Помниш ли я? Аз още я помня, а понякога дори я сънувам. Онази пъстра и пълна с радостни викове каручка, на която бяха натоварени всичките ни невинно усмихнати и безгрижни детски мечти. Какво стана с нея? Кончето ли закъса в калта и не намери сили да я издърпа и продължи към бъдещето? Претоварихме ли я с очакванията си, че клекна разнебитена от камъните на свлачищата, тръгнали сякаш от небето и готови да ни смажат? Забелязал ли си, че има моменти, в които заставаш така, сякаш си спрял да дишаш и не знаеш дали ще можеш да направиш и една крачка напред? Толкова е трудно да намериш сили след това и да продължиш! Опитваш се, но накъде – към мечтите си ли? Или към злокобното минно поле на живота, където те дебнат ежедневните демони на страха от оцеляването... А толкова много искам пак да се кача на тази шарена каручка, пълна с доверие и обич към всеки срещнат, да пазя равновесие, докато стоя изправена с широко разтворени ръце и да усещам, че искам да прегърна целия свят. Дълго време се заблу ...