Както обикновено, тя се появи внезапно от мрака. Плашилото я погледна и зачака да му се обади.
- Здравей – по едно време каза тя. – Как си?
- Здравей – отвърна Плашилото. – Нормално. Правя се на тъп и нахален.
- Как така?
- Много просто. Опитвам се всяка протегната ръка да я издърпам, колкото мога по-близо. Тъпите така се държат.
- Това не го ли правят само хората – като им подадеш ръка, да те издърпат до лакътя. А когато не успеят – започват да се сърдят.
- Ето виждаш ли? Значи създавате плашила, които приличат на вас. А ти как си?
- Бива.
- Само бива ли? Виждам, че вече поздравяваш по-дълго.
- Не е ли нормално?
- Нормално е. Но предишното звучеше някак по-приятелски. Аз само от теб го чувах.
- Сега реших така. Не ти пречи, нали?
- Не, не ми пречи. Ти май нощем не спиш? – Плашилото реши да смени темата.
- Предпочитам да не го правя. Намирам си някаква работа.
- Странно. Млада жена, а да предпочита да работи нощем. Вместо да се забавлява или да прави нещо още по-приятно. – Намигна й закачливо.
- Не е твоя работа – троснато отвърна Кармен. – А нали трябва и да се яде. Трябват ми пари.
- Колко? За какво мислиш сега? Какво би искала да правиш? Или къде би искала да бъдеш?
- Много. Искам да съм богата.
- Всички така казват. Какво ще ги правиш?
- Ако поискам да притежавам нещо, ще мога да си го купя. И никой да не ме притеснява.
- Сигурна ли си?
- В какво да съм сигурна?
- Че ще можеш да купиш всичко, което поискаш да притежаваш.
- Разбира се. И ще пътувам. Много.
- Друго какво?
- Да лежа на плажа, млади чернокожи красавци да ми носят сокове, кафе.
- А после? – намигна Плашилото.
- После ще видим. Зависи.
- От какво? Нали ще си богата и може да ги купиш?
- Ще слушам музика в слушалките си – направи се, че не го чу Кармен.
- Не мисля, че си искрена.
- Защо? Парите носят спокойствие. Богатите не се ограничават в нищо, нали?
- Според мен е точно обратното. Виждал съм много край мен да сядат неспокойно, озъртайки се за разбойници. Нима парите са всичко за теб? Те дават власт, но не дават усещания и спомени. Парите раждат страха да не се свършат, страха да ги загубиш. А и какво толкова можеш да купиш с тях?
- Всичко, което поискам. Например може и теб да си те купя! – погледна го предизвикателно Кармен.
- Личи си, че хвърчиш в небесата. Младо и зелено, ама много зелено. Нали така казват хората? Надценяваш се. Надценяваш и тяхната власт над мен. – Засмя се Плашилото. – Мен не можеш. Не! Не можеш! Никога с пари! Можеш с усмивка, с поглед през рамо. Но с пари - никога.
- Значи си лесен. Значи ще ти се усмихна. – Засмя се Кармен. – Купих ли те сега?
- Не. Трябва да си естествена. Плашилата го разбират. Ти си особена, не като другите. Какво би направила, ако "срещнеш" невероятно умен човек, сроден по някакъв начин с твоя начин на мислене и интелект, но не можеш да го видиш? Или той не иска?
- Ще се влюбя в него.
- Че как ще се влюбиш, след като не си го виждала? Няма начин да го направиш, да се влюбиш без да си го виждала. Не си могла да го почувстваш!
- Не ми казвай, кое има и кое няма начин да го направя – дръзко го погледна тя.
- Ще ти казвам и още как. Покрай едно Плашило минават много хора, понякога сядат в неговата сянка да си починат и разговарят. И затова всяко Плашило е многознайко. Даже всезнайко. И знаеш ли? Те обичат да "стърчат" на вятъра. Да размахват ръце към някого с молба: “Ела при мен!” А другото същество го приема за опасност и бяга. Това им е съдбата. Ти би ли избягала?
- Зависи.
- От какво?
- Ще отида при него, когато забогатея и си променя принципите в живота.
- Странно. За първи път чувам този синоним на вашия израз: „Трай, коньо, за зелена трева!” Нали така казвате вие, хората?
- Последния път те попитах нещо, а ти каза, че не може да се случи, защото се страхуваш от себе си. Помниш ли?

Кармен мълчеше. Плашилото се усмихна, размаха парцаливите си ръце към две лястовички и продължи:

- Тогава излъга, според мен.
- Защо? – извърна глава тя, следейки птиците.
- Мисля, че има друга причина. Например, че се боиш от всичко. Дори да имаш спомени.
- Не е вярно. Ти вече си мой спомен.
- Не. Понякога ми се иска да бъда. Но не съм. Ти не го желаеш. И никога няма да го пожелаеш. Аз не съм такъв, че да го желаят. Не нося спокойствие или предвидимост. И не го желая.
- Аз съм като старите хора. Искам спокойствие.
- Може би. Навярно и затова не искаш и не мога да бъда твой спомен. Прав ли съм?
- Не – с половин уста отвърна Кармен.
- Неприятно ми е да ти кажа, но ще съм искрен, както обикновено - в момента "спестяваш истината", нали така? – настояваше Плашилото.
- Не бих казала. Аз само съм принципна – опитваше да се оправдае тя.
- Какъв свой принцип те спира, да дойдеш, ако те помоля някога?
- Не се срещам с непознати.
- Права си. Ние наистина сме непознати. Защото ти не знаеш, къде живея аз, нали така казвате вие, хората? Не знаеш, как да ме откриеш. Не си говорим отдавна, когато пожелаеш ти. Не сме си споделяли разни неща двамата. Нито сега го правим. Права си. Ние наистина сме непознати. Извинявай, какво може да очакваш от един тъпак – усмихна се Плашилото. - Поне разбрах, как мислиш. Благодаря ти! Никой не признава, с какво точно сме опасни, но с маска е по-удобно. Забелязал съм го... Маската пази от тъпите непознати. Но знаеш ли, Кармен? Човек не може да среща само умни и познати на този свят.

КРАЙ