като плач на дете, плисна пороен дъжд, сякаш, за да оповести появата им - изопнати, умърлушени лица, потънали в тъмнината. С гримаси напрегнати, премислящи, такива, каквито щяха да останат до започването на борбата.

  Смразяващата нощ, заедно със загубената им лодка, ги поглъщаше и само газеният им фенер разпокитваше мрака с панделки от бяла светлина. Вълшебната им карета летеше към своята злополучна участ, под тътена на съдбовните камбани. Те знаеха, колко добре знаеха, че грехът се загнездва още в утробата и страстната обич на злите духове ще е вечно с тях. Като че са недостойни за милувката на своя Покровител ,сякаш не са и те хора.

  Изправиха се в дълга върволица и сърцата им забиха в един ритъм заедно със световното сърце. По бузите им можеш да докоснеш с пръст едри капки потекла болка като безнадеждно роптание, а благородният цигулар свири за петак. Ръцете и краката му вкочанясали, трепери, но свири, както е свирел отчаяният Орфей за любимата си. Във въздуха сякаш виждаш нотите, просмукани от жал и скръб, крещящи от тревога, а голите просяци се озъртат плахо. Смъртта се надвесва над тях и няма кой да им помогне, когато минутите делят от мъчителния изгрев.

  В подпухналия бряг стъпките на дявола ечат, в юмрука стиснал кол с глава на него и бяга, и се смее. Те виждат душите си изложени на прицел, а куршумът няма как да ги пропусне. Рухват в ридания и молят Бога, а дяволът се смее. 

  Някой ли затвори очи, та в съзнанието му изкочи картина, която беше досущ като реална. Зелени пасбища, на които полагаше гръб и гледаше захласнато любимата усмивка, вдаваща живот и на мъртвото сърце, обожаваните очи- блестящи като ангелите в небесата. Дори чуваше чувствените думи, дело на истинската любов. А после босите крака разлюшкват наедрелите жита и той и тя прелитат като неспокойния вятър по върхарите преди буря. Те се понасяха над класовете, сякаш носени от херувими и смолисточерните коси, под крилете на малките ангели, се разхвърляха като памук в полето. Късно вечерта потъваха в идиличния сумрак и виждаха отблясъците на огньовете в падината, там където, сега, лагеруват работниците. Там беше весело, гълчавата се разнасяше в топлата нощ, очарователна с аромата си на сега разлистен люляк. Те също искаха да се посмеят на дневните забежки и бързо тръгваха към тънките линийки жълта светлина, процеждаща се през високите плодове на майката Земя. Но на вместо веселия смях идва есента. Листата падат по обгорялата земя като мрачни мисли, факлите от гробниците горят и сълзите не текат от вече спрелите сърца. Отвратително усещане се загнездва в шумоленето на клоните, когато със стихиите чуваш гневът на великаните от призрачния кораб, тогава ги усещаш. Тогава пулсът на сърцето ти заглъхва. Тогава разбираш, че те са във вечността на времето, те са в нас, завинаги.