Отива тя на пазар. С парите, които й дадох – да ми вземе някои глезотии, според държавата. Така – шоколадче, месо, кафе и други ненужни за оцеляване неща.
Връща се и докладва. Значи – цените хапели като добичетата в „Джурасик парк“. Каквато стока била преди дни пет лева – станала седем. Която седем – вече десет. И бая неща изчезнали от рафтовете. Щото, викат продавачите, скъпи. Не смеели хората да купуват и направо не ги поръчвали. Телешкото, например / телешко – от дядото на стария вол/ се поръчвало и след някой ден го докарвали. Защото снабдителите не ходели всеки ден – що да хабят гориво за пет хляба и кило кокали, плюс салам с месо само върху етикета…
Та се наложило, вика жена ми, да добави от нейните резерви още толкова пари и…
Бе, що ме лъже?!
Аз на нея ли да вярвам или на верния телевизор?
На чиито екран всеки ден излизат де по-млади, но вече опитни, де отракани като резервното колело на джипа икономисти… /Резервно колело обикновено е най-старото, най-използваното, най-отърканот ...