Из Модерни приказки

Стая 7-5-8-1
Астрално измерение. Духовно отделение. 

Двете сестри тичаха през коридорите на лечебното заведение. Беше пълна лудница. Влизайки в Астралната болницата първо преминаха през Емоционалното отделение, а след него попаднаха в Душевното. Души на хора тичаха на ляво и на дясно. Крещяха. Други се свиваха в някой ъгъл и плачеха с глас. Движеха се без цел и посока. Просто се блъскаха едни в други и бяха толкова дезориентирани, сякаш не се виждаха. И те наистина не виждаха. Нищичко. Всеки беше потънал в собствената си болка и беше сляп за всичко останало. Всички бяха заседнали между двата свята, в нищото…
Сестрите преминаваха покрай душите в отделенията с ококорени очи. Никога досега не бяха виждали такъв хаос.
-    Какво стана, за Бога? Какво се обърка…? – попита Варя в ступор от случващото се около нея.
-    Не знам, и аз не мога да… Внимавай! Пази се! – извика Надежда, издърпвайки сестра си към себе си.
Някаква душа, възседнала инвалидна количка, летеше през коридорите на отделението. Лицето й покрито с белези от нокти, очите - почервенели от липса на сън, а устата, зейнала като пътя към Ада, крещеше: 
-    Ще ви избия всичките! Бягайте, докато имате крайници! Ще ви взема с мен на дъното... 
Прегърнали се една друга, момичетата не можеха да повярват на това, което виждаха. Всичко изглеждаше като на филм. Но не беше.
-    Вяра, страх ме е… Какво е това? – пелтечеше Надежда.
-    Бога ми, нямам идея… Тръгвай! Трябва да намерим Любов възможно най-скоро и да я извадим от тук. – каза Вяра и тръгна отново надолу по коридора, дърпайки сестра си за ръка.
Пред двете сестри се откри нова врата с надпис „Духовно отделение“. По-долу имаше втора по-малка табела „Моля, пазете тишина.“ Варя и Надежда преминаха през вратата и усетиха покоя.
За разлика от другите отделения, през които бяха преминали, тук цареше спокойствие. Коридорът беше празен. Всичко беше подредено и миришеше на чисто. 
-    Стая 7-5-8-1. Търси стая 7581. – каза Вяра на сестра си.
-    7575, 7577, 7579… Ето я! – извика Надежда, след което се усети, че тонът не беше подходящ и се изчерви.
Вяра почука на вратата.
-    Един момент! – извика непознат женски глас отвътре.
-    Добре… Нека поседнем и да изчакаме. – Вяра подкани сестра си.
Момичетата седнаха на столовете срещу стая 7581 и зачакаха. И двете бяха изключително нервни. Сестра им, Любов, беше изчезнала преди няколко седмици и никой не знаеше къде е и какво се е случило с нея, докато не получиха обаждане от Астралната полицията. По думите на полицая, който им се обади, някой я беше намерил свита в една канавка край магистралата за Земята, посока Астрала. 
От стаята излезе женски дух в бяла престилка.
-    Здравейте, докторе. Аз съм Вяра, това е сестра ми Надежда, а вътре трябва да е третата ни сестра, Любов. Моля, кажете ни какво й е, как е, ще се оправи ли?… - Вяра говореше бързо и едва смогваше да подреди думите в главата си.
-    Здравейте. Казвам се д-р Магдалена Христова. Физически сестра ви е добре. Има леки синини и рани по тялото, но нищо страшно. Ще се възстанови за нула време. Но за останалото ще трябва да почакате. – отговори докторката.
-    Какво останало? – попита Надежда.
-    Сестра ви отказва да говори и да се храни. Единственото, което успяхме да изкопчим от нея, бяха думите: „Никой не ме разбира. Никого ненужна съм вече.“ В момента вътре при нея е д-р Богомил Богданов, психолог и психиатър. Той ще се опита да помогне за духовните й терзания следствие на случилото й се. Моля, имайте търпение и изчакайте, докато той излезе. – поясни д-р Христова.
-    Но какво точно й се е случило? – ококориха очи сестрите.
-    Това, което знаем е, че сестра ви е била неглижирана, неразбрана и унижавана твърде дълго време и това се е отразило на психиката й. Последните времена белязаха душите на хората и те напълно изгубиха връзка със себе си и чистотата. Сестра ви не може да съществува в такава среда…
-    Преди малко видяхме това, за което говорите. Предходните две отделения бяха ужасяващи… Тези души… Какво стана с тях… - захвана Надежда. 
-    Това, което сте видели преди тези врати и само извадка от онова, което върлува отвъд тази болница. Светът се променя. И то много бързо. Тези, които не са в синхрон с природата и не могат да смогнат на бързите промени, ще останат в затвора на болестта. И да се върна отново на душите, които сте видели в предходните отделения – не се тревожете. Те не могат да влязат тук. Не могат да влязат в Астрала именно заради затвора, в който са избрали да живеят.
-    Защо? Какво се обърка така изведнъж? Каква болест, какъв затвор? – започна да плаче Надежда.
-    Нищо не се е объркало изведнъж. То винаги си е било такова. Хората от векове страдат от човешката епидемия – пренебрежение, слепота, завист, похот... Но не унивайте. Светът има нужда от прочистване. Затова сестра ви и вие сте необходими повече от всякога. Помогнете й, помогнете и на себе си. Душите имат нужда и от трите ви, за да излекуват болестта си и да се освободят… Както и да е. Отплеснахме се много, а ме чака още една пациентка в съседната стая. Ако имате въпроси, аз съм на разположение. Хубав ден и търпение. – каза докторката и влезе в следващата стая.
Вяра и Надежда зачакаха отново. Двете момичета мълчаха, затънали в собствените си размисли за света. Минути, а може би часове по-късно, от стаята излезе и д-р Богданов. Красив, висок, със силни мъжествени черти на лицето и широки рамене. За момент сестрите се стъписаха, но след секунда-две се стрелнаха към доктора.
-    Докторе, как е сестра ни? Какво й има? – отново захвана първа Вяра.
-    Спокойно, момичета. Сестра ви има нужда от почивка, малко работа върху себе си и ще се оправи. – отвърна д-р Богданов.
-    Работа върху себе си? Какво имате предвид? – попита Надежда.
-    Външните й рани бързо ще зараснат, но за вътрешните ще трябва да поработи усилено. Прихванала е заразата на човеците – депресия. Загубила е вяра в света и в себе си. Когато си спомни коя е и защо съществува, ще може отново да дарява от светлината си на другите. Дайте й време да си почине и да осмисли. Това се отнася и за вас. Не губете силите си, момичета. – каза докторът и изчезна набързо, без да им даде възможност да се повайкат с още няколко въпроса към него…
Надежда побърза и се отправи към вратата на стая 7581. Почука и след това открехна вратата.
-    Здравей, Любов. Аз и Вяра сме тук. Как си? – каза Надежда, докато влизаше в стаята.
Вяра я следваше неотлъчно. Когато двете влязоха в стаята, забелязаха сестра си свита и сгушена на един диван, гледаща през големия прозорец на стаята. Небето беше потъмняло и плачеше. Любов не трепна. Не обърна никакво внимание на сестрите си. Сякаш ги нямаше.
-    Хей, Любов. Тук сме. С теб сме. – докосна а по ръката Вяра. – Говори с нас. Моля те.
Отново мълчание. Любов продължаваше да се държи сякаш беше съвсем сама в стаята. Лицето й - безизразно. Тялото й - неподвижно. А съзнанието й - потънало в безплътност и безвремие…

***

-    Няма да стане така, да знаеш. Трябва да направим нещо. – каза Вяра на Надежда.
Бяха изминали няколко дни в опити двете сестри да накарат Любов да говори с тях. Но Любов отказваше да промълви и дума. Отказваше да прояви каквито и да било признаци на присъствие в настоящето. Най-голямата от тризначките като че ли се беше отказала от този свят. За нейно съжаление обаче светът все още имаше нужда от нея и заради това тя беше затворена в това измерение.
-    Да кажем на някого, да ни помогне. Да я накара да говори… - започна Надежда.
-    Чуваш ли се какви ги приказваш? „Да я накара да говори“! Докторите изрично казаха, че тя трябва да си почива. Не можем току-така да я насилваме да прави разни неща. – отвърна раздразнено Вяра.
Разбираемо защо двете сестри се бяха изнервили. Бяха започнали да се чувстват като в задънена улица - сестра им не желаеше да общува, а човеците като че ли излизаха все повече извън контрол. Без грижите на Любов, Земята се превръщаше в свърталище на черни сили.
-    Нямах предвид да я накараме – накараме. Може да помолим Учителя да говори с нея… - продължи Надежда.
-    Не, не, не. Нека не намесваме Учителя. Не е толкова страшно… а и той е твърде зает… - прекъсна я Вяра.
-    Добре, а близначките - Живот и Смърт? Любов е близка със Смърт. Може би тя ще може да помогне…
-    Смърт? Може. Само се надявам да не влоши нещата, че е малко грубовата на моменти… сещаш се. – замисли се Вяра.
Двете момичета, стоящи пред стая 7-5-8-1, решиха да потърсят близначките за помощ.

***

Живот и Смърт
Емоциите трябва да се освободят.

-    К’во става, девойки? Как е живота? 
През вратите на Духовното отделение нахълта момиче, облечено в жълта рокля на шарени цветя, с дълга до талията къдрава руса коса. Зад нея вървеше още едно момиче в черна тога и Коса в лявата ръка, опитваща се да догони русокоската. 
-    Стига си викала! Не прочете ли надписа на вратата „Моля, пазете тишина“! – изсъска Смърт на сестра си, опитвайки се да не вдига шум.
-    Да, да, да, прочетох… Е, момичета-кокичета, как е хавата? – Живот вървеше пъргаво към Вяра и Надежда, размахвайки ръце във въздуха. – Казвайте клюките - защо сте тук и какво се е случило с Любов? 
-    Здравейте, близнета! – отговори ентусиазирано Надежда. - Тавата май е добре, да… Но Любов не е. Докторът каза, че е прихванала някаква човешка зараза – сесия, и трябвало да мине време…
-    Каква сесия те гони тебе? – Вяра смъмри сестра си. – Депресия, де-пре-си-я!... Ох, както и да е. Не сме много добре, момичета. Сестра ни изчезна за няколко седмици, след което бе намерена от астралната полиция и докарана тук. Физическите й рани почти зараснаха, но същността й е болна. Не говори, не яде. Отказала е напълно да се бори, а да не говорим за задълженията й… С нейното отдръпване целият свят отвън полудя… - обърна се Вяра към близначките.
Вяра не беше особено близка с близначките. С Живот се разбираха, но имаше известни резерви към Смърт. Знаеше, че нейната работа е от изключителна важност за света, но я намираше за странна и твърде директна на моменти. Чувството обаче беше взаимно. Смърт също не разбираше постоянния оптимизъм на Вяра и любимите й розови очила, които носеше навсякъде и с всеки тоалет. Сякаш беше малко дете, което си разнася играчката. Може би Смърт не разбираше от мода и цветови комбинации колкото сестра си, но знаеше, че това розово, въобще не си отива със оранжевата рокля на Вяра… 
Обикновено Любов бе тази, която поясняваше и правеше нещата разбираеми както за Вяра и Смърт, така и за всички останали. Любов притежаваше умението да кара и най-нелогичните неща за изглеждат логични или поне да изглеждат незначителни. Тя можеше да накара разделени да се съберат, наранени да си простят и врагове да се заобичат. Знаеше как да открие и уравновеси всички крайности в живота. За нея всичко беше поправимо „с една мъничка щипка любов“. А там където мъничката щипка не беше достатъчна, тя обичаше да ръси, да ръси „колкото поеме“. За Любов нямаше невъзможни неща. Който й кажеше, че нещо е невъзможно, тя обичаше да му доказва обратното. Но това не караше хората да се чувстват покрусени или сразени, напротив. Това ги въздигаше още повече и им помагаше да повярват в собствените си магически сили. Любов знаеше, че любовта е заразна и имаше още една любима фраза – „предай нататък“. Тя вярваше, че човеците имат нужда от малко побутване, за да могат да поемат в правилната посока. Тя им даваше малко любов, за да влязат в пътя на доброто, а те трябваше да предадат любовта нататък и така да помогнат на други като тях. 
Но с годините това започна да се променя. В човешкия свят бяха започнали да навлизат сили, които добиваха все по-голяма мощ. Черни сили, които вместо да дават на душите от себе си и да им помагат да цъфтят, те се хранеха с човешката им енергия, което също отслабваше тази на Вяра, Надежда и Любов.

***

-    Любов, к’во става? Как си, бейби? – Живот нахълта с вдигната брадичка в болнична стая 7-5-8-1.
-    Престани с твоите западни тъпотии! Бейби! – Смърт дръпна Живот за роклята. – И се дръж малко по-прилично. В болница си!
-    Кхъм, да. – Живот прочисти гърлото си. – Как си, Любовче? Какво ново се случва с теб? 
Вяра и Надежда също бяха влезли в стаята след близначките и таяха надежда, че двете момичета, ще могат да помогнат.
Живот по принцип беше по-жизнерадостна от който и да било друг и това невинаги се харесваше на околните. Особено когато те не бяха в настроение подобно на Смърт. Смърт доста често не беше в настроение за такива изцепки на сестра си. В този момент Живот си мислеше, че ще успее да повдигне духа на Любов, като се насили да звучи още по-нахакано, но, уви, удари на камък. И камъкът си имаше име – Смърт.
-    Мръдни се! Несъобразително същество в жълта рокля на цветя! Като ходеща ботаническа градина си… - отново я подхвана Смърт. – Остави на мен. Аз ще се оправя.
Живот се дръпна и отиде до двете сестри, застанали до вратата. През това време Смърт се доближи и седна на дивана до Любов. Най-голямата сестра от тризначките продължаваше да стои безмълвно, обхванала краката си с две ръце, и втренчена в нощното небе, осеяно с милиарди звездни.
-    Здравей, Любов. Аз съм твоята приятелка. – подхвана Смърт. – Говори с мен, мила. Моля те. 
Любов продължаваше да не издава и звук, но като че ли очите й се насълзиха. Тя слушаше гласа на своята приятелка и знаеше, че всички те са там, за да й помогнат. Но не знаеше как да им обясни, за да разберат… Чувстваше, че вече е изгубила способността си да придава яснота и смисъл на нещата. Чувстваше се така, сякаш вече нямаше причина да я има. Никой не я търсеше, никой не я намираше. Никой нямаше нужда от нея. Човеците вече не желаеха любов. Не я ценяха. Те бяха обзети от желания и страхове – да взимат, да притежават, да имат, да трупат, но не и да дават… 
Тогава две големи кристални сълзи се отрониха от очите й. Смърт избърса сълзите й с ръкава на тогата си. 
-    Моля ви, ще ни оставите ли насаме? – обърна се Смърт към трите момичета до вратата.
-    Да, разбира се. Ако имате нужда от нещо, просто ни кажи. Ние ще сме отвън. – отвърна Вяра и излезе от стаята заедно с Живот и Надежда.
Смърт се обърна и хвана Любов за ръката:
-    Знам, Любов. Боли, знам. Щом не ти се говори, тогава нека си помълчим заедно.
Още две сълзи се отрониха от големите кестеняви очи на Любов. Смърт отново ги избърса от бузите на приятелката си. Но след това се търкулнаха още две и още две, и още две… доде Любов не започна да плаче неудържимо. Смърт я прегърна силно и я загали по главата.
-    Излей си го, мила. Нека излезе. Каквото те мъчи, трябва да излезе. Не задържай емоциите. Там вътре не са потребни никому.
Любов плачеше ли, плачеше. Минутите се надбягваха, а времето тичаше след тях. Любов продължаваше да плаче с глас, докато не го изгуби. Очите й преливаха от кристални капчици вода, докато изворът й не пресъхна и тя не заспа. А Смърт просто стоеше и държеше приятелката си, за да не се разпадне. Ако и тя можеше да плаче, досега двете да са наводнили стаята. Но, за щастие или не, не можеше.

***

Земята
Времето и енергията са най-ценният ресурс.

Междувременно на Земята цареше пълен хаос. Черните сили бяха навсякъде - болести върлуваха по улиците, поквари и пороци дебнеха от всеки ъгъл, измамни обещания обикаляха по сгради и паркове в търсене на поредната си жертва. В мига, в който човек се отделеше от своя път, те веднага го хващаха и му обещаваха неща, от които той нямаше нужда, а в замяна искаха единствено неговото време. 
Да, времето… Човеците не осъзнаваха, че на всеки един е дадено определен брой минути и часове, в които да са на Земята. Те живееха, сякаш нямаше да има край и вместо да използват времето си, за да осъществят това, за което са слезли на планетата, те го раздаваха, за да добиват материални „блага“ и да се мерят с Бог. И когато хванеха това, което преследваха, Егото ги караше да искат повече и повече, и повече, докато не ги направи зависими и не останат без сили за повече. Навлизаха в един опорочен кръговрат, от който почти никой не можеше да излезе или поне не същия. Егото – то се беше провъзгласило за владетел на планетата, а черните сили бяха неговите слуги. Беше се издигнало след като неговата собствена партия А.Л.Ч.Н.О.С.Т. (Алианс на ленивите чревоугодни народи и общности за своеволие и тарикатлък) застана на чело на планетата. Егото се движеше по висините, носеше костюми и вратовръзки, лъскави аксесоари, живееше в имения, караше скъпи коли и демонстрираше какво значи да си богат. „Хората вярват на успели, образовани и добре облечени личности. Хората имат нужда да вярват и да се кланят на идоли. Ще им дадем идоли“, повтаряше Егото. То управляваше с лекота, защото умееше да си играе с психиката на живите. Знаеше с какво да ги примами, какво да им обещае и как да ги изиграе така, че човеците да си мислят, че неговите желания са и техни собствени. Егото се хранеше с тяхната енергия. Изпиваше ги, използваше ги, докато не станеше твърде късно за тях, за да се осъзнаят. Докарваше ги до лудост и изтощение и накрая просто ги захвърляше и заменяше за нови.
Малцина бяха онези, които успяваха с неимоверни усилия да излязат от омагьосания кръг на Егото, но те повече не бяха същите. Очите им вече виждаха през костюмите и скъпите вещи. Те не се връзваха на обещания за материални ценности. Те не търсеха материалното. Те започваха да утъпкват свой собствен път, осеян с вяра и любов. Благодарение на тези малцина, Любов продължаваше да е жива. Благодарение на тези души, Любов все още беше част от този свят. 
И на Любов не й бе лесно. Последните години тя се опитваше да се бори с тъмнината у душите. Искаше да ги събуди, да ги накара да прогледнат, да ги запознае с простичките житейски ценности и да им помогне да стигнат до истината. Но й ставаше все по-трудно. С напредването на технологиите и изобилието от материални вещи хората бяха забравили що е то истинска близост, отдаденост, нежност и грижа. Вече беше по-лесно да пишеш на чат, отколкото да се обадиш и да чуеш гласа на отсрещния. Беше по-лесно да си поръчаш любов по телефона, отколкото да чакаш истинската да те намери или ти нея да намериш. Но какво ли беше останало от истинската любов? За масата любовта се беше превърнала в разменна монета – аз ще ти дам, но само ако ти дадеш на мен. Бяха започнали да измерват любовта в пари и лъскави дрънкулки. Много от тях казваха, че търсят безусловна любов, но самите те не знаеха какво е това. Душите бяха объркани, лъгани и заблуждавани. Бяха изгубили връзката си със себе си, с първоизточника, и затова се лутаха ослепели, оглушели и изтощени. Всичко това взимаше от силите на Любов и ги трансферираше директно по сметката на Егото…

***

Балансът
Нищо не се губи.
Енергията не се създава, нито умира. Тя само се трансформира.

Любов спеше вече няколко часа, а Смърт обикаляше нервно из стаята. Тя много добре знаеше в какво гето се е превърнала планетата, нали всеки ден водеше и прибираше души от там. Слизаха чисти и осъзнати, а се връщаха омърсени и заблудени. Това доста често й играеше по нервите, но общо взето, като им теглеше по една майна, й минаваше. Беше се примирила или поне се опитваше да се примири с факта, че това е волята на Великия и тя няма право да я оспорва. Но я дразнеше, ах, колко я дразнеше, че всичките получаваха равен шанс, а повечето залитаха по грешните пътеки. „Ако един път направеха нещата както трябва, всичко това отдавна да се бе свършило. Но нееее…“, ядосваше се Смърт. Ядеше я повече не за това, че душите бяха слепи, а че не знаеше как да помогне на приятелката си. Разбираше я напълно и знаеше, че тя е по-чувствителна. Все пак това бе Любов. Най-силната и велика енергия в пределите на Астрала, но и най-нежната.
Любов се размърда на дивана. Отвори очи. Смърт се приближи към нея и не каза нищо. Остави очите им да говорят.

-    Боли ме, Смърт, боли… - Любов каза първите си думи, след няколко седмици мълчание. 
-    Любов!... – Смърт изненадано се обърна към приятелката си. - Знам, мила, знам. Но къде? 
-    Тук – Любов посочи гръдта си. – Боли ме… много…
-    Защо? Какво се случи? – обстреля я тя с въпроси.
-    Той ме излъга, Смърт… Излъга ме, както лъжат всички хора. Използва ме и ме захвърли… - каза Любов през сълзи.
-    Кой е той? Кажи ми кой е и директно съм му резнала сребърната нишчица и съм го прибрала тук! – закани се Смърт.
-    Не, Смърт, не можеш… Той не е човек. Той е от енергията на тъмните… - отговори третата от тризначките.
-    От енергията на Тъмните?! Боже, Любов… Какво общо си имала с тях… - опули се Смърт.
-    Срещнах го на фестивала на Новото време. Бях се сляла с хората и приповдигах духа им. И тогава го видях. Беше седнал и разказваше истории на хората, събрали се около него. Погледите ни се засякоха и кожата ми настръхна. Помислих си, че може би нещо хубаво предстои. След края на разговора, дойде и ми се представи с името Лука̀. Прекарахме и останалите два дни от фестивала заедно. Веселяхме се, танцувахме. Слушах беседите му… колко хубаво говореше, омайваше… магично почти… След края на фестивала поиска да тръгна с него и аз го направих. Реших, че ми предстоят приключения и запознанства с нови хора. Помислих, че иска да ми помогне да разпространявам любовта… А той… той ме излъга. Опита се да ме отведе в подземието… опита се да ме накара да се откажа от себе си, от светлината и енергията си, защото само така сме можели да бъдем заедно… - Любов не спираше да плаче.
-    Боже мили… Любов… Толкова съжалявам… - на Смърт за първи път от съществуването й й се случваше да й падне ченето. Тя прегърна приятелката си и продължи – Но как се измъкна? Как се озова на магистралата? 
-    Имаше знаци навсякъде, още преди да се опита да ме завлече в Тъмното. В един момент разбрах, че името му не е точно Лука̀, а Лукавост и стомахът ми се сви, но… не знам, отказвах да повярвам… бях се захласнала като една идиотка от Земята…
-    Спокойно, няма нужда да се обвиняваш – опита се да я успокои Смърт.
-    Когато знаците станаха твърде много, реших, че трябва да се прибера за малко в Астрала. Имах нужда да помисля далеч от него. Но той започна да ме дърпа и да ме обижда. Каза ми, че нямало смисъл от нас, от Светлината, и че съвсем скоро, той и хората му щели да погълнат Земята… Тръгнах да бягам по магистралата, но не ми издържаха силите… Отвсякъде чувах неговия глас и думите му, че сме излишни, че аз… че никой няма нужда от мен… И тогава всичко ми се зави като в торнадо и усетих, че падам… - Любов завърши историята си, стиснала здраво Смърт за ръцете.
-    Виж, ти нищо лошо не си направила. Случват се тези неща… Да, изгубила си се някъде там в обещанията на това същество, както правят хората… но погледни го от добрата страна - вече знаеш какво им е на тях и как биват примамени. – черната близначка се опита да повдигне духа на приятелката си. – Сега може да използваш това познание и да го превърнеш в твоя сила. Мъдрост. Нали помниш уроците в Духовното училище – знанието не значи нищо без опитността и мъдрост не се добива без опитност. Мъдростта е сбор от знание, мисъл и опит. Използвай ги! 
-    Знам, просто… нямам енергия. Силите ми ги няма…
-    Имаш енергия, момиче! Имаш достъп до огромни извори на енергия и това много добре го знаеш. Само трябва да се обърнеш към Вселената и да си я поискаш. – Смърт наставляваше приятелката си. – Спри да вярваш на същества, които единствено искат да откраднат силите ти, най-малкото защото те не те познават и не знаят на какво си способна. Спри да се самообвиняваш и омаловажаваш. За да те открият и изберат душите, трябва да им дадеш възможност първо да те видят. Нищо не е загубено, докато има и един човек на Земята, който вярва в любовта. Пък на останалите аз много лесно мога да им тегля Косата… - Смърт намигна с усмивка.

***

Вяра и Надежда бяха привикани в Душевното училище. Директорът на учебното заведение или както го наричаха всички – Учителя, искаше да говори с тях. Живот също беше тръгнала с тях, тъй като не обичаше да стои сама и в тишина. 
-    Момичета, какво става? Къде е третата от вас? И каква е тази какафония на Земята? – започна Учителя.
-    Ами, Учителю, такова… - започна да пелтечи Надежда.
-    Учителю, ще карам направо – Любов е в Астралната болница, в Духовното отделение. Била е намерена захвърлена в канавка на Астралната магистрала по пътя за Земята. Не знаем какво точно се е случило с нея и как се е озовала там. Тя отказва да говори. Докторите твърдят, че има депресия и ще й трябва време да се възстанови… – Вяра едва си поемаше дъх между думите.
-    Боже мой, девойки! Защо не ме предупредихте по-рано! – ококори се Учителя. - Знаете ли какво се случва на Земята в момента – всичко е с главата надолу. Дори и тези, които се събудиха от илюзията, едва оцеляват в момента без Любов. Да не говорим, че поради някаква причина Смърт също я няма и няма кой да прибира душите. Човеци, чиито души трябваше да са се прибрали в Астрала, продължават да бродят и да създават бъркотия…
-    А, Учителю, аз само да кажа, че сестра ми е при Любов в момента и се опитва да… - обади се Живот.
-    Моля?!? – прекъсна я директорът.
-    Да… а, ние не знаехме какво да правим… нищо не помагаше и извикахме близнетата на помощ… - плахо каза Надежда.
-    Да правите не знаете… Как какво?! Казвате на мен или на някой друг от Администрацията на Астрала… - Учителя се изнерви съвсем леко. - Добре, добре, спокойно, без паника... – каза той сякаш на себе си. – Водете ме при Любов, а Смърт по най-бързия начин трябва да слезе до Земята и да започне да прибира душите, на които им е време.

***

Учителя, Живот и двете от тризначките влязоха в стая 7-5-8-1 и завариха Любов облечена и стояща права до прозореца.
-    Любов, облякла си се… - констатира Вяра. – Как си? Къде е Смърт?
-    Добре съм. Вас чаках. Трябва да вървим. Имам нужда от вашата помощ, Вяра и Надежда. Твърде много време отсъствах от Земята и всичко е буквално с краката нагоре. – подхвана Любов. - Смърт е вече там и прибира онези, които се застояха повече от плануваното. Живот, ти може да й потрябваш в някакъв момент, затова върви. 
-    Слушам и бягам. Учителю, девойки… it’s show time! (време е за шоу!) - каза приповдигнато Живот, кимайки на всички, след което изчезна от стаята. 
-    Здравей, Любов. Радвам се да те видя така енергична. Чух че не си била особено добре напоследък. – поде Учителя.
-    Да, Учителю. Имах известен период на отпадналост, но не бойте се. Добих опит, който сега възнамерявам да използвам и да поправя всичко, което се е сбъгясало, докато ме е нямало. С помощта на сестрите ми и двете близначки, смятам, че ще съумеем да въдворим отново баланс в света. – обясни Любов.
-    Разбирам. Очаквам да ми кажете, ако имате нужда от мен… на време… - Учителя стрелна с поглед Вяра и Надежда. 
-    Разбира се, да, да… - отговориха засрамено и в синхрон двете момичета.
-    Добре, девойки… радвам се, че има развитие. Желая ви успех. И, Любов, нищо не е изгубено, единствено трансформирано. За да възвърнеш баланса просто трябва да трансформираш енергията. – каза Учителя с любящ глас и усмивка на лице и излезе от стаята.
-    Хайде, момичета! На Земята ни чака работа. Трябва да помогнем на душите да ни открият или поне на тези, които все още ни търсят. – обърна се Любов към двете си сестри. 

В  момента, в който трите момичета излизаха, пред вратата на стаята ги засече д-р Богданов. 
-    Чух аз доста гласове, идващи от тази стая… – каза ведро докторът – Здравей, Любов. – продължи той с нежна усмивка. – Радвам се да те видя изправена и облечена, и някак… устремена.
-    Благодаря, докторе. Благодаря за грижите и разговорите. Така де, монолозите от ваша страна. – Любов отвърна на усмивката му.
Този мъж, освен че бе красив, излъчваше сила и увереност. Нещо, което привлече вниманието не само на Вяра и Надежда, но и на Любов. В очите му имаше и огън – не лукав, не изгарящ, а възраждащ огън. Или поне така го усети Любов.
-    Надявам се да се срещнем отново някой ден, Любов. – д-р Богданов докосна душата й с погледа.
-    Да, и аз… надявам се. – отговори Любов. 
Вяра и Надежда се спогледаха и започнаха да се кикотят. Любов усети намека им и ги стрелна с поглед.
-    Трябва да вървим. До скоро, докторе. – каза Любов на д-р Богданов и след това се обърна към сестрите си. – Хайде, клюкарки, навън. Ще ви нахраня аз вас…
Д-р Богданов наблюдаваше как тризначките напускат Духовното отделение и прошепна тихо: „Аз теб те открих. А ти мен?…“

***

Пътят към Любовта
Пътят към себе си.

Тризначките напуснаха Духовното отделение на Астралната болница и се отправиха към Земята. Любов знаеше, че няма да може да спаси всички души, но това не беше обезателно нейна цел. Всяка душа слизаше на Земята с предварително определени уроци, които трябваше да научи. Да - да обичат, да дават и да даряват любов и светлина беше основополагащ и най-висш урок за всички, но Любов много добре знаеше, че не всеки може да научи всичко това в едно прераждане. Много бяха изгубили себе си по пътя на живота, а да преоткриеш и да се слееш отново с душата си не беше по силите на всеки човек. На някои им трябваха няколко слизания на Земята, за да осъзнаят и частица от тази дълбока мъдрост и да надвият Егото… Или нека не се лъжем – на повечето им трябваха десетки слизания, за да стигнат до същността на любовта и да познаят безусловната отдаденост и уважение. Преди това обаче трябваше да се научат, че дори и да не се обичат, поне не бива да си пречат. Но това вече беше в експертизата на едни други двама специалисти от Астрала, които трябваше да подготвят почвата преди да дойде Любов, а именно - Търпение и Смирение.