Аз се казвам Джеймс Уолтър Скот и пиша този разказ, за да мога в сутрините, когато ставам да разбера защо съществувам и от къде съм тръгнал. Пиша, за да живея в думите на забравата, както и, за да разбера света на моите илюзии. Опитвам се да осмисля и да разсъждавам върху това, което съм, но единствено мога да напиша това, което съм научил днес, за да продължа напред. Аз съм сякаш лист хартия. Животът, думите и мислите ми зависят от течащото мастило, което ако спре спирам да живея.

    В един пролетен, дъждовен ден аз и моята любима Маргарет се приготвяхме за един обикновен работен ден, който за нас винаги започваше  със сутрешно кафе и разходка в парка. Всичко вървеше така плавно и красиво в тази  утрин. Дъждът освежаваше студения и мръсен град, а ние вече се разхождахме по дългата улица пред парка.Чувствах надежда за промяна на света. Толкова тихо беше, че капките на дъжда се сливаха с думите ни и се чувствахме блажени да говорим един с друг. Всичко беше прекрасно, дъждът  валеше на ситни капчици, лъчите на слънцето  пробиваха някои от облаците и бе започнала да се образува дъга. Аз и Маргарет бяхме стигнали до светофара, но тя стъпвайки на бордюра се подхлъзна и опитвайки се да я спася, я хванах  и я повлякох към тротоара, но така отклоних себе си към пътя и в този миг усетих как нещо премина през мен.

     След повече от 3 дни сън се събудих в болницата. Бях объркан и не знаех  къде е Маргарет. Търсих я с поглед, но тя така и не се появяваше. Дали ме бе изоставила? Изведнъж, в стаята се появи докторът. Той ме поздрави, прегледа ме и ме попита как се случил инцидентът. Аз му разказах за случилото се. Тогава докторът повика сестрата и тя ми показа записа от инцидента. Докторът ми каза, че страдам от шизофрения и че Маргарет никога не е съществувала. Тези думи ме съсипаха през целия си живот от колежа до сега, когато съм на 38 години, съм живял в лъжа. Нямах по близък приятел от Маргарит. Целият ми живот е бил лъжа. Имах само Маргарет, мама и татко, но сега вече и тримата ги няма. Двамата от тях бяха истински, а Маргарет беше  една безкрайна илюзия и мечта на моята клета душа. Но това не беше най-лошото, което ме чакаше. Доктор  Кливланд ми съобщи, че до един месец ще съм загубил цялата си памет заради сблъсъка с колата. Бавно по бавно моята душа започваше да изчезва от света. Досега тя можеше да помни, но вече бе започнала да губи  тази възможност. Превръщах се в едно тяло без памет и без душа.

    Животът започваше да губи смисъл за мен. Не можех да помня, а това значеше, че няма да мога да създавам нови спомени. Бях сякаш в дъното на света. Не знаех кой съм, а същевременно знаех, че ще трудно да продължа , защото губех паметта си. Единственото, което ми оставаше е да запазя илюзиите си и да продължа живота си  чрез  листа  и химикалката - те ще бъдат моята памет, а илюзиите ще ми помагат да преживявам забравата, защото всеки ден ще ме даряват с нещо ново и така няма да бъда съвсем загубен. В остатъка от моя живот ще се опитам да опазя себе си чрез листа от спомени и въображението, което живее в мен. Колко относителен е животът в един момент той се сгромолясва заради нещо, а в друг момент момент животът продължава благодарение на това нещо. Сега завършвам този разказ знаейки, че утре той ще ми  даде живот.