Каручката на детството

           Помниш ли я? Аз още я помня, а понякога дори я сънувам. Онази пъстра и пълна с радостни викове каручка, на която бяха натоварени всичките ни невинно усмихнати и безгрижни детски мечти. Какво стана с нея? Кончето ли закъса в калта и не намери сили да я издърпа и продължи към бъдещето? Претоварихме ли я с очакванията си, че клекна разнебитена от камъните на свлачищата, тръгнали сякаш от небето и готови да ни смажат? Забелязал ли си, че има моменти, в които заставаш така, сякаш си спрял да дишаш и не знаеш дали ще можеш да направиш и една крачка напред? Толкова е трудно да намериш сили след това и да продължиш! Опитваш се, но накъде – към мечтите си ли? Или към злокобното минно поле на живота, където те дебнат ежедневните демони на страха от оцеляването... А толкова много искам пак да се кача на тази шарена каручка, пълна с доверие и обич към всеки срещнат, да пазя равновесие, докато стоя изправена с широко разтворени ръце и да усещам, че искам да прегърна целия свят. Дълго време се заблуждавах, че това е възможно, но след няколко житейски урока разбрах, че светът покрай мен не е готов за тази прегръдка. И, за да повярваш в истинността на думите ми, ще ти разкажа историята на един майчин страх, който ме накара да се почувствам като изпаднала между колелата на времето, обезобразена и страдаща, изтърбушена и ненужна детска плюшена играчка.

* * *

         Синът ми беше още бебе и се радвах на първите му поникнали зъбки. Приличаше на зайче, което непрекъснато скача и иска да излезе от детската кошара. Тази игра му харесваше, но веднъж, докато приклякваше и се изправяше, рязко удари брадичката си на дървената преграда и започна да плаче. Гушнах го и започнах нежно да му говоря, а след малко видях, че точно първото зъбче, което беше разкрасило бебешката му усмивка, го няма. Започнах да го търся, притесних се да не го е глътнал и дори го заведох на лекар. Той ме успокои, а като се прибрахме, открих това палавниче, мушнало се между завивките и детското дюшече. Упреквах се, че съм виновна за случилото се, но в главата ми звучаха думите на лекаря: „ Не се тревожете, това са млечните му зъби! Когато стане на седем годинки, ще започне да ги сменя и ще се нареди пак бялата им броеница!“

         Момчето ми порасна и всичко се случи, както беше казал лекарят. Но си спомням един студен есенен ден, когато дотърча при мен разплакан и не правеше дори опит да скрие сълзите си. Разтревожих се, още преди да разбера какво се е случило. Беше навлязъл в тинейджърската си възраст и избягваше да показва пред мен какво го вълнува, може би от чувството, че вече е с една глава над мен и следвайки своята момчешка гордост. Сега, обаче, си личеше, че беше друго. Малкият мъж, който стоеше пред мен в този момент, ми напомни онова  беззащитно момченце и почувствах, че търси закрила от майка си. Когато отвори уста да каже нещо между две накъсани вдишвания, видях, че двата горни предни зъба ги няма! Онемях и болката сви сърцето ми..! Сбил ли се е с някой? Синът ми не беше конфликтно, а кротко и разбрано момче. Какво се беше случило? През хлипания и няколко прекъсвания, той успя да ми обясни, че отишъл да си вземе закуска в междучасието от близкото кафе, както прави често. В малкото заведение имало само две момчета и, без да им каже нещо, с което да предизвика гнева им, те се нахвърлили върху него и започнали да го бият с юмруци... Не вярвах на ушите си! Знаех, че синът ми не е влязъл в разпра с тях, познавах благия му нрав и му вярвах, но не можех да си отговоря на въпроса какво бе отключило тази зверска агресия у побойниците. През главата ми минаха няколко възможни сценария за това, как трябва да реагирам като майка. Първоначалният ми подтик беше да открия кои са били и злосторниците да получат полагащото им се наказание за последствията от това неочаквано и непредизвикано с нищо нападение. Успокоих сина си, доколкото беше възможно, и отидохме да извадим медицинско, което да докаже пораженията му пред следователя от полицията. Знаех, че това е нужно и не смятах да оставя случилото се без последствие за жестоките нападатели.

           Нощта беше безсънна и напрегната. В мен се бореха желанието за справедливост и надигналия се страх, че не мога по никакъв начин да защитя детето си, ако същите момчета решат да си отмъстят за моето „ровичкане“ в случая. Бях от няколко години разведена, до мен нямаше авторитетно мъжко рамо и ужасът, че мога да предизвикам нова агресия в непознатите юноши, нападнали сина ми, не ми даваше мира. Опитах се да притегля всички за и против и накрая сведох глава пред осъзнатата си безпомощност. Кой знае колко влиятелни и на какви силни позиции в обществото са техните родители. Как мога да си въобразя, че съм в състояние да се боря с авторитетите им, дори и те да са илюзорни? Щом веднъж са го направили, без страх от наказание за чудовищния побой, имам ли гаранция, че няма да го проследят и излеят повторно възпламенилата се в тях необяснима ярост? Никой не е в състояние да го защити, мислех си аз. Ще го причакат в тъмното и може дори без момчето си да остана... Спомних си и думите на баба, която казваше: „Да не те настига това, което уплашената ти майка мисли, когато се притеснява за теб!“

           На сутринта заведох сина си не в полицията, която щеше да потърси отговорност от злосторниците, а при една приятелка зъболекар. Тя направи необходимото и скоро усмивката на сина ми се върна. На мястото на избитите му предни зъби „цъфнаха“ два нови – изкуствени. Помня, че тогава за тях заплатих сума, по-голяма от три мои заплати. Че се наложи да взема назаем от познати и, че им ги връщах на части, лишавайки сина ми и сестра му от любими ястия на скромната ни трапеза... Всяка майка, поела сама отговорността по отглеждането на децата си, ще ви каже през какви трудности е минала. Но не в това е бедата. А в осъзнаването, което ми тежеше с години, че виновниците не бяха наказани, точно заради това мое решение, продиктувано от страх и безпомощност. Шарената каручка от детството, пълна с доброта и слънчеви илюзии, беше обърната от жестоките ветрове на живота. Много пъти различни събития я бяха разклащали, но аз се превръщах в смел кочияш и я повеждах отново към несломимата си вяра. Този път не успях да го сторя. Майчиният ми страх неволно отне дори правото на сина ми да се качи на нея. А аз продължавам да изпитвам вина и да се чувствам като изпаднала между колелата на времето, обезобразена и страдаща, изтърбушена и ненужна детска плюшена играчка, хвърлена в черния коловоз на съдбата.