Затвори ме. В малка картонена кутийка. По-малка дори от тези, в които продават кибритени клечки. Затвори ме за секунда, а после ме пусна да си ида. Но аз не можах. Първо ме беше страх да изляза и дълго останах вътре. След време, когато вече бях събрала смелост да разкъсам стените й, почувствах, че не съм готова, защото вече прекалено много бях свикнала с нея. Никой не влизаше при мен, а аз никого и не очаквах. Понякога се задушавах, защото концентрацията на въздух беше по-малка от тази на самота. Липсваха ми много неща, но вече бях свикнала до безкрайност със собствената си компания. Често си задавах въпроса дали споменът ми не ме лъже и не ти, ами аз самата бях затворила себе си вътре.
Небе. Прашни Улици. Павилиончета. Вдишване. Поемам дълбоко атомите кислород, които се впускат вътре в мен и се усмихвам. Но е само за миг. Сега когато съм навън ми се струва абсурдно. Мълча и наблюдавам. Наоколо е пусто. Няма хора. Само малки картонени кутийки.