Картината
Слънцето изгряваше и шосето бе, като огледало. Видях на банкета човек в инвалидна количка и намалих. В скута му имаше табела "МОРЕТО". Спрях и върнах колата назад. Не вярвах, че може да има такъв стопаджия. Слязох и доближих до него.
- За къде ще пътувате?
Човекът се обърна към мен и се изумих, беше сляп. До количката имаше подпрян триножник и платно.
- За морето.
- Кой град?
- Няма значение, просто до морето.
- Добре, ще ви взема и аз пътувам така, просто до морето.
Застанах зад количката, за да го избутам.
- Не се притеснявайте, чувам двигателя и мога да стигна до там. Само ще ви помоля да вземете платното и триножника.
Прибрах ги, а той стоеше до вратата на колата. Отворих я и отново се опитах да му помогна да влезе.
- Благодаря, мога да се кача сам.
Учудващо бързо изпълзя на седалката. Сгънах инвалидната количка. Сложих и нея в багажника.
- Е, вече ще потегляме.
- Благодаря ви, че ме взехте.
Включих радиото. Разнесе се "Годишните времена" на Вивалди.Обърнах се и го погледнах. Имаше интересно лице. Прошарена брада. Слаб с дълга коса. Гледайки го в профил никога не бих повярвал, че е сляп.
- От кога чакате на магистралата?
- Нека помълчим. Музиката е прекрасна.
Вече втори час карах и бяхме мълчаливи. Отворих прозореца и навлезе свеж вятър с аромат на море. Все още не се виждаше. Обърнах се към спътника си и видях, че по лицето му се стичат сълзи.
Пред очите ми се разкри оная гледка, която винаги кара сърцето ми да бие учестено. Синевата, безкрайността и крясъците на чайките.
- Няма по божествено нещо от морето.
- Да, от Него е дадено.
Пътят продължаваше покрай брега. Видях дюни и дълъг пуст плаж.
- Ще спра тук.
Извадих инвалидната количка и той се премести в нея.
- Бихте ли ми донесли платното и триножника.
Сложих ги на пясъчната дюна и се опитах да избутам количката навътре, но тя затъна.
- Ще се оправя сам.
Изхлузи се на пясъка и запълзя към статива. Сякаш го виждаше. След това седна и сложи платното пред себе си.
- В чантата отзад на количката има бои и палитра. Ще ви помоля и тях да ми дадете.
Оставих му ги и тръгнах по брега. Не исках да преча. Вървях бос и вълните ме докосваха. Търсех си мидички, гледах към хоризонта, беше толкова вълшебно, слушайки шума на морето. Вятърът развяваше разкопчаната ми риза. Така обикалях целия ден без капка умора. Когато дойде залезът вървях вече към моя спътник. Видях, че рисува без да се навежда към платното. Исках да разбера, какво е направил. Застанах зад него и бях изумен. На платното имаше прекрасно създание стоящо на брега. Морска нимфа, но толкова ефирна, сякаш е сътворена от вълните. Останах дълго и гледах, как четката му сякаш гали платното. После тръгнах към колата. Седнах и чаках, кога ще ме повика.
Нощта се появи с първите звезди. Виждах силуета му. Седнал продължаваше да рисува. После спря и захвърли четката. И... стана нещо... Нещо, което беше не реално. От платното изплува светеща Тя, неговото творение. Подаде му ръка и той се изправи, сякаш никога не бил безпомощен и сакат. Двамата бавно тръгнаха към морето и после по вълните, по лунната пътека, като две души открили пътя.
Когато се отърсих от вцепенението, отидох там, където беше седнал. Нямаше нищо, просто една хлътнатина в пясъка, палитрата и няколко четки. Оставих количката до тях и после потеглих обратно по дългия път.
© Гедеон All rights reserved.
