В един майски ден се скитах по "Пиротска" без един лев в джоба. Мърморех си, че нямам пари дори за една студена бира. Беше над двайсет градуса. Някакъв бездомник, облечен с дебели зимни дрехи, по-скоро парцалища, се наведе пред мен, вдигна един фас (който клошарите наричат "капитански"), изправи се и си продължи по пътя. Замислих се колко много достойнство и характер се иска, за да го направиш. Да вдигнеш някакъв фас от земята, да го сложиш в устата си и да се изправиш без чувство за срам, без чувство за вина. Все пак не всеки се събужда от добрата страна на капитализма. Клошарите са най-честните хора, които познавам. Може да муфтят и просят, но никога не крадат.
Вървях нагоре по "Пиротска" (за мен е нагоре, тъй като квартирата ми е надолу - на "Опълченска", като цял целия този район ми напомня за американския Бронкс) към джамията и халите. Там наскоро се пръкна "античната" Сердика. Приличаше на някаква добре измазана, със симпатични червени плочки, кухня. Една жена мърмореше на мъжа си:
- Знаех си, че като почнеш работа няма да имаш достатъчно почивни дни, за да ми обръщаш внимание. 
Досега му е мрънкала, че няма работа, а сега му мрънка, че работи. Човекът мълчеше и вървеше с наведена глава. Беше усвоил тактиката да мълчи и от време на време да пуска по някое "Права си". Момченцето в количката, която бутаха, също имаше отчаяно изражение. Явно и двамата вече бяха кастрирани. И двамата не получаваха цица, ако не "слушат". 
Някакъв видимо беден мъж пък надникна в деколтето на една фльорца...по рефлекс, разбираш ли, и тя го изгледа възмутено. Но не защото я беше свян да ѝ гледат циците. Жените не обичат някакви бедняци и лузъри да им зяпат циците безплатно.
А само преди три дни всичко изглеждаше добре. Купих си чисто нов телефон за баснословни пари. Същия като на Агент 007. Взех заплата. На телефона се порадвах няколко дни, а на заплатата няколко часа.
Втори месец работех в един от най-големите ресторанти в България. Собственика играеше тенис с Бойко Борисов. Харесвах работата си. Винаги съм обичал да готвя (подчертавам, че професионалното готвене в ресторант няма нищо общо с това по телевизията или да си готвиш и пееш на печката у дома. С това искам да предпазя всички, които биха работели такава работа, защото тя не е за всеки) и исках да стана професионален готвач. Защо не chef de cuisine* някой ден. Като баща ми. 
Готвачите сме странна порода. Трябва да си мазохист и много да обичаш работата си. Кухнята е като армия. Когато е обяд или вечеря поръчките валят, трябва да си много бърз. Обстановката е крясъци и нерви. По някой разменен юмрук между шпикерите и готвачите. Все пак обстановката е мъжка. Единствената почивка е една минута време за "циги пауза". Минутата, в която пушиш адски бързо и се връщаш в "жегата". В буквален и преносен смисъл. Няма празници и рождени дни. Работиш 15-16ч. на ден и почти не ядеш и не спиш. Както в Америка, така и у нас, в големите ресторанти е публична тайна (най-вече за управителите), че готвачите шмъркат в тоалетната и държат алкохол в шкафчетата си. Всички пиеха и се друсаха. Сутрин се пуши трева, вечер преди или след "вечерята" (най-пиковото време на деня, когато има най-много клиенти) също. Всичко това ми напомня на историята на Антъни Бурдейн. Трябва да прочетете "Поверително от кухнята". Доста мръсни тайни, или по-скоро премълчавани факти, може да научите за ресторантьорския бизнес и най-вече за начина, по който живеят готвачите. 
Бях взел заплатата и с един испанец, който работеше като заготовчик в ресторанта, решихме да излезем след работа. Покрай него научих доста испански и съжалявам, че не поддържаме отношения (ще разберете защо) вече. Живееше в един колега, който го уволниха наскоро. Беше на топла кухня, но постоянно закъсняваше и го разкараха. Квартирата му беше близо до ресторанта. Отидохме до тях, за да може испанеца (чието име умишлено спестявам) да се преоблече и изкъпе. Беше си наумил да го заведа на "путас". Не беше правил секс от два месеца, довери ми той. Изкъпа се, оправи се. Изпушихме един хашиш, пихме по бира и тръгнахме. Вече беше към 23ч. и нищо не работеше. Работеше, но повечето скапани ресторанти в София вече са затворили кухните. За справка в нашия ресторант кухнята затваряше не по-рано от 24:00, а до към 1 нощес трябваше да изчистим цялата кухня и да я подготвим за следната сутрин. Понеже два месеца работи без да му плащат, тъй като не си беше оправил документите, сега беше взел 1800лв. накуп. Аз имах около 1000лв. И чисто новия си джеймс-бондски телефон, за който споменах преди малко. 
- Някъде тук бях лятото на един много хубав ресторант. - започнах да обяснявам на шофьора, когато стигнахме пред Софийския. - Само че дойдох с такси и бях много пиян. Помня, че пих Пино Гриджо и отсреща се виждаше паметника на Съветската армия. 
- Ясно, сещам се къде си бил. - каза той и ме закара пред ресторанта.
Седнахме с моя испански другар. По разговорите ни за работата, по начина, по който стоя, главната сервитьорка веднага ме попита какъв съм точно. Обясних и къде работя и че съм готвач. Ние хората от този бранш се подкрепяме, защото знаем колко тежка е работата в ресторантьорския бизнес, но пък знаем, че не можем и не искаме да работим нищо друго. Аз си поръчах паста и агнешки кюфтенца. Поръчах и две кани бяло вино. Добре охладено. Испанеца ми напомни, че не може да чете на български. На полуиспански, полуиталиански (езиците са близки, знаете), полубългарски му превеждах кое какво е. И след всичко това той си поръча същото като мен. Карай. Хапнахме, пийнахме. За десерт - кафе и торта. 
- Чикас? Путас? - испанеца започна да ме подсеща като малко дете, което иска някаква играчка, а баща му не му е дал ясен отговор дали ще я получи, или не.
Хващаме такси и отиваме в един бар. Аз взех моята любимка, а той си избра някаква руса мадама на около 30 години. Не беше лоша. Всеки по стаите си. Аз с моята, която впрочем беше малко по-скъпа на час от останалите, той с неговата. По едно време се чуват страшни крясъци в коридора. Испанеца и неговата путка нахлуха в моята стая. 
- "Всички заедно?" - попита той.
Той легна на леглото отсреща, аз си останах на моето. Бленуваните от него "путас" ни въртяха свирки. Аз си бях взел водка от бара и отпивах блажено. По едно време буквално ми омръзна. Откакто работех в ресторанта започнах да правя много безразборен секс. Включително веднъж дадох на някакъв педал да ми лапа. Предложи ми 60 кинта, ако му дам да ми лапа. Позволих му да ми лапа малко и по едно време започнах да го млатя. Взех му парите и си тръгнах. 
- Ей', чико, слизам долу... - викам му аз. Той остана и с двете "путас". 
Минаха около 40 мин. и на сепарето ми идват някакви мутри. Обградиха ме и ми разправят "идвай с нас". Отиваме в тоалетната и там ме чака шибания испанец. 
- Къде ми 200 динеро, пендехо?! - вика ми той. Веднага ми стана ясно, че курвите са го ограбили. 
Опитах се да го успокоя. 
- Тренкило, тренкило, чико...какво става? - попитах го на развален испано-български.
- Я си дай портфейла бе! - викна ми един от мутрягите и ме удари с коляно в стомаха. Заваляха плесници и още колена. Последното беше в носа. Адреналина и алкохола ми спестиха болката. Дори не паднах. Взеха ми парите. Всичките! Дадоха на испанеца някакви, а другите си ги прибраха. Изхвърлиха ни и двамата. Егати обира! Деца, не пийте и не ходете на..."путас" с непознати. Насади ни на пачи яйца. Той в едната посока, аз в другата. Майната му. Майната им на парите. Обаче...къде ми е телефонът?! Ясно...поредния телефон, който губя или ми крадат. 
Отидох в "Лозенец". В ателието на един приятел, който е художник. Бях тъжна гледка. Целия в кръв, с разбита глава и нос, без колан, телефон и пари. Даде ми някакъв колан, превърза ми главата. Изпихме около седем литра водка и на четвъртия ден сутринта тръгваме към ресторанта. Да пребием испанеца, да си взема парите, разбираш ли. 
Отиваме пред ресторанта. Аз влизам в кухнята. Отзад на "зеленчука" - помещението, където работят заготовчиците. Испанеца белеше някакъв домат. Избих му го от ръцете и го помъкнах навън, където моя приятел ни чакаше. Трябва да се отбележи, че той е доста здрав мъж, служил във Френския легион, търчал километри с противогаз на лицето и незнайно какво причинявал на клетите африканци в името на велика Франция. Испанското омбре направо се насра. Ръцете му трепереха здравата. Оня го фрасна веднъж и той падна назад по стълбите (входа на кухнята е приземен, със стъпала). В крайна сметка не му взехме никакви пари. Отправихме се към главния вход на ресторанта. И както съм пиян, целия в кръв търся управителката, за да ѝ съобщя, че искам да се махам. И аз не знам защо реших, че искам да се махна от ресторанта. Тя дойде и ми разправя "Оправи се и ела, няма да те махам". Трябвам им, ясно е. Както казваше главния готвач за мене: "Копелето и камъни може да сготви". 
В крайна сметка се оказах уволнен. Заместник-главния готвач започна да плете интриги и да мърмори на главния да ме разкарат. Той пък говорил с другите управители и дори не ми се обадиха, за да ми съобщят. Просто се обадих на главния готвач и го попитах кога да дойда, а той ми каза: "Никога повече."
Реших вече да се прибера в квартирата си, която трябваше да освободя след няколко дена. Щях да живея известно време при майка си, а после най-вероятно да замина при баща ми в Германия. Същевременно имах предложение да започна работа в друг голям ресторант. Обмислях вариантите. 
И така, докато се размотавах по "Пиротска" си давах сметка, че съм загубил много. Работата си, квартирата си, кучето си (защото трябваше да го дам на някой, тъй като не мога да го взема с мен, нямаше как), новия си телефон, заплатата и един-два зъба. Но какво ми оставаше? Мислех си за Антъни Бурдейн. В началото на кариерата си на готвач се е друсал зверски и е пиел като смок. И въпреки това, въпреки отвратителния си начин на живот (споделян от 90% от младите готвачи в големи ресторанти) сега той е един от най-големите готвачи на нашето време. 
Прибрах се и си пуснах "Аеросмит"...
"...продължавай да мечтаеш, продължавай да мечтаеш...докато мечтите не се сбъднат..."
Стиви Тайлър е велик.