Кафе с дъх на диаманти

 

Да те оберат посред бял ден – това си е чисто и просто кощунство! Представете си само: пиете си кафето рано събота сутрин, а яркото слънце, пухкавите като вакли овчици облачета пъплещи едва едва по синьото небе и досадно врещящите чайки, предвещават един страхотен уикенд, когато в апартамента ти нахлуват няколко маскирани мъже, изкъртват ти вратата от пантите … и ти крадат котката!

Кажете ми какви са шансовете от цял блок, където със сигурност има петнадесет, не – двадесет апартамента (а моят е малко над средата на сградата, което значи че преди моята врата има над десет такива), и те да вземат да влязат точно при мен? Или аз нямам късмет или не знам …. Но нека започна от самото начало…

Петък вечер обещаваше да завърши подобаващо. С няколко колеги от работа, излизайки от офиса се отправихме към любимото ни заведение за да пийнем по едно. Ей така, за да отпразнуваме денят на майстора. Обичайните заподозрени обикновено сме шестима – Ива, Лили, Самуил или накратко Сам, Иван, Георги и моята невероятна особа. Винаги и навсякъде сме тази компания.

С гореспоменатите момчета и момичета работим в една и съща софтуерна фирма. По стечение на обстоятелствата се запознахме и си допаднахме кажи-речи моментално, а от там на сетне сме неразделни – сутрин кафетата се пият заедно, обедите и питиетата след работният ден отново се споделят, общи ваканции извън града. Абе всичко. Е, не прекалявайте с фантазията, имаме си и лични животи все пак, след като се разотидем. Връщайки се назад, това което може би ни свързва и което ни събра така бързо е фактът, че сме запалени белетристи. Едно време някой (не помня вече кой) подхвърли да се запишем на курс по творческо писане, а сетне всеки започна да твори по своему и да успява или да се проваля самосиндикално – но винаги възходите и паденията се споделят и обсъждат с останалата част от глутницата. Винаги и по всяко време.

Лили пише основно поезия, а от време на време – за разнообразие –по някой друг разказ. Ванката твори хумористични неща – проза, поезия – според зависи какво му идва отвътре. Георги от друга страна, колкото и странно да е за мъж, из под пръстите му винаги се раждат невероятно сърцераздирателни любовни романи. На два от тях даже пуснах сълза. Добре де, поциврих си доста. А моята особа пък, цяла година мъчи един научно фантастичен роман. Или той мен …. Вече не е много ясно кой кого, но така както е тръгнало, май ще продължаваме да си се тормозим още доста време. Затова когато изгубя вдъхновение да измислям и навързвам детайлите за романа, оставям го настрана и пиша разкази. Миналият месец подписах скромен договор за сборник с такива. По интересното обаче е, че още нямам готов материал който да дам на издателите. Ама и те ми се вързаха на акъла ... Силно се надявам да заимам нещо готово преди крайният срок, който наближава със страшна сила. Поне съм се продала добре, без материал. Не всеки го може. Май. Нали?

Този петък обаче поливаме успехът на Самуил – бе сключил наистина добра оферта с една от големите издателски къщи у нас за последният си криминален роман. Сам е отявлен фен на криминалетата. Във всичко вижда мотив за убийство, чакащо да бъде приложено в следващата му книга, дори докато си върви ей така по улицата. После обикновено сяда и пренаписва до припадък няколко глави, защото му е хрумнала поредната гениална идея, която ако не я вкара в историята сигурно ще го съсипе психически. До някъде го разбирам. До този момент имам всички негови книги, които са излезли от печат – с подпис и послание от автора! Друго е да си връзкарче. Не мога да си кривя душата – ако чета историите му на тъмно, после сънят трудно ме лови. Наистина са добри!

Градчето в което живеем е разп оложено точно до море. На самият бряг, малко след плажната ивица има голям крайбрежен булевард, където като накацали на жица лястовички, се редят не особено високи сгради - барове, дискотеки, ресторанти, кафенета. Устроени са така, че гледат точно към морето. Някои пък, като любимото ни заведение, има П-образна форма и градината му, ако може да се нарече така, е разположена на самият пясък. Всеки петък сме тук.

Още с влизането се ориентирахме към една масичка, която е на не повече от три метра от линията където се разливат вълните. Като редовни клиенти, винаги в един и същи час и ден, сервитьорите ни запазват точно тази маса. Във въздуха както винаги се носи приятна рок музика, а ние доволно смучем алкохолни коктейли един след друг, размазали се от щастие на столовете. Жоро никога не седи на стол като нормалните хора, а все със скръстени по турски крака на пясъка. Масата не е висока, та той с лекота достига чашата си, а когато се умори, се изляга назад и се подпира на лакът.

Обожавам морските вечери. Мирише на лято, алкохол, солена вода, на рок и водорасли. Просто прекрасно!

– Нали знаеш, че така както си насочила коктейлната виличка, може да я използваш за да убиеш някой? - Сам се обърна към Ива, която държеше малкият пластмасов меч, на който до преди секунди имаше набучена маслина.

– Да, мога да започна от теб. – отвърна му тя като му смигна леко, преглъщайки сдъвканата маслинка.

– После обаче няма да има кой да опише това трагично убийство! – рече с театрална престореност Георги, който падна назад и се направи, все едно някой го беше пробол с меч в сърцето.

– Ванката може да напише комедия за това – отвърнах аз, ухилих се и заблизах солта от ръба на чашата.

– Може да стане и убийство с коктейлен меч на плажа по време на любов, нали Жоре? – подхвана го Лили на къс пас.

– Моля, моля, аз такива бози не пиша! – възропта Георги, който вече се бе изправил и отърсваше полепналият по гърба му пясък.

А сетне дружно се засмяхме. За никого не е тайна, че Лили си пада по Георги, но не си признава. Нещо я спира да направи следващата крачка. Той също. Но, тяхна си работа! Отдавна спрях да търся на приятелите ми половинки. Особено след последният път, който се оказа невероятен провал, за което Жорката щеше меко казано да ме Ликвидира – да, точно така, с главно Л. Убийствата не му връзваха да ги измисля, но все за мен щеше да развихри закоравялата си, в тази насока, фантазия.

– Ей Диди, какво става с твоята сбирка разкази? – подхвърли Лили.

Опа. Но спасението дойде в мое дясно.

– Извинетеееееее, ехооооо, може ли за малко? – заизви глас Ива, махйки ръце като вятърна мелница. Опитваше се да привлече вниманието на сервитьора. Отново. Преди малко пак имаше такова изпълнение, но никой не я отрази, за това сега бе коленичила на стола по някакъв особено странен за околните начин. Бърза мисъл се стрелна през умът ми, но беше толкова бърза, че дори не разбрах за какво точно беше.

– Иве, по-тихо – изшътках аз – само с махане ще се получи. Няма нужда от викане…

– Писна ми да ги чакам тез сервитьори. – леко провлачено отвърна тя, а след това незнайно как в ръката й се озова празна коктейлна чаша. Не се отказа от викането, въпреки роптаенето на останалите от групата ни, които безуспешно се опитваха да я издърпат за да си седне на мястото. След секунда, Ива включи и ново движение: сочене с пръст към чашата си, а сетне разнообрази репертоара – Още осем от тези!

Георги нещо го жигна от казаната бройка и започна с поглед да обхожда скромната ни групичка събрана около ниската масичка на плажа, а после уверено заяви.

– Как бе, петима сме. – след като пет чифта очи го погледнаха още по-объркано, аз включително, Георти продължи с по-неуверен тон - Не сме ли?

Сам, седнал от другата му страна, се метна на врата му и двамата тупнаха в пясъка.

– Глупав си Жоренце, глупав си! – всички се разсмяхме, а Сам продължи рошейки му косата – Ти тебе си за човек ли се нямаш?

– Пет от тези моля!!! – Ива доволно, със светнали от прозрението очи, извика към сервитьора, който този път я удостои с безкрайно отегчен, от живота или от работата, поглед, в мига в който Ива се изсипа като брашнян чувал от стола. Не знам дали човечецът, който обслужваше нашата маса, разбра че Ива иска да направи нова поръчка, но определено се подсмихна на падащата от стола млада жена. За последното беше виновен Иван, който уж небрежно случайно ( беше си баш нарочно ) бе бутнал свиващият се механизъм и столът просто се сгъна под тежестта отгоре му и напора на физичните закони.

– Шест ме Иве, не пет. – подшушнах аз.

– Шест моля-я-я-я! – допълни тя, като отново сочеше към чашата със странни кръгообразни движения.

Не след дълго сервитьорът донесе коктейлите с кисела физиономия, платихме сметката, а после ние се върнахме на предишният въпрос – до къде съм го докарала със сборника разкази. Под обсадата на пет чифта очи ми бе изключително неудобно да си призная, но пък нямаше накъде да ходя.

– Ами, до кривата круша – изплюх камъчето накрая.

– Е, как така? – попита Георги като си оправяше прическата след нападението на Сам

– Ами, нещо не мога да намеря за какво да пиша. Отварям лаптопа, сядам пред белият лист и всички думи и идеи които съм имала до преди това, сякаш се изпаряват … - бях впила поглед в почти опразнената вече втора чаша.

– Все ще ти дойде музата, не й давай зор. Нали знаеш поговорката „ На сила хубост не става“ заяви прозорливо Лили.

– На мен ми идват гениални идеи в много странни моменти – заяви Сам с нотка на гордост. После сложи леко ръка, до устата си и се огледа дали случайно няма чужд за нашата група около масата. Изглеждаше сякаш се кумеше да ни повери някаква огромна тайна и зашепна. – Като правя секс, винаги ми идват идеи които после се отплащат добре. Като последните две книги например. – сетне с усмивка опъната от ухо до ухо отново се облегна назад в стола си.

          Всички млъкнахме и го зяпнахме.

– И какво правиш, като ти дойде идея, в такъв момент? – попита Георги с вдигната вежда.

– Е как какво, не е ли ясно?

Всички поклатихме глави и гледахме Сам с невярващи погледи. Предполагахме какво ще каже, но друго си беше да си го признае гласно.

– Как бе хора ... – рече Сам със странен ентусиазъм на вълнение – ставам и я записвам много ясно!

Мълчанието над масата натежа.

– Измисляш сюжети за кримки и ужаси докато правиш секс … - рече почти потресено Иван – Пич, ти си извратен! – и изсипа питието в гърлото си. Всички останали прихнахме да се смеем. Без Сам, който сигурно въртеше сценарии в главата си как да закърпи положението, но накрая се отказа.

– Вече с друго око ще чета книгите ти – през смях отвърнах аз – добре, че читателите ти не знаят как си измисляш сюжетите, че бързо ще те пратят в друга литературна категория.

Няколко часа по-късно приключихме седянката и всеки си хвана пътя, кой подпийнал, кой по-трезвен от другия.

Хванах такси, понеже в такова състояние, можеше и до утре да не се прибера пеш. Колата ме остави пред нас. Дадох на шофьора по-едра банкнота и не изчаках за ресто, а директно се засилих с несигурно сигурна крачка нагоре по стълбите. Входната врата на блока се хлопна зад мен. „Не съм в състояние да затварям вратите внимателно. Простете ми съседи!“ – оправдах се пред съвестта си и се качих в асансьора. Търпеливо го изчаках да стигне до моят етаж, а после ловко (поне така ми се стори, но най - вероятно съм тропала като слон в стъклария) отключих вратата и се вмъкнах в антрето, заключвайки вратата зад мен. Събух си обувките, метнах якето на закачалката и влязох в хола.

Вратата на терасата беше отворена и топъл летен вятър повяваше пердето, което сигурно беше неговият начин да вкуси свободата.

– Мири? – повиках котарака си аз, но той не се отзова. За това отидох леко преплитайки крачка до кухнята, отворих един шкаф и извадих една отворена кутия котешка храна. Върнах се до купичката му и изсипах останалото вътре. – Мири! Мац пис-пис-пис…

И вторият опит беше неуспешен. Излязох на терасата и се огледах. Вятърът носеше аромат на липа. Апартаментът ми е краен и до външната му стена има залепен покрив на по-ниска кооперация. Засуках устни настрани и ми мина през ума, че Мири, най-вероятно пак е излязъл за нощна разходка, скачайки по ниският покрив в дясно от моята тераса. Като огладнее ще да се прибере. Обикновено дръпваше по няколко тигела по съседският покрив и се връщаше. Врътнах се и се запътих към банята, а после навлякох любимото пижамено долнище на розово, бяло и сиво каре и черен разпуснат потник и си легнах. За утре си обещах да стана рано и да седна най-сетне да напиша нещо. Дано да бъде продуктивен ден. Повъртях се още малко, премятайки разни идеи през наум молейки се до сутринта да не съм ги забравила, докато най-сетне се унесох и заспах.

***

Нещо пухкаво се отърка в лицето ми. Отворих очи и какво да видя – голямата сива пухена глава на Мири. Ах ти палавнико, сигурно си мърсувал снощи на покрива. Разроших му козината и той доволно замърка. След малко най-нахално се настани върху гърдите ми и реши, че ще спи там.

– Няма да стане хубостнико! Хайде ставай – бутнах сивата топка козина настрани и тя измяука в протест. – Какво? – обърнах се към него, а той седна и започна да ближе лапа и да се мие. Така си и знаех. Разбута ми рахата и ми зае мястото. Какво да ги правиш, котки.

Погледнах часовника висящ на стената. Стрелките сочеха осем без десет.

– Не можа да се стърпиш да не ме събудиш и да не ми легнеш на мястото, нали? – казах на котарака, който изобщо, ама изобщо не се трогна да ми обърне внимание. Котешка му работа.

Станах от леглото, надянах ярко розови пухкави пантофи и минах набързо през светилището на сутрешеният тоалет. Минавайки през хола пуснах някаква музикална програма, колкото да ми шуми нещо за фон. Взех лаптопа и отидох в трапезарията, оставих го на масата, отворих капака и го включих. Докато зареждаше операционната система, се захванах да варя кафе. Сипах си в чаша, сложих няколко парчета сладкиш, който бях правила няколко дни по-рано, и си ги сервирах на масата.

Настаних се удобно зад монитора на компютъра и хванах чашата с кафе. Поднасяйки я под носа си, вдишах с пълни гърди. Ммм, обожавам тази миризма. Само ароматът действа разведряващо и събуждащо още преди да си отпил от напитката. Оставих чашата на масата и отворих празен текстови редактор на компютъра. Седях и го зяпнах. Той ме гледа мен. Аз него. Ето така ми се получава писането до този момент. Седим си с компютъра и се състезаваме кой ще мигне пръв. Познайте кой печели всеки път! Преди да седна да пиша каквото и да е, имам чувството, че мога да напиша всичко, а седна ли – умът ми се изпразва и става чист и спретнат като белият лист насреща ми. Шантава история.

Пак посегнах към чашата и този път отпих първата глътка. Горчивата тръпка на кафето изпрати един отрезвителен импулс, който се разля скорострелно по вените ми. Затворих очи от кеф. Втората глътка сякаш разбуди мозъкът ми, а в следващият момент се разнесе нечуван трясък и парчета от входната ми врата се разлетяха из хола. Така се стреснах, че сърцето ми се качи в гърлото и без малко да ме задави. А когато огромни маскирани мъже влетяха вътре, тотално блокирах. Мозъкът ми крещеше „БЯГАЙ“, но тялото ми изобщо не се подчиняваше на централната нервна система и продължи да си седи обърнато към облечените в черно мъже с по една ръка вкопчена за ръба на масата, а другата за облегалката на стола.

В този сюблимен момент ме озариха две невероятни прозрения: едното беше, че ме обират, а другото, че ме обират докато съм си в нас и ставам свидетел на деянието. После усетих как очите ми се изцъклят още. Сигурно приличах на лемур – изцъклена и в почти изправено положение. Мамка му, как изглеждам се губеше от факта, че ме обират докато съм в нас!!!

Трима от облечените в черно, маскирани мъже, тръгнаха с тежка стъпка по стаите и събаряха каквото им падне. Почти разглобиха дивана в хола, от другата стая се чу звук на чупене. Звук от натрошени плочки долетя до ушите ми – не подминаха банята. Чу се как куп неща затрополиха по паркета. Един от мъжете седеше в средата на хола и ме гледаше. Накрая май взе решение какво да прави и се втурна към мен, хвана ме за врата и ме залепи за стената.

– Къде е???! – изрева в лицето ми.

– Кк-к-кое? – запънах се аз. Не можех да дишам.

– Къде си го скрила? Не се прави на луда жено! Казвай!

– Кое къде е? – продължих аз. Нямам никаква идея този тип какво иска да му кажа.

Чу се яростно мяукане от другата стая, допълнено с мощно тропане, мятане на тежки предмети по нещо, трясъкът подсказа, че целта не беше уцелена, мъжки рев и куп псувни след това. Накрая всичко се укроти, но мяукането остана та даже градира в ръмжене, после в съскане и накрая във фучене. Тримата маскирани разрушители се появиха в хола. Единият носеше черна торба, а вътре нещо бясно се мяташе като риба на сухо и издаваше куп злобни звуци. Може би бяха котешки псувни?

– Шефе, намерихме го! – рече онзи с торбата.

Този който ме държеше закована за стената, обърна поглед леко назад, сякаш за да се увери, че това за което са дошли наистина е там. А сетне ме пусна. От нерви, не можех да си седя на краката и се свлякох надолу като сопол, докато задните ми части не докоснаха пода. Мъжете явно прецениха, че не съм заплаха и след не особено голямо суетене излязоха, оставяйки ме да си седя като невменяема, опряла гръб о стената. Само лигичка оставаше да текне от едната страна на устата ми и картинката ще да е пълна.

После ме осени и третото прозрение за деня (добра съм!) „Тия отвлякоха котката ми“. А после дойде и въпросът: „Откраднаха котката ми?!?!?!?! Кой за бога, в днешно време ще организира акция, за групово крадене на котка?!?!?!“. Нямам идея как успях да си събера ума в рамките на няколко секунди, но бързо скочих на крака и както си бях по пижама и пантофи, грабнах телефона и ключовете за колата и хукнах през разбитата входна врата надолу по стълбите, прескачайки ги през две, през три.

Стигнах до гаража, отключих колата, метнах се на седалката, запалих двигателя и дадох газ. Докато въртях бясно кръгчета из подземният паркинг, набрах бързо номера на Георги. Просто беше последният на който съм звъняла. Сигнала за свободно кънтеше в цялото купе от високоговорителите. Най – сетне външната врата на гаражите. Натиснах копчето на дистанционното за да я отворя, докато се носех с бясна скорост към нея. Георги вдигна след осмият сигнал.

– Ало? – сънено измуча Георги.

– Ало Жоре … - не успях да дочакам вратата да се отвори до края и малкият фолксваген бийтъл, който карах се вряза с гръм и трясък разбивайки я … и о, свобода! Излетях на улицата, а зад мен зееше голяма дупка в метално перде. Завих по улицата в края на която се виждаше как огромен черен джип без номера караше зигзагообразно.

– Жоре!

– Дааа, тука съм. Кажи Даяна…

– Откраднаха Мири…. – продължих запъхтяно аз, докато се опитвах да си укротя сърцето, иначе щях скоро да се занимавам да го бърша от предното стъкло.

– Моля?

– Отвлякоха Мири…

– Това не беше ли котарака ти? – Георги сякаш се опитваше да вникне в това което се опитвах да обясня, но не се получи.

– Дааа, котката ми – рязък завой на дясно. Гадовете цепеха по един от главните булеварди на града вече.

– Кой за бога краде котки?

– От къде да знам, – креснах аз като стисках толкова силно волана, че кокалчетата на пръстите ми вече преминаваха в цвят след белия. – четирима огромни тъпаци нахълтаха в нас, изкъртиха ми вратата, обърнаха апартамента с краката нагоре и отвлякоха котката ми. – черният джип зави в една малка уличка. Аз я изпуснах и хванах следващата успоредна на нея.

– Обади ли се на полицията?

– Луд ли си? Какво мислиш, ще ми кажат, ако им обясня че четирима маскирани идиота са ми разбили дома и не са взели нищо освен дебела сива котка?!?! – внимателно наблюдавах пресечните перпендикулярни улички които свързваха тази по която карах аз, и онази по която се движеше черният джип без номера.

– Че си луда?

– Добро утро!!! – викнах аз. Ето ги! Мернах джипа. Продължаваха да карат напред, не бяха завили никъде другаде. Изоставах, за това натиснах до долу педала за газта и качих една предавка.

– И какво да направим? Да се обадя ли аз на полицията? – кънтеше гласът на Георги в купето.

– Няма да е от полза. Обади се на другите. За сега се движим по посока или на пристанището или на корабостроителницата… абе някъде към брега …

– Ди, за бога , това е само котка….

– ЖОРЕ, ТОВА Е МОЯТА КОТКА, А АЗ ЗА КОТКА ЧОВЕК УБИВАМ!!! – дяволът в мен се пробуди – А сега моля те, ще имам нужда от помощ да си върна животинката. – продължих с позитивен и вече по-кротък глас. - Обади се на другите. Съберете се някъде и ми звъннете да ви кажа къде точно сме.

– А ти къде си сега? – По гласът на Георги си личеше, че се е събудил. Май беше разбрал, че не се майтапя.

На следващата пролука мернах как големият джип зави на дясно, набих спирачки и дадох назад и завих в пресечната уличка, а после костенурката със скромните си 120 конски сили и с една кобила зад волана полетя напред.

– Диди?

– Преследвам копелетата дето ми свиха котката.

Отново рязък завой, този път на ляво – едва го взех!

– Добре, после се обади да кажеш, къде си. – връзката прекъсна, а аз продължих да карам на значително разстояние от черният джип, като не го изпусках от поглед.

Преминахме централно през няколко от най-големите квартали на града, а после свихме към центъра. Там черният джип намали ход. Аз също. Между моята кола и тази на маскираните типове се настани някакъв друг автомобил, който си караше спокойно, както се предполага, че трябва да се движи градският трафик. Обектът на моето внимание обаче зави по посока централната ЖП гара и продължи надолу към пристанището. Ха! Значи бях права. Намалих още скоростта и сега вече се влачех едва, едва на втора предавка. Бийтълчето тръгна да се дави, но бързо се усетих и натиснах съединителя. Забавих още и минах на първа скорост. Джипът подмина входа на пристана и продължи към корабостроителницата.

Прецених, че нямам нужда от вярното си бръмбърче и заходих към платеният паркинг на пристанището. Излизайки, грабнах телефона, а от жапката на колата взех парите които винаги си държах за всеки случай. Зашляпах с розовите пантофи по паважа към кабинката в която се помещаваше владетелят на бариерата.

– Добро утро – ухилих се аз бутвайки една банкнота, която отговаряше на сумата описана в ценоразписа малко в страни от дупката поемаща плащанията

– Добро утро – избоботи мъжът отвътре и ме огледа. Предполагам, че изглеждах странно: розови пухени пантофи, розовобяло-сиво карирано пижамено долнище, черен потник и небрежно вързана коса, която с още малко късмет щеше да прилича на разплетена кошница. След като пазачът видя, че няма какво повече да ме оглежда, реши да ме дари с още едно изречение: – За колко време?

– Два часа.

– След вторият час, ако не си вземете колата, слагаме скоба.

– От кога е това? – може би повиших малко тон, защото мъжът веднага вдигна отбранително ръце и започна да се оправдава.

– Кмета миналият месец даде тая наредба. Заради летният сезон. Ако зависеше от мен, със сигурност нямаше да има подобно нещо.

– Добре, благодаря за информацията. – врътнах се на пета и обърнах гръб на кабинката, усещайки погледа на пазача върху гърба си. Е, не всеки ден се срещат хора да щъкат напред назад по пижама и пантофи в централната част на града. Да си гледа работата.

Набрах Георги и долепих телефона до ухото си. Сигнал за свободно започна да мучи от другият край, а аз продължавах да шляпам смело напред с розовите пантофи и да събирам изумени погледи.

– Ди, къде си? – чу се гласът му. Беше в движение, но не можех да преценя дали пеша или с превозно средство.

– На Морската гара. Онези индивиди продължиха към корабостроителницата.

– Спри и ни изчакай идваме до минута. – отвърна той и затвори.

Тази една минута ми се стори като десет.

С яростен рев на двигател и свистене на гуми, голям син седан взе завоя от главният път, малко по-надолу от мен, изправи ход и спря до мен. От вътре наизскачаха Георги, Ива, Лили и Иван.

– Къде е Сам? – попитах аз.

– Идва. Отиде до железарията на ъгъла.

– Защото?

– Реши че не иска да е неподготвен. – отвърна Лили – Кажи му Самуил и не го обиждай повече.

Докато чакахме липсващият от групата да се появи разказах на всички какво бе станало и как съм се озовала тук.

– И за това си по пижама и пантофи? – започна Иван

– Времето е от значение. – махнах с ръка, все едно пъдя муха - Остави темата с пижамата!

– И все пак, за какво му е на някой да краде котка…. – размишляваше на глас Ива.

– И аз точно това се питам. Нещо логиката ми убягва. – допълни Лили.

И тогава се разнесе вик, който бе на границата на тържествуващата и истеричната нотка, почти граничеща с фалцет:

– Тук съм, идвам. – обърнахме се по посока звука, Самуил търчеше с усмивка толкова широка, че ако имаше четири реда зъби вместо два, щяха да се видят всичките плюс венците. Във всяка ръка имаше по една голяма торба, която подрънкваше при всеки подскок. Приличаше на жаба търчаща на два крака зажадняла да се пльосне в близкият гьол. Спря се задъхан пред нас и остави нещата на земята.

– Какво е това? – Запита Георги като седеше под формата на буквата Ф.

– Материали! – останал без дъх рече Самуил

– За? – взе думата Ива.

– За спасителната операция – вече почти нормално каза писателят на кримки и започна да рови в торбите и да раздава материалите.

Беше взел въжета, корда, брадвичка, свински опашки - много свински опашки, два сигнални пистолета, газов пистолет, няколко флакона спрей-боя, запалки, кибрит, газ и бензин за запалки във флакони и отривисто раздаваше на всеки по нещо. Общо взето бъркаше в торбата напосоки, хващаше нещо и го даваше на някой, без конкретен ред. На мен се падна честа да получа сигналният пистолет, бензиновият флакон, пакет свински опашки, два бинокъла (имам един чифт очи, не два, но не коментирах), корда и флаконът за газова запалка.

Не след дълго инвентара бе раздаден и тръгнахме към корабостроителницата. Няма делник, няма празник, обекта винаги се охранява. Беше немислимо да се вмъкнем през главният портал, камо ли през страничните такива, за това се наложи да прескачаме каменната ограда която разделяше морската гара от корабостроителницата. Пръв беше Иван, след него Георги, после се изредихме женската част от колектива, а Сам не се появи.

– Сам? – изсъска Георги. – Айде бе човек, нямаме цял ден.

Телефонът ми иззвъня. Малко се стреснах от мелодията която си бях сложила. Припяваше „Майната ти, Майната ти ужасно много“ на Лили Алън. До някъде беше подходяща за таз сутрешното упражнение. Надписът на екрант гласеше, че е Сам.

– Да?

– Амм, хора, аз такова,… не мога да се кача по оградата горе. – чу се от другата страна на линията и оградата. Вярно, Самуил беше пухкав и не много висок, но пък беше як мъжага и все щеше да се набере на ръба.

– Шубе ме е от високо. – тихо прошепна Самуил та да го чуя само по телефонната линия и да не чуят другите. Малко се същисах, но запазих стоическо търпение и се хванах да замазвам положението, така че отдалечих леко телефона и сложих ръка върху микрофона и се обърнах към останалите.

– Не можел да се качи нагоре по оградата.

– Да я заобиколи от долната страна. На края на вълнолома трябва да има как да се премине спокойно.

– Сам? Заобиколи от долната страна. Лили казва, че като свърши вълнолома имало как да се премине. Пробвай оттам. – предадох съобщението - Ние сме вътре и ще се намерим. Ако не се – звънни.

–  Добре. Отивам. – чухме го да потвърждва

–  Сам, Сам, чакай – спрях го аз, преди да затворя връзката.

–  Да?

–  Изключи си звука на телефона. – и затворих, а после с останалите от групата направихме същото.

Продължихме към едното хале. Шепнешком обсъдихме набързо каква ще бъде стратегията ни и решихме, че ще бъде най-добре да се разделим за да може да покрием по-голяма площ. Въоръжени със всякакви подръчни битови средства от най-близката железария, се разотидохме по предварително договореният помежду ни маршрут. Разбрахме се, че ако някой напипа следа, ще извести незабавно останалите.

Георги тръгна към задната страна на халето до което седяхме до преди минути, Лили хукна промъквайки се към един от големите кранове, Ива тръгна с нея, за да може едната докато се качва горе за да огледа обстановката от друга перспектива, другата да седи долу и да я предупреди ако се появи някой изневиделица. Иван пое към доковете, на които се спускаха готовите дъна на корабите, отгоре на които после биваше надстроявана останалата част. Самуил, сигурно сега търсеше от къде да заобиколи оградата. Аз от своя страна продължих към вътрешната страна на корабостроителницата, промъквайки се като крадец с големи розови пантофи. Само се молех яркият цвят на пижамата ми да не привлече нежелано внимание, че тогава щях да я втасам съвсем.

Прикрих се между каросерията на един камион и някаква мръсна стена, оглеждайки се за възможност да пресека пиацата която се намираше пред мен. Явно бяхме нацелили да се появим в тази част от завода, която бе малко по-малко натоватена, защото останалата гъмжеше с работници, минаваха камиони и самосвали постоянно, въртяха се кранове, носещи товари. От страната където бяхме ние бе по-спокойно, но въпреки това се чуваха крясъци, нормални разговори, ръмжене на двигатели, скърцане на метал, а за капак, навсякъде миришеше на машинно масло. Като цяло кипеше си бурен работен процес из пръснатите навсякъде халета.

Сблъсках се с първият ми голям проблем - нямаше как да пресека пиацата… Минех ли централно през нея, нямаше как да не ме видят. Тъкмо започнах да търся как да заобиколя, когато погледът ми успя да падне върху превозно средство от другата страна на работният площад – черен джип без номера… Ща не ща трябваше да мина. Огледах се пак. От задната ми страна се чу вой на двигател. Огромен самосвал бавно се тътрузеше в посоката която ме интересуваше. Идваше към мен. Набързо нахвърлях наум план за действие. Приготвих се за скок и в мига в който самосвала премина в близост до моя камион-скривалище, изскочих хващайки се за едно желязо стърчащо отзад, качих крака на теглича и се свих по такъв начин, който прикриваше максимално пижамата и пантофите. С периферното зрение се осведомих до къде сме го докарали. Още малко оставаше и ….

За мой най-голям ужас, самосвалът спря на средата на пиацата. До тук с плана! Чу се отваряне на врата и някой изскочи от там. Мисли, мисли, мисли ….

Скочих от теглича на земята и се наврях под шасито на камиона. Разнесе се глас:

– Митак. – провикна се мъж. – Идвай да разтоварваме. Докарай мотокара.

След това каросерията се разтресе и започна да се повдига. Някак успях да се обърна и да допълзя под кабината. В тоз сюблимен момент усетих, че джоба ми вибрира. Бръкнах вътре и извадих телефона. Звънеше Лили. Вдигнах.

–  Слушам – прошепнах аз.

–  Ди, беше казала, че джипа е черен и без номера нали?

–  Да! – потвърдих аз.

–  Има един такъв до халето със синият покрив.

–  Знам.

–  Ти къде си?

–  Виждаш ли в центъра на пиацата един самосвал, който го разтоварват в момента?

–  Да.

–  Е, там съм.

–  Вътре ли?

–  Не-е-е – просъсках аз – ПОД него!

Тогава ме осени идеята:

–  Лили, трябва да ме навигираш и да ми казваш къде има и няма хора, за да мога да се измъкна от тук.

–  Дадено. Накъде ти сочи главата, за да знам как да обяснявам.

–  В момента гледам към …– започнах аз, обаче млъкнах. Два чифта крака седяха пред предницата на камиона.

–  Пред камиона има двама които са въоръжени. Добре, виждам на къде гледаш. – чух глас от другата страна на линията – Само тези двамата са. Други двама се занимават в момента с разтоварването на камиона. Има още няколко души които са …. Ммм..

–  Къде са – едва доловимо прошепнах в микрофона на телефона.

–  Източно от джипа, на не помалко от 10 метра от него. Но за момента са с гръб към самосвала. – каза Лили

– Къде е изток?

– Диди, ти сериозно ли ме питаш на къде е изток??!?! – май Лили едва не изпусна телефона. Преглътнах бързо срама от тъпият въпрос.

– Добре, кажи ми кога да претичам и до къде. – пак почти без глас казах, добре че Лили имаше добър слух та ме чу.

–  Така. Двамата дето сега са пред камиона, изглежда си говорят нещо и тръгват към дясната страна на каросерията. – В мига в който Лили изрече това четирите стъпала се размърдаха в казаната от нея посока.

–  Чакай Ди, не бързай. Не още-е-е ... добре, вече са доста в страни – чух как двамата мъже започнаха да си говорят с онези отзад, които се занимаваха с разтоварването. – Давай.

С телефон долепен до ухото и с един куп щуротии по джобовете, сутиена и затъкнати в ластиците на пижамата излязох и хукнах.

–  Чакай, чакай, чакай! Върни се – чух Лили да вика. В същият миг рязко смених посоката, едната пантофа се хлъзна и се громолясах на асфалта. Започнах бързо да се търкалям по земята като хотдог на скара и се озовах отново под кабината на камиона.

– Защо? – процедих през зъби.
– Ония дето бяха в близост до джипа решиха, че ще ходят на някъде.
– Къде са сега?
–  Вървят към задната страна на халето със синият покрив.
–  Аз не виждам покривите!!!
–  Да бе, вярно.
– Минават покрай теб. Добре – Лили млъкна за секунда.
А секундата продължи поне три.
–  Е? – подканих аз.
– Давай!

Отнчово хукнах. Ако някой ме видеше как се размятах по тая пиаца сигурно щеше да си умре от смях.

– Ди…

– Какво? – казах едва удържайки се да не извикам. Ако ли напрежението не излезе под формата на вик, може да се обърне в другата посока, а после срамът щеше да е вечен. Дупе да ми е яко ...

– Някакъв тип излиза от едното хале. Скрий се. Има тракторни гуми по-напред...

– Виждам ги.

Две гуми от трактор, от доста голям трактор, бяха поставени една върху друга и стоически седяха на вече жаркото слънце в едната страна на пиацата – по средата на пътя между джипа и самосвала. Метнах се вътре и се наврях в гумата – ей така за всеки случай, да не вземе на някой да му се прииска да погледне.

– Къде отиде онзи ? – прошепнах в слушалката на телефона.

– Стой и не мърдай. Идва към гумите.

Имах чувството, че ще получа удар. Сърцето ми не беше просто в гърлото, направо си ми беше в устата. Преглътнах сякаш за да го върна там където му бе мястото. Пулсът ми сигурно можеше да счупи рекорда на някой кардиологичен кабинет. Затворих връзката и притиснах гръб още повече до нагорещената от слънцето гума. Почти не дишах. Бях едно цяло с нея. Ако някой я хванеше да я търкаля по площадчето щеше да стане забавно …. От другата страна на каучука се разнесе глас. Явно някой говореше по телефона.

–  Да шефе. Взехме го … и сега? …. Добре де, а не може ли? … само малко? … Ама шефе, ние нямаме такова нещо тука, а животното не иска да яде от нашата храна.

Изведнъж гласа се усети сякаш проникваше в самата гума. Мъжът отвън явно се беше облегнал на нея и продължи да разговаря с онзи когото наричаше „шефе“.

– До кога трябва да чакаме? .... Аха .... Ами ... Оф, хубаво....Разбирам...

Докато тоя тип си седеше отвън и говореше, на мен ми дойде поредната идея. Беше спорно обаче колко е гениална. Извадих малката тубичка с бензина от джоба захапвайки го от към капачката и тихомълком като змия правеща лицева опора изпълзях от вътрешната страна на гумата в която се бях спотаявала до сега. По гласът идващ отвън ми ставаше ясно, че мъжът продължаваше да говори. Клекнах и погледнах нагоре. Виждаше се гърбът му. Заради жегата която се усилваше със всяка минута, вратът му бе плувнал в мазна пот. Отврат. Тихичко развинтих капачката, като продължавах да го наблюдавам из от гумите.

– Аха... Добре и после какво? – продължаваше разговорът отвън.

Започнах да се изправям лекичко. Подадох ръка с отворената тубичка и започнах да му напоявам мократа от пот яка. Започна да вони на бензин, обаче онзи тип нищо не усети. Господ явно беше чул молитвите ми.

– Добре шефе, отивам да взема риба от склада. Ще купя разхлабително и ще му дам в троен размер.... да.... Добре.

Онзи отлепи гръб от гумата и хвана на някъде. Подадох се леко отгоре, докато набирах Лили. Мъжът се отправи до една барака която приличаше по-скоро на понтон.

–  Чисто е – чух гласът на Лили от другата страна на телефона. – Ти си.

Стъпих на долният ръб на горната гума и изскочих. Не беше обаче достатъчно ловко и бързо, за това се проснах като прани гащи на земята. Пантофите не са особено аеродинамични и удобни за спортни постижения, какво остава за спасителни акции. Не загубих особено много време, бързо успях да се опомня и хукнах да спринтирам по посока на джипа. Стигнах заветната цел скривайки зад него като приклекнах между стената на някаква барачка и края на каросерията на машината.

Без да искам бях затворила телефонната връзка, но не набрах отново Лили. Подадох глава от ръба и погледнах към понтона. Нещо плуваше по едната му страна. Приличаше на шамандура. Вгледах се пак. Найлонова торбичка която се насочваше сякаш по собствено желание. Егати торбичката, зяпнах аз ... Тя обаче стремглаво плаваше към брега. Торбичката изведнъж извади телефон и го залепи до найлоновата си страна – Самуил! Явно не бе успял да намери сухият път, та беше решил да тръгне по вода.

Огледах се навсякъде където имах видимост: разни хора се мотаеха и изглеждаха заети. Извадих флаконът газ и се пресегнах към едната задна гума на джипа. Развих капачката на флакона и тази на гумата. След това вкарах пинчето от влакона във вентила и натиснах. Започна глухо съскане заради обменянето на газове – въздухът излизаше, а газта влизаше.

Приклекнала и с гръб залепен до стената пропълзях от задната страна на бараката, която се оказа цяло хале. Чудо на чудесата - малко первазче широко всичко на всичко една педя, заобикаляше задната страна на зданието. От другата страна - вода. През цялото време се молех да не падна. Минаването на тоя малък отсек мина горе долу така: крачка, молене, крачка, молене, крачка, молене. А после – молене, молене, молене, крачка. После пак. Стъпих на стабилна земя накрая. Имаше отворен прозорец и надникнах вътре. Тъмно и прашно. Май никой не беше ползвал това помещение в близките няколко години. До колкото успях да видя, имаше стари лодки, разни гребла, някакви машини и прах. Много прах. Двама от сутрешните елементи бяха вътре, с гръб към мен та не можех да видя лицата им. Обаче ги познах по гласовете. Имаше маса, на която седеше клетка за пренасяне на животни. Сигурно Мири беше вътре.

–  Марио кога ще се върне? – с дебел басов глас попита единият. В едната му ръка димеше цигара. Този глас не ми беше познат.

–  Излезе да говори с шефа преди малко. Всеки момент трябва да се върне.

Последва тежка въздишка и облаци цигарен дим.

–  Добре де, как стана белята?

Сниших се под рамката на прозореца, но продължих да слухтя.

– Вчера докато тъпчехме стоката, проклетата котка се появи от някъде и нападна рибата. Докато успеем да отриагираме, животното лапна една от вече готовите риби и избяга ... – някак засрамето отвърна мъжът с дебелият глас – А после извадихме всичките диаманти и се оказа, че мачката е лапнала рибата в която беше най-големият!

– Вие нормални ли сте бе? – разкрещя се този с цигарата. – Никой ли идиот не се сети, да затвори прозорците? Не само котките ядат риба бе кретен! Ами чайките и гларусите? Айде с малко късмет, котката я намерихте, ама айде кажи ми как се гони пиле дето хвърчи на далече и на високо?!?! А?

Пушачът не беше от сутрешните похитители. А този дето се оправдаваше беше един от онези които бяха нахълтали у нас сутринта. Размърдаха се и аз се сниших. След малко се разнесе удар, псувни, нещо се обърна, друго се счупи.

– Беше топло ... – чу се оправдаващ вик, последва гръмък шамар. Не знам кой кого удари.

– Това не е оправдание, че сте тъпи! – още един шамар.

Долових плацикане някъде зад гърба ми и се обърнах към мястото от което дойде. Самуил излезе от водата и запълзя на четири крака към мен.

–  Къде ходиш? – прошепнах

–  Проучвах.

– И? – подканих го аз

– Не ги знам тези какви са, ама онзи понтон ей там, е фрашкан с наркотици и някви други малки торбички.

– От къде знаеш, че са наркотици?!

– Влязох вътре и лизнах малко от единият пакет. Определено не беше брашно. А торбичките ...

–  Са пълни с диаманти. – довърших му мисълта.

Самуил ме зяпна онемял:

–  От къде знаеш?

–  Откраднали са Мири, защото е глътнал риба в която е имало скрит диамант снощи.

–  Какво ще прави Мири в корабостроителницата?

–  Вчера като се прибрах, вратата на терасата беше отворена, а той от време на време излиза. – заобяснявах се все още шепнешком - Скача от нашата тераса на покрива на съседната кооперация, та сигурно така се е озовал тук.

–  Аха. Имаш една доста скъпоструваща котка – захили се Сам. Като видя сериозното ми изражение, усмивката му се изпари като капка вода на жежко слънце. Нададохме ухо под прозореца.

Чу се трясък на врата. Мъжът който полях с бензин по-рано влезе в халето. Познах и него по гласа. Нещо меко се пльосна на масата.

– Какво стана Марио? – попита онзи с цигарата, който (май) бе ударил шамар(и) на другият мъж. – Говори ли с шефа?

–  Говорих аз – намуси се Марио

–  И? – онези двамата го запитаха в един глас.

–  Не дава да го разпорим. Трябва да яде и да го извади по естествен път, защото после кристалната решетка на диаманта щяла да се насити с негативна енергия... – като чух, че искат да разпорват котката ми и направо полудях. Сам ме натисна за рамото за да си седя на мястото, понеже по инерция бях тръгнала да се изправям.

–  И сега? – отново чух гласът на някои от мъжете. Този път не разбрах кой от двамата се обади.

–  Ще яде риба с разхлабително, белким го изходи скоро.

Чу се отваряне на вратичката на клетката, яростно мяукане, виене и фучане от страна на Мири. Явно се е разнесла и фурия от лапи, нокти, съскане и ръмжене, защото мъжът изохка и се разпсува като каруцар. Започнаха нещо да си говорят, но не ги слушахме вече.

–  И сега?

–  Трябва да влезем някак. – отвърнах шепнешком – Къде са другите?

–  Последно видях Ванката да се промъква към понтона. Не знам какво ще прави.

Извадих телефона и му драснах един есемес за това какво има на понтона. Почти веднага получих отговор, че се заемал с него. Идея нямах какво точно има предвид, но със сигурност щеше да измисли нещо. Самата мисъл за какво можеше да се случи с понтона ме накара да потръпна. Дано предчуствието ме лъжеше. После ми проблесна идея, на която обаче нямах готов план за изпълнение.

– А как ще се измъкнем после?

Сам се замисли.

–  Има два изхода от корабостроителницата, главният и страничният. А там има охрана ...

–  Ивето и Лили? – предложих аз, като мислех, че Сам, ще ме разбере.

–  Какво за тях? – посрещна ме празен поглед.

–  Пиши им да идат да ги омаят, че да може после да се измъкнем по-лесно. – продължих с разясненията. Защо аз трябваше да се сещам за всичко?

–  Ще пиша на Жорката, да докара колата. – рече Сам и се зае със задачата.

Аз пък продължавах да мисля как да вляза вътре и да отмъкна Мири. Самуил не след дълго се размърда и продължи на четири крака успоредно на стената по посока вратата. Зави зад ъгъла и го изгубих от поглед. След малко се разнесоха изстрели. От халето със синият покрив, под чийто прозорец се намирах в момента, се чу тропот от стреснати крака, които хукнаха към изхода. Сега или никога. Метнах се през прозореца – този път не успях да се претрепя, скочих обратно на крака, грабнах кутията, изкъртих вратичката, бръкнах вътре и хванах потресеното животно за кожата на врата и го измъкнах. После отново се изнизах през прозореца с котарака под мишница и промъквайки се успоредно на стената на халето заситних по посока входната врата, за да огледам положението. Сам се беше притаил до черният джип и завързваше едно въже за теглича. То беше второ нещо което беше вързано там. Първото бе метална верига, на която не виждах края и изчезваше някъде зад другата стена на сградата в която се намирах до преди секунди. Въжето което Сам завързваше сега, завършваше с голям възел за касата на вратата на стената зад нас.

Мутрите се втурнаха отново вътре. Явно бяха видели празният кош и се разнесоха куп псувни, които заглъхваха някъде зад нас. Със Самуил се втурнахме в див бяг през пиацата, директно към изхода. Момичетата си бяха свършили работата, защото бариерата беше вдигната. Но до нея имаше още доста път.

Подмятайки Мири под мишница и шляпайки с розовите пантофи по грубият бетон, профучахме покрай работници, които не само се обръщаха след нас докато търчахме по пиацата, а видимо оставяха работата си за да ни се полюбуват.

 Зад гърбовете ни долетяха луди крясъци. Мъжете явно се бяха амбицирали да хукнат след нас. Тичаше само един – онзи от гумите. Останалите не ги видях къде са. Нямаше как да се спира обаче. Останали без дъх, със Самуил продължавахме да тичаме. Чу се рев на двигател, а след това силен гръм и трясък, скърцане на железа, къртене на нещо, удар на метал в асфалт, хрущене на разкъсваща се ламарина. Обърнах се назад и това което видях ме изненада. Понтона се влачеше зад джипа на големи S-образни завои и трошеше всичко покрай което минаваше. Зад понтона се беше образувал малък белезникав прашен облак и от време на време красиви проблясъци на слънчевите лъчи във всички цветове, а после звън от малки скъпи стъкалца по асфалта. Мъжът от гумите ни настигаше изключително бързо. Лошо, лошо, лошо.

– Сам! – извиках на Самуил. – Запалка?

– Какво? Нали не пушиш????

После май Самуил загря. Неведоми са пътищата на ума, когато са подложени на стрес гарниран с адреналин. С периферното зрение мернах как започна да рови из джобовете си и накрая извади нещо. Понечи да ми го подава.

– Не ми я давай на мен! Хвърли му го! Хвърли му го! – развиках се – Във врата. Цели се във врата.

Продължавахме да тичаме. Обърнах се назад, онзи беше на по-малко от метър от нас. Пухкавата топла която държах под мишница конвулсивно се сви и леко завибрира и някак подозрително заплашваше, че ще избухне. Присви се още няколко пъти, нададе глух дебел „МЯУ“, вирна опашка и после буквално експлоадира: Кафява струя под налягане започна яростно да плиска, мъжа зад нас. Явно рибата с разхлабително, комбинирана със сътресенията от тичането, си бяха казали думата. Учудих се от голямото количество - нека го наречем нещо, което се изстреля под налягане от котката ми. В следващият момент, явно Самуил беше хвърлил бензиновата запалка близо до напоената по-рано с бензин яка на мъжът, който доста успешно ни догонваше допреди фекалната струя, и дрехата му пламна като факла.

Наближавахме бариерата. Джипът най-сетне беше се беше отървал от товара и сега фучеше в нашата посока. Видяхме синият седан на Георги който бясно излетя и се завъртя пилейки гуми на уширението пред караулката на охраната. Лили и Ива излетяха от там и се качиха в колата оставяйки вратите отворени. Със Самуил се мушнахме колкото бързо успяхме вътре. В момента в който Жо потегли, онези със черният джип се натресе в задницата на седана. Труса запрати рязко напред хора и котка. Мири се озова на таблото отпред и пречеше на Георги. Той настъпи газта и след мощен рев на двигателя, полетяхме напред.

– Къде е Ванката? – задъхано попитах, докато сигурно за пети път преброявах хората в купето, а бройката все не ми излизаше.

– В багажника. По - добре не питай! – извика Георги, вкара по-висока скорост и пак с пилене на гуми взе следващият завой. - Къде са пазачите?

– Завързани са в караулките – рече Лили извила врат към задното стъкло видимо напрегната.

– Карай колата Жоре, подробностите после!!!– крещеше Ива.

Силен завой на ляво ни изстреля към един от главните булеварди и ни наби всички един в друг на противоположната страна на купето. Лили и Самуил ме затиснаха до стъклото. Георги успя да укроти колата и да я вкара в правият път, като подаде още газ. Мири се чудеше къде да застане. Онези обаче не се отказваха. Проклятие!

Ива, която беше на предната седалка вече звънеше на полицията и се обясняваше нещо, но от виковете на останалите и от мяукането на Мири, не можех да чуя нищо. Тогава ми просветна.

– Дайте ми и другият сигнален пистолет! – надкрещях гласовете в колата, докато отварях прозореца на моята врата. Прицелих се с моя сигнален пистолет в гумите на джипа, който беше съвсем до нас, но не уцелих. Проблесна метално дуло. – НАВЕДЕТЕ СЕ – изкрещях и се наврях почти зад пасажерската седалка. Разнесе се изстрел на истинско оръжие и пръсна задното стъкло. Други прелетяха някъде около нас.

Реших да рискувам. Подадох глава през счупеното стъкло да видя какво става. Онези още бяха там. Единият пасажер нещо се суетеше. Може би сменяше пълнител или търсеше нов? Погледнах напред. Идваше голям завой. Сега беше мигът. Вдигнах вторият сигнален пистолет. Влязохме в завоя със задницата. Проклети коли със задно предаване, проклетисвах аз докато се прицелвах. Изведнъж сякаш всичко премина на забавен каданс и изневиделица в главата ми изникнаха съветите които ми даваха обучаващият персонал на стрелбището, на което се учих да стрелям в тинейджърските си години. Вдишваш. Задържаш въздуха. Прицелваш се. Натискаш спусъка.

Попадение! Гумата която бях пълнила с газ избухна в необуздани пламъци, джипа се занесе на една страна и се заби в оградата на завоя. В далечината се чуваха сирените на полицейски коли.

Георги настъпи газта, изправи завоя и отпрашихме напред. Тогава се сетих, Ванката беше в багажника. Седнах в Лили, която бе по средата и натиснах малко бутонче в горната част на облегалката на седалката, дърпайки я напред. Отвори се пролука към багажника, тогава се разнесоха викове.

– Убивам ви хора! Ама на място ви ликвидирам всичките. Не сте нормални! В тая кола няма никой нормален!!!

– Жив е! - Доволно викнахме всички.

– Вече съм ви измислил куп лоши работи, само да изляза от тука!

– Ди, пусни седалката, няма какво да го слушаме. Нали мърда. – викна Ива. Всички се разсмяхме и нададохме победоносни викове докато се носехме с бясна скорост по градските улици.

Пуснах облегалката и тупнах пак на седалката и за пръв път от последните няколко часа си позволих да се отпусна и усмихна. Ванката раздаваше ритници и викове от багажника, а Ива беше успяла да хване Мири и ми го подаде. Горкото животно беше сащисано. Аз също. Сърцето ми щеше да изскочи – отново. Облегнах глава на облегалката отдъхвайки си. Успяхме!

***

В речникът ми не мога да намеря подходящите думи с които бих описала третата глътка. Беше невероятна. Божествена. Уникална! Тя сякаш направи тази невидима връзка между събуденият вече ум и тяло. Отворих очи и свалих чашата от устните си, поставяйки я до лаптопа. Какъв вкус само! Още усещах горчивината от кафето по езика си и тръпките от екшъна по повърхността на кожата си. Косъмчетата на ръката ми бяха настръхнали. Обърнах глава към хола. Беше спретнато и подредено. Снощи не бях успяла да разхвърлям особено много след като се прибрах. Брей, браво на мен!

Мири се появи от спалнята, доволно вирнал опашка и скочи на съседният стол до мен. Погалих го зад ухото и мощно мъркане се разнесе из стаята, на фона на музиката носеща се от телевизора в хола. Прокарах ръка по шията и пръстите ми напипаха малкият бял нашийник сред сивата козина. Медальончето което висеше там беше под формата на диамантче с изковано име на него „Мири“. Подсмихвайки се прокарах пръст по него. Котаракът се отърка в ръката ми и се сви на кълбо на седалката на стола. Насочих вниманието си отново към празният лист на компютърният екран. Маркерът лукаво мигаше и ме подканваше. Ами сега? Имах някакво усещане, което все още не можех точно да определя с какво точно граничеше. Дали със страха да се престраша да изложа мислите си на празен лист или чувството, че този път ще направя онова което толкова обичах да правя и че ще успея. Преди да съм разбрала на къде клонят везните, положих несигурно ръце върху клавиатурата и започнах да натискам клавишите един по един. Буквите започнаха да образуват думи, а след малко и изречения. Първото което се появи на екрана беше: „Да те оберат посред бял ден – това си е чисто и просто кощунство! Представете си само: пиете си кафето рано събота сутрин...“.