Дребният и влажен пясък се набиваше в обувките му и хрущеше под белите му чорапи. Защо изобщо беше тръгнал по плажа? Странно, че точно днес токът по крайбрежната беше спрял, но все пак може би щеше да е по-добре ако беше поел покрай павилиончетата? Едва ли някой все още работеше в четири през нощта, но вероятно щеше да има по-голям шанс.

Трескавите му мисли прескачаха една през друга в главата му, а морският бриз беше единственото което го връщаше обратно в реалността. Преследваше го убиец, чуваше тихите му бързи стъпки зад него, настоятелни и упорити. Куршум изсвистя съвсем близо под главата му и това му даде нови сили да продължи бяга на живота си. Какво по дяволите беше направил? Защо го преследваха?

Хвърляше шумно пясък зад себе си и така и не забелязваше лунната пътека образувала се там където хоризонтът се целуваше с луната. Животът му висеше на косъм и единственото което съществуваше сега беше малката светла точка на няколко километра напред. Трябваше да стигне там! Въпреки че беше нощ, там със сигурност щеше да има поне един патрул на бреговата охрана. Ах, колко далеч изглеждаше!

Бризът търкаляше пластмасови чашки, опаковки от вафли, както и сухи водорасли в краката му. Някой от боклуците успяваха да се вплетат в обувките му, но нищо което да го забави. Тичаше през глава както никога не е тичал през живота си. Не усещаше вече краката си, те бяха толкова изтръпнали и премалели, че все едно някой друг бягаше вместо него, а той беше само наблюдател. Зрител гледащ през две очи, които всеки момент сигурно щяха да угаснат завинаги. Но защо? Кой? Как? Искаше да разбере поне това. В този момент сигурно щеше да си даде живота без съпротивление, само поне да разбереше кой!

Втори куршум, този път от лявата му страна мина на милиметри от ухото му. Тръпки преминаха през тялото му, умората и тъпотата в краката му временно се изпариха и с нови сили той забяга към светлинния рай напред. Може би оставаше малко над километър и все още изглеждаше ужасяващо далеч. Устата му беше пресъхнала, нямаше сили да извика, но дори и да пробваше, най-вероятно щеше да възпроизведе нечленоразделен грак.

Премина през някаква локва в пясъка и няколко изплашени гларуса излетяха наблизо. Де да можеше и той така да излети. Докато тичаше не забеляза монотонното премигване на фара в далечината, не чу и плътната сирена на рибарския кораб на миля навътре в морето, не усети и как премаза малкото раче, което беше решило да се придвижи към близките палми, подмина незабелязано натискащите се тийнейджъри под един от плажните чадъри, не видя и падащата звезда на небето, пропусна и червените светлинки на кацащия самолет.

Петстотин метра, толкова беше неговият свят, точицата вселена, и сякаш му се изплъзваше. Успя да различи силуетите ма двамата дежурни от бреговата охрана, видя и моторницата им до кея. Ако протегнеше ръка сякаш щеше да ги хване в шепа. Триста. Те сякаш го забелязаха. Беше ли спасен? Това ли беше края?

Усети два бързи последователни удара в тялото си и миг по-късно лежеше на земята. Устата му се напълни с кръв, а тъмният свят стана катранено черен. Тишина. Свърши се. Така и живота му не мина на лента пред очите както хората казваха. Не го изживя отново. Не че беше кой знае колко интересен. Беше мъртъв.

Тишина...

И беше жив! Чуваше как някакви хора издават неразбираеми команди. Чуваше пиюканията на апаратурата. Някой крещеше. Имаше кръгъл ореол на главата му. Хора с маски. Лекари! Или илюзия? Не, беше жив! Трябваше да се бори! Искаше да отиде в Париж, да види Сан Франциско, да отседне в малките хотели в Маракеш, да посети Балканите, да види червения площад в Москва, да вдиша от мръсния въздух на Пекин, да види разцъфналото Токио, да го вали проливен дъжд в Лондон. Искаше да се здрависа с тибетски монах, да се усмихне на папата, да плава в океана, да се качи на круизен кораб по-голям от Титаник. Искаше да купи малък букет цветя и да го подари на красивата продавачка на книги в магазинчето до неговия вход. Щеше да го направи. Само да излезе от тук. Беше сигурно. Защото беше жив!