- Мамо, някой звъни!
- В банята съм, момчето ми... Пак ще дойдат.
- Аз ще отворя.
- Не, не може!
Като стана събори бялото бастунче, но то не му и трябваше. Знаеше всеки сантиметър от къщата. Всеки шкаф и всеки ъгъл. Всъщност никога не беше виждал и лъч светлина. Роди се сляп. Странното беше, че на очите му нямаше нищо. Две красиви, кафяви очи, които виждаха, но мозъкът не приемаше нищо от тях.
Отвори вратата, обаче който звънеше си беше отишъл. Направи крачка напред и ритна някаква кутия. Майка му стоеше зад него с халат и мокра коса.
- Чакай, да взема пратката.
Тя се наведе и вдигна пакета.
- Интересно, за теб е.
- За мен?! От кого е?
- Някаква фирма "Парадайс" и с много лепенки за чупливо.
- Отвори го! Ама бързо! ...