Едрите капки дъжд мокреха безмилостно дъждобраните им, а вятърът ставаше все по-пронизващ и студен. Въпреки, че я държеше здраво за ръка, Роза не успяваше да попречи на Камелия да цопне във всяка изпречила се локва. Звънкият смях на малкото момиче огласяше улицата всеки път щом маратонките ѝ се озовяха във водата. Студ и дъжд не я плашеха, а бързането и недоволната физиономия на майка ѝ я предизвикваха да изследва все повече малки езерца по пътя си.
– Мамо, виж, то трепери! – Ками се отскубна от майчината ръка и забърза към една сива и мокра топчица, свила се до оградата на съседска къща.
– Не, моля те, не помъквай поредното животинче вкъщи! – Роза приближи и се опита да отдели дъщеря си до самотното треперещо кученце.
– Не можем да го оставим тук, мамо! То плаче! И е мокро, и гладно! – вече прегърнала кученцето, Ками гледаше умолително майка си изпод дъждобрана.
– Добре. Ще го вземем, ще го изсушим и нахраним, но щом спре да вали ще го занесем в някой приют. Хайде, побързай, че и ние ...