Кафене /Неговата гледна точка/
Не обичам жените да ме оглеждат. Като онази на съседната маса. Дразня се много. Струва ми се прекалено нагло жена да ме оглежда така открито. Не че имам нещо против самоуверените жени. Просто ми е... неудобно, колкото и да ми е трудно да си го призная.
А тази не стига, че ме притеснява, а е и красива. Има изваяни пръсти, сякаш създадени да обгръщат химикалката или мен. И косата ù е прекрасна – дълга, лъскава и леко вълниста. Обожавам женските коси – готов съм да преглътна много недостатъци, стига жената до мен да има естествено красива коса. Господи, колко ми е писнало от изправени коси. А нейната е толкова хубава...
Поувлякох се, реших да се успокоя като изпия уискито на екс. Ама че глупост и ама че бълвоч. Задавих се и видях как тя припряно се обърна към прозореца, за да се посмее. Е, какво пък – нали казват, че ако успееш да разсмееш една жена, вече е твоя.
Виждам лицето ù в прозореца. Винаги съм намирал за голяма глупост изказвания от типа „разбрах всичко, което искаше да ми каже, само като погледнах в очите ù”. Почти никога не съм можел да разбера какво иска да ми каже с поглед една жена. А уж съм писател и би трябвало да разбирам тези неща. Абсурд, нищо не разчитам в нейните очи.
Зазяпал съм се в отражението ù, без да се усетя. Рядко се отпускам толкова пред непозната жена. Изобщо не помня кога е дошла, дори не съм чул кога е седнала на съседната маса. Сигурно е било, докато съм писал, тогава изключвам всички възприятия. По едно време помня, че се огледах и я видях да пише на съседната маса. Така стискаше химикала, че кокалчетата ù бяха побелели. Всъщност заради тях я загледах, стана ми интересно какво толкова пише, че така се е увлякла. Не ми трябваха повече от петнайсетина минути, за да разбера, че и тя се занимава с писане и явно също като мен намира кафенето за уютно. Не писа дълго, може би още половин час, остави химикалката и разтри дясната си ръка. Щеше ми се аз да го направя – кожата ù изглежда толкова примамливо мека и съм убеден, че има аромат на ябълки. Лек, едва доловим аромат на ябълки, може би е от парфюма ù или от лосиона, който използва.
Увлечен, написах нещо съвсем кратко, безсюжетно и красиво. Наричам ги „скици”, защото ако беше рисунка, щеше да е точно това. После просто се отказах да пиша, тя ме разсейваше. Първо с ръцете си, после с наглия си поглед, а сега просто ме разсейваше с присъствието си. Приятно разсейване, без съмнение.
И май далеч не е толкова нагла, колкото ми се стори в началото. Предполагам, че на всеки му се случва да се зазяпа в някого. Както и на мен в момента. Виното ù отива, както би отивало и на моето уиски. Сигурно обича да пие вино – като повечето жени.
Видя, че я гледам, но май не се притесни особено. Сигурно е свикнала.
Толкова искам да отида при нея и да взема телефонния ù номер или поне да науча името ù. Но няма да го направя. Понякога е по-добре да си останеш само с желанието. Пък и не ми се заиграва.
Стана и отиде до тоалетната. Има учудващо плавна походка, стори ми се доста по-нервна, докато седеше. Чак когато се скри от погледа ми, си позволих да огледам кафенето. Бърз поглед, разбира се, мразя да зяпам. Почти не са останали хора в кафенето – две жени, персоналът и един дангалак, който се приближава до нейната маса, вади химикалка от джоба на сакото си и написва нещо в отворения ù тефтер, после бърза да се върне на своята маса. Тоя какво си въобразява?! Аз я видях първи. А и тя гледаше мен. Него сигурно дори не го е забелязала.
Паля се излишно, нали реших нищо да не правя, защо да не си опита късмета момчето? Събрах си набързо нещата, оставих пари на сервитьорката и излязох. Навън валеше, изобщо не бях забелязал. Сигурно това е гледала през прозореца. Вдишах и издишах няколко пъти, за да се успокоя, още ме беше яд на онзи. Дишането не помогна особено. Беше време да се прибирам. Започнах да търся чадъра из чантата си. Тъкмо го бях напипал, когато чух вратата на кафенето да се отваря. Продължих да търся чадъра, когато усетих слаб аромат на ябълки. Обърнах се и я видях да се оглежда за такси.
Тъкмо бях отворил чадъра и прецених, че под него има място за двама – тази коса просто не биваше да се намокри.
© Ани All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хареса ми. Пишеш простичко и ненатруфено, стилът ти е лек и приятен за четене. Поздрави!
-
Много мило ми стана от разказа и от коменарите под него!
Поздрав, Ани! -
Хахахаххахаха, никой няма право да отказва на принцесата, да сме наясно! :Р
-
...- каза принцеса Хубавелка Прелестна
- Така ли?! Тогава сама се оправай с частите си! - отговори младежа, тръгна си и се питаше къде ли е иконката с надупеното човече.
-
Много желаещи станахте нещо да пишете втората част, вземи си номерче :Р
-
въпреки чадъра лирическия си е гола- вода
нейната гледна точка беше много по - гот
ето ти още едно предимство на това да си в едно ... помощение с мен(по възможност да не е ... случайно)
ще има кой да ти напише втората част
-
Хахах, моля ти се, заповядай, колкото пъти си искаш
-
Благодаря за удоволствието
-
Капитане, защо не го написа тогава :Р
Георги - радвам се
Ивон - мерсииии ^^ -
"усетих слаб аромат на ябълки." - и аз го усетих!
-
Ох, това трябваше да съм го написал аз!...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
