Като Жулиета

     Той беше там. Чакаше я приседнал на тяхната пейка. Погледът му се рееше в посоката, от която тя винаги се появяваше. Срещна очите му, толкова бистри, тръпнещи, очакващи. Усмивка озари лицето му. Той беше самото съвършенство, идеалният, единственият, уникалният. Винаги знаеше какво тя иска, какво да каже, какво да направи. Обичаше го безумно.

     Момчето се изправи и разтвори ръце. Държеше роза, колко мило. Тя почувства как краката ѝ сами ускориха темпото, вече тичаше. Не, по-скоро летеше. Хвърли се в обятията му, усети топлината на дланите му да преминава по гърба ѝ. Изтръпна. Отдалечи се малко, само колкото да се удави в очите му. Не беше нужно той да говори, те казваха всичко. Жадно впи устни в неговите, а после отмаляла се отпусна в обятията му. Седнаха на пейката, сгушени един в друг.

     - Обичам те- промълви той.

     - Аз повече.

     - Не искам да се разделяме, никога!

     - Мога вечно да остана в прегръдките ти.

     - Колко ли ще продължи този път, преди да ни открият?

     - Мисля, че този път се измъкнах от нашите.

     - Винаги го казваш. Дали да не поговориш с тях?

     - Те не разбират. Никога няма да разберат нашата любов. Те са слепи

     - Тихо, всичко е наред! Тихо, обичам те!

     Тя се сгуши в него. Не говореха, а и не беше нужно. Слушаше как бие сърцето му и това ѝ бе достатъчно. Тишината казваше всичко.

     - Миме-е-е-е- истеричният писък на майка ѝ наруши идилията.

     - По дяволите- стресна се Мима- да бягаме, ставай, бързо да бягаме!

    Двамата се втурнаха в противоположна посока, хванати за ръка, сякаш да си дават кураж един на друг. Майката, рошава и обляна в сълзи, продължаваше да крещи след тях. Но те бързо се отдалечаваха и дистанцията по между им ставаше все по-голяма.

     Почти в края на пътеката, която им се струваше безкрайна, изскочи баща ѝ. Ей така, от нищото. Хвана Мима, притисна я в обятията си и нежно заговори:

     - Всичко е наред, всичко е наред! Всичко ще се оправи, патето ми!

     - Нищо не е наред- изкрещя като побесняло момичето- Остави ни! Ти не разбираш. Вие не разбирате. Остави ни.

     Силните ръце на бащата продължаваха да я притискат. Момичето повика на помощ своя любим, но някаква събрала се тълпа го отдалечаваше от нея. Замята се в ръцете на баща си като диво, подплашено животно. В това време майката се беше присъединила към тях.

    - Ти си виновна, ти си виновна за всичко- Мима успя да се отскубне от хватката на баща си и яростно се нахвърли върху майка си. Заудря я, започна да скубе косите ѝ, да я дере ожесточено. Някой от тълпата се опита да я спре. В бутаницата падна и май се удари лошо. Мъгла.

     Когато мъглата започна да се разсейва първото, което Мима видя беше болничното легло и системата, която бавно капеше. Майка ѝ седеше на края на леглото и тихичко плачеше. Баща ѝ се беше облегнал на касата на вратата и загрижено я гледаше. Когато я видяха да отваря очи, бавно се приближиха. Мима се опита да стане от леглото, но установи, че краката ѝ и едната ръка са вързани към леглото. Леко се надигна и просъска:

     - Мразя ви!

     С другата ръка внимателно опипа подгъва на тениската. Беше там. Малкото халюциогенно хапченце, което скоро щеше да я върне отново при нейния любим. Може би завинаги!