Карбовски - комшията

Чичо Христо Димитров е комшията и ако се интересувате от моята автобиография, веднага ви давам номера му. Той е способен да ви я изрицитира в стих, с интонация, на която и госпожата ми по литература би завидяла. Познава ме от десет години и почти съм сигурна, че знае с какви гащи съм днес,  защото тази сутрин ги е нямало на простора. Той знае неща, които и аз не знам за себе си. Познахте! Той, живее над мен в панелката и имам усещането, че някой ден надвесвайки се да провери реда в живота ми, ще се изхлузи от парапета. Добре, че е само на петият етаж, та най- вероятно ще му се размине и слава Богу, защото Чичо Христо е един даровит незавършил журналистика зевзек и в радиус от три блока, няма друг като него. Затова и на ухо ви казвам, той не е Христо Димитров –комшията, лъжете се той е Мартин Карбовски –журналиста. Надушва нередности в зародиш, като изгладняла котка – мишка. Той няма живот. Шие гоблени и клюки. Първите ги закача по стените у тях, а вторите по кварталните пейки. Аз му се възхищавам и се чудя какво чудо на природата е той. Днес ме среща в асансъора и с шавливите си малки очички претършува пазарските ми чанти. О, не мислете, че е беден, че живее от малка пенсия, или че ще си премълчи нещо:
– Сийке, аз така пазарувам, веднъж в месеца, а ти всеки ден ги пълниш тия чанти, какво готвиш толкова?
Подсмихвам се под импровизиран мустак. Няма нужда да му казвам, защото Карбовски има нос на ловджийско куче и кокал да хвърля през терасата, пак ще го надуши, докато гледа телевизор и шие гоблена си с лунен пейзаж. Не смея да изляза на терасата по гащи, защото диоптърът му влиза и под тях. По едно време се случи така, че имахме три коли, той стоеше пред блока и навигираше:
– Тук не може да паркираш, тук е мястото на Станчо. Абе, Сийке за какво са ви толкова коли? Аз и колело нямам. 
А аз си слушам музика със слушалки, пазя тишина от два до четири и след десет не вдигам купони. Живея си кротичко и съвсем монотонно, но моят съсед Карбовски има ненаситен апетит за скандал и много го измъчва факта, че не ми се случва нищо интересно.
Една сутрин, някой звъни на звънеца в шест часа. Не мога да повярвам на настоятелния звук в дясното ми ухо, защото с лявото не чувам и ми се струва, че пак сънувам от моите шантави сънища. Отварям едното око. 
– Зъррррррр.
Каква наглост си казвам и се измушвам от завивките, вече убедена, че не е кошмар. Нямам време да се обличам, защото звънеца ще събуди спящото дете. Шпионката е счупена, така че директно отварям полу – гола и си показвам само главата, мислейки че е той. Замъгленият ми поглед се избистря и фиксира двама дебели полицаи. 
– Добро утро. 
Подсмихват се. Какво безочие!
Аз скляпам.
– Ваш ли е златистият мерцедес пред блока с номер ПВ........? 
– Ъъъъ, май да! 
Имаме лоша новина. Друга кола на паркинга го е смачкал преди малко.
– Сигурен ли сте? Имам усещането, че последното го казах с ужас.
– Изчакайте! 
Обличам се и с два скока отварям прозореца, който е над паркинга. Не беше трудно да се убедя, че тези двамата уважаеми говорят истината и това смачканото долу, беше моята ретро забележителност, която ме е предавала 
само веднъж и то по логични причини.
Разбира се, пристига и моят приятел Карбовски, но този път аз задавам въпросите. Той вдига рамене, върти се като кон на празна ясла и ми опушва детето с грузински тютюн. Нахоках го, за последното и
започнах да издирвам виновника първо по боята от колата, чиято следа беше останала на произшествието. Тъмно синя. И аз като един истински инспектор Гаджет, с всякакви допълнителни ръчички и функции, с дете под мишница, влязох в акция. Карбовски се хилеше с ехидна беззъба усмивка и упорито настояваше, че комшийката от шестият етаж всяка сутрин по това време изпращала любовника си, а той имал точно такава на цвят кола. Бях чела в един криминален роман, че очевидното е най –измамно и присвих очи. Не му повярвах. Прекалено очевидно беше да е любовника. Събрах достатъчно доказателства и в 15:30 вече имах името на въпросната бегълка. Карбовски ме гледаше виновно, затрупвайки ме с въпроси, засищайки клюкарският си глад. Оказа се, че госпожица "Кариера" – въпросната водачка на синият автомобил, бързала рано сутринта за работа и току – що взела книжка. Тръгнала да излиза от паркинга, но вместо спирачката, натиснала педала на газта и освен моята кола беше очистила още една. Не се обадила на никой, за да не закъснее за работа и отпрашила. Всичките щети бяха платени от застрахователната компания и краят е хубав. Но аз питам Карбовски. Къде бяхте вие, любознателен приятелю и журналисте, познаващ всичките навици и проблеми в блока? Защо ви нямаше на произшествието? Защо не ми помогнахте в разследването, а въртяхте в отрицание глава, издишвайки миризлив пушек в лицето ми и мърморехте, че колата ми била стара. Ами то и вие сте стар, ама не ви е минал мерака.
Защо не си гледате съвестно работата? Аз толкова разчитах на вашата находчивост и прозорливост!

Чичо Христо е комшията и ако се интересувате от моята автобиография, ще ви дам номера му. Отивам да събера дрехите на детето, че се готви да изтупа килима си върху тях. Ще му сипя да яде утре, като си простре прането и включа скарата. Айде, че пак някой звъни.

                                                                                       Комшийката – Сийка Зевзекова.