Работата на учителя е призвание. Което никога не съм усещала.
Вероятно защото в гимназията прекарвах половината си време в това да бъда кошмар за кой да е даскал. Лошото в случая беше, че хем бях кошмар, хем нямаше как да ми пишат двойка (учех си, просто). Затова сме стигали до куриозни случаи с това да ме гонят вън от стаята.
- Напусни! – крещи учителят ми по философия на фалцет, защото вече съм го докарала до нервна криза.
Аз се мотая, но след шестия крясък все пак излизам. Обаче оставям вратата отворена, взимам си един стол от най-близкия чин и сядам в коридора.
- Напусни! – крещи отново педагогът с две октави по-високо.
Не помня кой рокаджия пищеше в пет октави, но точно в тоя момент май моят учител имаше по-голям вокален диапазон. Аз обаче най-невъзмутимо се настанявам в коридора, точно пред отворената врата и отговарям:
- Господине, Вие ме изгонихте от стаята. Аз де юре съм извън стаята. От коридора има правомощия да ме изгони само директорката.
Той крещя нещо, но се примири (час ...