За подчинените си беше господин Александров, за близките - баце Саше. Отдавна беше подминал петдесетте, но имаше живи палави сини очи и опъната кожа на младеж, нищо, че косата му вече беше побеляла и оредяла. Беше загубил и някогашната си спортна фигура. Сега имаше симпатично малко шкембенце и една голяма бръчка на шията. Тялото му остаряваше, но не и духът. Също както някога, обичаше да ходи по кръчми с големи компании и да задява сервитьорките.

            Тая вечер баце Саше щеше да ходи в едно ново луксозно заведение. С приятелите му не можеха да пропуснат да посетят някой нов ресторант. От сутринта нещо не му беше добре. Дали го болеше зъб или глава, не можеше да определи. Тая неопределена болка, пронизваща на моменти, разбира се, не можеше да го спре. След работа се прибра, изкъпа се и се обръсна. Облече бяла огладена риза и се напръска със скъп парфюм...

            Поредният гуляй. И за компанията на баце Саше, и за персонала на заведението. Големи поръчки на класни мезета и скъп алкохол. Сервитьорките доволни потриват ръце, предвкусвайки големия бакшиш и още по-щедро показват деколтета. Цигуларят от оркестъра вече половин час свири на масата им и пари задръстват струните на цигулката му. Певицата седи на коляното на един от приятелите на баце Саше и извива глас.

            Усмивката и тази вечер не слизаше от лицето му. Зъбът, или може би главата, продължаваше да го боли. Изведнъж се схвана, лицето му се изкриви и пот обля тялото му. Докато сервитьорката отнасяше поредната празна чиния, баце Саше се строполи на земята. Музиката секна, певицата млъкна, скоро и хората от другите маси изоставиха разговорите си и се обърнаха към баце Саше. Приятелите му вече се бяха спуснали над него и го пръскаха с вода. Един се обаждаше на Бърза помощ.

            Диагнозата беше инфаркт. Тежък, без много шансове за оцеляване. Полупияните приятели на баце Саше стояха в чакалнята на болницата и се ослушваха за новини около състоянието му. Доктори и сестри фучаха по коридорите с угрижени физиономии.

            А баце Саше лежеше безпомощно в студеното бяло легло и сам не можеше да определи дали е в съзнание или не. Не чувстваше нито че го боли, нито че болката е спряла. Виждаше суетящите се около него хора през полуотворените си клепачи, но някак си не можеше да навърже логично нещата които те вършеха. Чувстваше, че в момента работи само малка част от мозъка му. Дали не му бяха дали някое лекарство, което замъгляваше съзнанието му? Сам той не знаеше. На моменти се опитваше да се помръдне, но не успяваше.

            Без да иска и без да знае как, баце Саше се сети за баща си. Сякаш се беше върнал в ония години, в които беше малко момче. Сети се как беше крал череши от двора на съседа и татко му го беше напляскал след това. И изведнъж се заредиха спомен след спомен. Дали бяха спомени или сънища, баце Саше не можеше да определи, но определено беше приятно. Кръчми, сервитьорки, хотелски стаи с непознати жени след пиянски нощи... Бакшиши, офиси и секретарки, певици и оркестри, казина и крупиета, приятели и пълни чаши... Не беше както по филмите, ленти с познати лица и случки, а просто спомени.

            И когато всички тези спомени изчезнаха, баце Саше за секунда осъзна, че нито  една от тези сервитьорки или случайни жени няма да запази нищо от него, че бакшишите, които е оставял, вече са похарчени и забравени... И му се дощя да промени това, да се надигне от това легло и да направи нещо смислено, но точно в този момент всичко изчезна. Докторите и сестрите, които той и без това виждаше смътно, изчезнаха съвсем, сякаш черна завеса ги скри и гласовете им потънаха някъде в мрака, спомените се изпариха, изчезнаха и мислите му, усещанията, изчезна и студът, който го беше обзел... Измерението на уреда, който показваше сърдечните му тонове, доби формата на права непрекъсната линия... И вече беше късно за всичко.