Jul 5, 2021, 10:51 PM

Картичка на стената 

  Prose » Narratives
1392 7 10
15 мин reading

ПРЕДИСЛОВИЕ: Още пазя eдин картон, на който мама ми е очертала двете ръчички, скоро след като съм се родила. Отгоре е написала обичам тъ, а отдолу – МЗС. Питала съм я какво означават тези букви. Това не са нейните инициали. Усмихваше се и ми казваше: „Това е тайна. Като пораснеш, ши разбериш.“ Този разказ е за част от удивителния, пълен с обрати живот на мама… и за нейната малка тайна.

 

* * *

Съмна съ. Щом съ развидели, съ будя. Светлината ли ми гложди очите, птичките ли дет тъй пеят… Разбуждам съ и ни мога да спя. Тоз момент най го обичам. Думата ми й за лятоска, щот през зимата още в тъмница тракам менците: добитъка да нахраня, да издоя, да омеся… и то съ съмни. А сиги си лежа, гледам картичката на стената и си мечтая. То не е баш картичка, а един лист от списание. Аз и мъжъ ми съ държим за ръце и тичаме по брега на мурету, краката ни пръскат водата и приличаме на кончета. Никогиш ни съм виждала мурету. И той не ми й мъж, но аз така си му викам. Тичаме, тичаме… Гаче ли фъркаме. После лягаме на горещия пясък, аз отдолу, той – над мене. Целува мъ, едната му ръка – под главата ми, а с другата ми гали гърдите, корема, плъзга я надолу, между краката. Пъшкам от кеф, гърча съ, пламвам като огин. Някогиш мама съ буди. На мен ми е хубу, а тя плачи. Гледа към иконата с Богородичка и Младинеца и плачи. Преди да съ залежи, мама всяка вечер палиши кандилуту, заставаши на колени и съ молиши. Питала съм я какво мърмори, чи ни я чувам. Все едно казваши: „Моля съ на Богородичка. Нали и тя й майка, ши мъ разбери.“ За какво ѝ съ молиш, мале?“ – питам я. „За тебе“ – вика. Затова я обичам. Само за мене мисли. Майчица, златна сенчица. Тате си го спомням много добре. Таз картичка той я залепи на картон и я качи на стената. Помня, чи гу попитах: „Тате, далеч ли й мурету?“ „Далеч е“ – вика. „Ако рика да ида, как шъ стигна ду там?“ „Реката ши тъ заведе. Всички реки съ вливат в мурету.“ „И нашта ли?“ „И нашта.“  Тате го затисна едно дърво. Мама остана вдовица. Други братя и сестри нямам. Не знам колко години минаха оттогива. Многу. Преди можех да броя до сто. Тати мъ научи, но след като мама уби Змея Горянин, забравих да броя. Помня как тати мъ държеше на колените си и мъ питаши: „Обичаш ли мъ?“ „Обичам тъ!“ „Колко?“ „Многу.“ „Колко многу?“ „Сто.“ Тати съ смей, роши ми косата, целува мъ по челото, гушкъ мъ и вика: „Голяма си хитруша!“  И на буквите мъ научи, ама и тях забравих, след като мама уби Змея. Тоз змей мама го уби, щот искаши да я изяде. Бях в стаята и видях как я фърли на кревата и взе да я дъфчи. Тогаз мама извади ханджара изпод дюшека и го ръгна в корема. Той съ убърна по гръб и взе да съ гърчи, а мама съ изпрай и му заби кървавия ханджар в сърцету. Погледна мъ и речи: „Да ни съ мъчи.“ Милата! Много й добричка. Той иска да я идѐ, а тя: „Да ни съ мъчи.“ Заровихме го в дама. Дълбоко го закопахме, да ни го изровят бурсуците. Обещах на мама да не казвам на никой, щот, ако кажа, Змея Горянин ши възкръсни – речи мама – и ши ни изяде и двети. Много съм си мислила отпосле за Христос, дету й възкръснал. Той що ни идѐ хора? Или ги идѐ, ама по малку и те ни съ сятат?

         Сутрин ѝ правя попара. Сама си идѐ. Само още една възглавница ѝ подлагам.

         – Мале, попарата й готова. Надигни съ!

         Ни мърда, гаче ли й умряла. Слагам ухо на гърдите ѝ – нищо ни чувам. Вадя малкото огледалце от дървената кутия и го слагам под носа ѝ. Мама каза, чи така ши разбера дали й умряла. Ни съ изпутява. Слагам го под моя нос – путѝ съ. Избърсвам го в ръкава и съ поглеждам. Малко съм рошава, ама съм красива. Косите ми съ руси, очите – сини. Зъбите ми съ бели и сички съ здрави. Озъбвам съ, става ми смешну и съ хиля. Мама казва, чи съм по-хубава от унъз на стената. Пак го слагам под нейния нос, за по сигурну. Ни съ путѝ. Умряла й.

         Попарата, дет беши за мама, я изсипвам на кучиту. Първом му отвързвам каишката, щот кучиту не е кат чиляка – като идѐ ни трябва дъ съ закача. Ши тъ ухапи. Чиляка й глупав. Последния си залък ши ти даде, гладен ши сиди, ако му ричеш чи й много добър и красив. Аз тъй, колко пъти съм си лягала гладна, мама кат ми риче, че съм добра и красива. „Не съм гладна вече, мале, ти го изяж!“

         Влизам в  яхъра и натирвам магариту и овцeте към гората. Ку щът вълците да ги ядат, аз друго съм намислила. Оставям им вратата отворена, чи те ходят – къде ходят, сами съ връщат. Гледам покрива на плевнята, амен да падни. Наклонил съ й и кога ли ши съ сропай. Кой да го упрай? То туй мъжка работа. Плочите – бая тежки. Как са ги вдигали едно време, как са ги редили?! Ама аз туй вече ни гу мисля. Другу съм решила. Ако съм риба мряна щях да съ гмурна в Тобовския вир и да пливам към мурету. Ама аз съм чиляк. Вървя надолу по брега и стискам торбата. Взех си малку ръна, ханджара и на тати дудука. Картичката си я мушнах в пазвата. Богородичка и Младенеца ги свалих и ги турих в скута на мама. Те са си нейни. Набрах бая китки от градината, покрих я цялата, набутах няколко навиляка сено под леглоту и гу запалих. Преди да изляза ѝ рекох: „Довиждане, мале! Ши съ видим на оня свят.“ Сиги вървя и хич биля ни съ обръщам, да видя пуши ли. Ни съ обръщам, ама все за нея си мисля. Майчица, златна сенчица. И за другу мъ й яд. Забравих да река: „Много здраве на тати!“ Ама то, на умрял чиляк защо му й здраве?

         Мръкна съ, съмна съ, пак съ мръкна… Колиба от клони и папрат си правя вечер. Все по брегъ вървя надолу. Други реки се вляха в наштъ и малко наедря, ама не баш, чи то лятоска няма много вода. По пладне стигам идно гуляму селу. Ама многу гуляму! Каменни мостове, коли бучат, народ… Галиба й пазарен ден, си викам. Мерак ми й да ида, да видя чаршията, ама ни смея да съ отделя от реката, чи да ни съ изгубя.

         Тука ши нущувам, си викам, чи да слушам музика и хората как съ смеят. Струпах си колиба от бъзи и ракита. Добре чи взех ханджара, да ни си дера ръцете. Рану й ощи. Икиндия. Колибата хубава, ама наокулу – мръсну. Търкалят съ шишета, найлони… Чистя около колибата, подравнявам, камъни ридя. Прищя ми съ градинка да си напрая. Домъкнах саксии с цветя. Наоколу къщи – многу. Ходих, носих… По целия дувар, дет го напрайх, наредих: мушката, сакъсчета, върбинки… Извадих на тати дудука и засвирих. Събра са народ на моста, гледат и слушат как свиря. Мога и да пея, мъ сега мъ й срам. В Балкана си пея на воля. Мама мъ научи на много песни. Любимата ми й „Заблеяло ми агънце“. Чувам, един баща вика на дитету си: „Това е Речна русалка.“ Драго ми стана. Пък после ми стана горещу и реших да съ изкъпя. Забрайх да си взема сапуна, ама и така съ измих. Бая са плициках. Легнах гола на една плоча, да изсъхна, и съм заспала. По едно време ми стана студену. Облак ли затули слънциту? Отварям очи – над мене хора. Питат мъ коя съм, от де съм... и други работи. Карат мъ да съ облека, ши мъ водят нейде. Бая време съ друсах в колата им.

         Къщата й многу гуляма. От нашта плевня – балкан по-гуляма. И права. Не е килната кат нашта плевня – амен да падни. Накараха мъ да съ изкъпя. Дадуха ми сапун. С други дрехи мъ ублякуха. Мойти ги сложиха в торбата ми и я заключиха в една стая. Ключа го закачиха на един пирон на другу мясту. Напрайх съ чи ни видя.

         Мойте дрехи – зилени, техните – бели. Рече ми: „Аз съм доктор Огнянов.“ Прилича на мъжъ ми. Затраях си, не му казах. Може и да съм съ припознала. Ама не, той ши й. Проминил съ й малку. Толкоз години, откак тати гу закачи на стената. Той мъ пита, аз отговарям, едната жена пиши, другата гледа. После разбрах, чи съ му сестри, ама хич ни си приличат. Като му свърши приказката и съ умълчаха, взех аз да го питам: „Тъз къща ваша ли й?“ „Наша.“ „Кога ши мъ заведеш на мурету?“ „Ши тъ заведа, ама първу ши тъ лекуваме, чи си болна.“ Гледам, сестра му нищу ни пиши. „Пиши! – викам ѝ. – Глупакъ помни, умния пиши. Аз съм глъма, ни съ научих.“ Засмя съ, ама го записа. Всеки ден взех да го питам: „Излекува ли мъ?“ „Още не съм.“ „Излекува ли мъ?“ „Не съм.“ Дуде исента, взеха да жълтеят листата. Викам си, скоро ши доди зимата, мурету ши замръзни. Хванах гу за яката на джубету, амен да му шибна един шамар. „Що мъ излъга? Ши избягам. Ако ни мъ завидеш на мурету, ши избягам.“ Надумаха съ нещу и ми речи: „Утре ши тъ заведем да видиш мурету.“ Качихми съ на една кола. Той кара, аз ду негу, сестрите му – отзад. Като видях мурету, първом съ зарадвах. Така съ разврещях! Щях да съ напикая от радост. После съ уплаших, кату видях колко й гуляму. Пък накрая, кат стъпих боса на брега, са разривах. Прегръщам гу тоз, моя мъж, целувам гу и рива къту магари. „Що ривеш?“ – мъ пита. „От щастие – викам.“ Разпънаха бели чаршафи на пясъка. Сестрите му легнаха. Съблякух съ. Не ми дадуха да си събуя гащите. „Ти няма да лягаш – викам на мъжъ ми, – ши бягами по брегъ.“ Бягахме, бягахме… Като кончета. Изморихми съ. Той съ измури. Аз съ прая. Седнахми да пучиним. Брегъ крив, сестрите му ни съ видят. Накарах гу да легни връз мен, да си сложи идната ръка под врата ми, с другата да ми гали гърдити. Взе да мъ целува по шията, по гърдити, по устнити. Събух си гащите, загърчих съ… Пламнах като огин.

Повече ни мъ заведи на мурету. Виках му да си напрайм колиба на брега и там да живейм, той не рачи. Върнахми съ в неговата къща.

През зимата, като надух корема, замина и веке ни съ върна.

Изпролети съ, лятуту дуде, наближи време да раждам. Сънувам мама, чи ми вика: „Ко прайш тука? В Балкана трябва да ти изтекът водите. Там трябва да родиш дитету!“ Прескачам оградата и тръгвам нагоре по реката, да съ върна в Балкана, там да ми изтекът водите.

 

Къщата изгуряла. Плевнята сиди, ощи ни й паднала. Кучиту, магариту, овцeте ги няма. Яхъра отворен. Тука ши й, викам си, ами дано ни падни. Мъкна листник, покривам го със  сено и лягам. И баш тогива покрива съ сропа.

Смрачи ми съ. Не знам колко времи й миналу. Дудоха мама и тати. Мама мъ изроди, а тати отмести гредите и плочите, дето ми бяха затиснали краката, та си взех рожбата и я притиснах до гърдите си. Докато ми сучеше млякото, мама и тати рекоха: „Хайде, сега да тъ водим! Остъй гу туй дите, то ши живей, ти ела с нас!“ Тръгнаха пред мени, аз – подире им. Мъгла съ стели, ама аз през нея видя. После съ издигнах и отгоре увиснах като едно слънци. И гледам – мъжъ ми Огнян дуде, дитету сложи в пазвата си, мен ма метна на раму и хукна надолу по пътеката, към джадету. Туй отгоре гу вѝдя. Лъсна реката, забуча. Гаче ли мъ фърли в Тобовския вир. Кату риба мряна пливам във водата и с нея съ нося, ама не надолу към мурету, а нагоре, към планината и гаче ли не реката тече нагоре, а бреговете пливат надолу. И на тез брегове няма камъни и дърве, а моят живот, дето до сиги съм го живяла. Сичкият досущ. Като стигнах горе на билото, светлина – хем огин, хем облак – ма обля и ми стана хубу, ама хубу! Както коги бях на мурету. Мама и тате ми махат да вървя подире им, светлината ми вика: „Връщай съ!“ и ни мъ пуща с тях.  „Ни ща да съ връщам, тук ми й добре.“ „Ши съ върниш.“ Зафичи мъ обратно и мъ тръшна на Огнян на рамуту. Търчи той надолу към джадету, пада, по гъз са тътрузи, пак става, търчи и току ми вика: „Дръж съ, миличка!“ „Нямам сили – шъпна му, – ти мъ дръж!“

 

Усвестих съ в бяла стая. Зад прозореца – жици, а на тях накацали лястовички. Взех да ги броя. Изкарах ги амен сто. Осемдесет и осем. Пак съ научих да броя, си викам. И съм заспала.

 

Усещам, топли устни мъ целуват по бузата. Отворям очи – Огнян. В ръцете му – мойто дите. „Искаш ли да го накърмиш?“ Аз го кърмя, той плачи. С две ръце ни гали по главите и хълца: „Майчица, златна сенчица.“

 

На стената има календар. Целия го изчетух. Спомних си буквите. Тръгнах по коридора да търся лист и молив. Викам си, ши напиша писмо на Огнян. Как ши съ зарадва, миличкият, чи веки съм съ излекувала! Чувам, в една стая говорят. Тиху съ дуближавам. За мене говорят. Искат да ми вземат дитету и да гу дадът на други хора. Връщам съ в леглоту. Прозорецъ затворен, а в стаята от нейде влези мъгла. Лампите на тавана не мога да преброя, календара гледам – не видя кой ден сми. Отваря съ вратата, идат сички при мен. Огнян и той. Лошу ми й.

 

На мама рожбата! Как ши тъ дам, чедо?! Верно, чи пари нямам, къща нямам… „Ти що не ни вземиш? – питам баща ти. – Излекувах съ. Пак мога да чита и да броя.“ Кърши ръце, черви съ, пути съ и все едно вика: „Ни мога.“ Съгласих съ,  подписах, чи тоз, другия мъж, ти й баща. Така ши сми заедно. Сега сми в неговата къща. Жена му ми съ види свясна, ама той некогиш мъ гледа като един Змей Горянин. Ни вярвам да й оня Змей, да й възкръснал. Никогиш, на никой ни съм казвала. Ама можи да му й брат. Пò ми прилича да му й брат. Ти съ ни бой, миличка! Мама ши тъ пази. Майчица, златна сенчица. Взех един ханджар от кухнята и го скрих под дюшека. Ако съ фърли да ни идѐ, ши гу ръгна в курема. После – в сърцету. Ама де ши гу копайм? Шшшт! Някой иди.

 

Събуждам съ. Туй ни ми съ й случвалу. Слънциту свети, птичките пеят – спа си кату картоф, не ми пречи. Измурила съм съ. Малката нощес много плака. Галиба коремчето я боли. Сега маха ръчички и гука. Ни гледа към мене, а към стената. Драго ми й. Туй аз го нарисувах, на гърба на картичката. Двете ѝ ръчички обходих с молив. Мязат ми на две кончета. Види ми съ, чи бягат по брега на мурету, краката им пръскат водата… Тичат, тичат… гаче ли фъркат. Най-отгоре написах обичам тъ. Сетих съ за тати, дет мъ питаши: „Обичаш ли мъ?“. И за мама съ сетих. Колко щеши да съ радва, милата. Първом реших най-отдолу да си напиша имиту, после размислих и написах МЗС. То ши риче: „майчица, златна сенчица “.   

© Мильо Велчев All rights reserved.

The work is a contestant:

Тайната »

2 Position

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря за коментарите, в т.ч. и за критичните. Не зная дали е редно така да се пише. Водих се единствено от желанието словото да е живо, искрено, истинско; Читателят да се пренесе в света на героинята и да съпреживее нейната история. Давам си сметка, че такъв текст трудно се чете, но всеки друг похват за мен би бил фалшив. Ще направя аудио-запис на разказа и се надявам да бъда разбран. Бъдете здрави и се радвайте на Живота!
  • Да си призная, пет пъти се опитвах да вникна в същината, но така и не успях. Направо затънах в този езиков сленг. Младите ... не знам защо много го харесват, вероятно защото е много Cool , толкова cool, че ... синът ми се кефи във ФБ по този начин, но поне репликите му са по три - четири думички, които някак си се предъвкват , а и те са предназначени предимно за неговите приятели ... обаче цял разказ ...
  • Еха! Много ми хареса - и историята, и начинът, по който е написана! Поздравления и успех!
  • Разказ, който е отвъд границите на всякакви конкурси и класации! Невероятен! Поздравления, Мильо! И благодаря!
  • Страхотно, толкова живо и колоритно описано!
    Наистина натъжава и умилява!
  • Успех!
  • Божкееееее, това нещУ тук, трябва да се преведе и прочете от целия грамотен свят, дето лази по тая земя! Тъй потресена не съм бивала никога.
    Голяма душа имаш, Мильо! И талантът ти и той колкото нея е голям! Изгубих думи. И, въпреки, че ще го прочета още няколко пъти знам, че няма да е като първия. Дано да го прочетат повече хора тук и навсякъде, за да се почувстват като мен! Отсега им завиждам съвсем открито!
  • МЗС - Умилява и натъжава едновременно. Поздравления и успех.!
  • Готов е за сцена, Мильо. Влязъл си в една чиста душа и най-важното, такава е останала до финала. Поздравления за умението!
  • "Или ги идѐ, ама по малку и те ни съ сятат?"
Random works
: ??:??