Жълтите дни са само за теб
Изваляха се последните жълти капки на листопада. Голотата завърза знамена по клоните. Самотата се просмука в душите със северния вятър. Изцъклените улици - сякаш слепи очи - не виждаха посоки около себе си. Възел от не сбъдване се оплете в сърцето ми.
Ръцетe, като махала на часовник, се клатеха и отмерваха безвремието.
Луната единствено се усмихваше постоянно
- просветваха зъбите й по мокрото небе
и хвърляха отразени отблясъци по стъкления свят.
Тогава се срещнахме. Събра ни съдбата на едно бездомно коте. Събра ни нашата бездомност...,дето се гушеше по котешки в краката ни. Студът навън ни събра - да оцеляваме заедно.
А в теб беше още топло -
жълти листа хвърчаха наоколо, когато се смееше.
Проблясваха слънчеви лъчи
през миглите ти
и който те погледнеше, притваряше очи, заслепен.
В теб беше още виолетово,
вятърно,
облачно,
водопадно...
Да - горещи водопади от думи се стичаха по устните ти
и напояваха напуканата от замръзнало безмълвие тишина.
Разтапяха и ледовете мълчание в мен.
Ти говореше с моите неродени думи,
а аз те слушах със заченато в тебе мълчание.
Свързани бяхме като близнаци.
Надниквах през ключалката на душата ти
всеки път, щом те погледнех. Защото ти никога не слагаше ключ в нея.
Ти захлупваше проблемите със стъклени чашки и ги гледаше как бавно се разпадат. Аз събирах проблемите в себе си - правех ги на стъклени топчета и ги пусках да се търкалят хаотично вътре. Понякога много болеше...И теб те болеше, но ти давеше болката в много смях и текила или я изливаше навън с темперни бои. Ти разказваше болката, а аз я мълчах. Бяхме като двете опаки страни на една и съща вселена. Просто кръг...
Но веднъж те напуснах - докато спеше.
Не те събудих да кажа „сбогом". Не ти написах бележка. Не ти оставих никакъв знак.
Просто отрязах пъпната връв помежду ни и почнах работа.
Излизах на срещи с други - почти непознати.
Понякога с теб пиехме топло вино и очите ни се разтапяха от горещи спомени. Вдигаше се пара в нас, замъгляваха се стените на душите ни и не виждахме нищо навън. Само вътре, само Аз и Ти... Може би така правят старите приятели.
Явно бързо остаря нашето приятелство - узря преждевременно, откъсна се, падна и се сцепи на две като презрял плод.
Тогава и ти ме напусна. Замина. Взе си багажа и не ми остави дори адрес. Сега се връщаш понякога в сънищата и силно се прегръщаме. После - пак реалност.
Търсим се в своите полукръгове, но все не се намираме. Понеже аз не чувам вече думите ти, а ти не разбираш моето мълчание. Разстоянието пречи да надниквам през ключалката...
Но жълтите капки на листопада днес ми напомнят за теб.
Сякаш моите жълти сълзи, попиващи в една свила се по котешки бездомност...И сякаш твоят жълт смях, разчупил на малки прашинки стъкления свят наоколо...Една жълта пътека все още се вижда, ако погледнеш през ключалката на душата ми.
Жълтите дни са само за теб, а после... почти те забравям. Почти.
© Инна All rights reserved.
