„Абе, каръкът си е карък." - това си мислеше Панчо, докато лениво се излежаваше в леглото си с малко поотпусната пружина. Едрото му тяло гравитационно притискаше механизма и естествено, той поддаваше по такъв начин, че все едно лежеше като в хамак. Това никак не притесняваше младия човек, тъй като му даваше възможност по-плътно да се завие под пухкавата завивка, където топлината го разтапяше. Беше вече късен предобед, но Панчо въобще не мислеше да става. Какво да прави един безработен човек?
Той бавно се прозя и се зачуди дали да не дремне още някой друг час. Все пак, никакви ангажименти не го притискаха. Панчо се обърна на хълбок и мислите му потекоха като заблатена река.
Мина вече месец, откакто си търсеше работа. Дали от мързел или oт недостатъчно целенасочено търсене, младият мъж не можа да се впише в нито една длъжностна характеристика.
„Хубаво ми казваше майка едно време да взема да си завърша висшето", си мислеше той. „Ама на, пусти карък, бля баирите на 22!"
Е какво, беше ходил няколко пъти на бригада в чужбина, но перспективата да скубе марули и вади картофи не му се виждаше удовлетворителна. Панчо си мечтаеше да се види в офис, изтупан в костюм, качил крака на бюрото, да дава инструкции на персонала си и блажено да отпива от чаша отлежало уиски. Тая му мечта така го стопли, че едва не задряма отново от блаженство. В унес чу как телефонът звъни.
„Ох, пак Енергото... Да ида ли да вдигна..." се самозапита. Мързелът му обаче надделя и той си остана на топло под завивката. В стаята беше достатъчно студено, за да изложи тялото си на рязката температурна промяна. След няколко пронизителни иззвънявания апаратът замлъкна. Панчо пак се унесе.
„Ето, всичките ми приятели се издигнаха... Живко завъртя автомивка, Дечето си отвори кантора за недвижими имоти, Валя стана тур-агент... Работят, хората... Пък аз, на една работа не мога да се задържа... Утре трябва да ходя да платя тока..."
Действително, Панчо така се беше понесъл по инерцията, че не знаеше кой ден от седмицата е, нито коя дата, въпреки, че календарът в хола от памтивека седеше позициониран на една определена. Токът трябваше да се плати още преди две седмици и за втори път от четири дни насам от електрическата компания му звъняха за неплатената сметка. В апартамента, в който живееше, от три дни не светеше. На Панчо обаче сякаш не му правеше впечатление, тъй като лягаше рано, спеше до късно и общо взето тъмнотията не го дразнеше особено. Да се къпе със студена вода обаче не го блазнеше. Вчера водата беше почти хладна и носът му протече когато излезе от банята.
„Само това ми оставаше, и да се разболея" - подсмръкна той и се уви по-плътно в хавлията.
Да се живее без ток си имаше няколко предимства. Първо, и без това постоянно увеличаваха тарифата за киловат/час. Сметките, които Панчо плащаше, през месец се увеличаваха с около 34-5 лева. Второ, не му пречеше, че няма телевизор. Нали и без това малкото радиокасетофонче в хола на секцията работеше с батерии? Панчо си го пускаше всеки ден по около час. Батериите бяха нови, а и той беше икономичен, щяха да издържат около седмица-две. Трето, вярно, че му се налагаше да пере със студена вода и на ръка, но какво, нали така переше и когато беше студент в Русе преди години?
На масата съхнеха няколко филии хляб, завехнала шопска салата и две студени кебапчета. Бирата в пластмасовата двулитрова бутилка сигурно вече не ставаше за пиене, топла и разгазирана. „И до магазина трябва да се ходи..." - капеше в главата му. Слава Богу, поне сметката за телефон беше добре. Трябваше да я плаща отново чак в средата на следващия месец.
А парите му свършваха. Като платеше тока и напълнеше размразения хладилник, му оставаха някъде към 80 лева, с които трябваше да живее до края на месеца. И нямаше работа. Нямаше приходи. От немай-къде преди 3 седмици си пусна тото. Никога не беше печелил дори и тройка, но инцидентно играеше. „Кой знае, може пък някой ден да ме огрее!" - шеговито си мислеше той и пускаше фиша. Тегленията обаче често изпускаше, тъй като не знаеше кога точно ги съобщаваха по радиото. „Ако ги съобщаваха..."
Панчо не можеше да знае, но онзи телефонен звън, който той нарочно изпусна, дойде от офиса на тотализатора. Числата, които пусна преди известно време, бяха изтеглени всичките. Печалбата му чакаше с изтичащ срок, но той нямаше как да предположи.
„Абе, каръкът си е карък!" каза си отново той, уви се още по-плътно в пухената завивка и отново се унесе.
© Elissa Hess All rights reserved.