Киара
Киара
Запознах се с Киара на едно парти на наши италиянски приятели, Карла и Маурисио, с които от време на време си ходехме на гости. Маурисио обичаше да готви и беше фeн на шикарно поднесените ястия, нещо като "nouvelle cuisine", смесваше френска и италианска кухня... Правеше по три четири ястия сервирани в огромни чинии и подобаващо украсени. Много се гордееше с кулинарните си умения и дори ни посрещаше на вратата препасан с престилка. Веднъж ни сервира спагети със сос от манатарки, невероятна вкуснотия, но количеството колкото за едно коте. След две мини порции с някакви карамелизирани зеленчуци в причудливи форми завърши с десерта, по една смокиня, залята с ликьор. Да не помислите, че е стиснат, не, просто всичко трябваше да е шик. И не преувеличавам, защото мъжът ми след една вечеря по пътя към нас, ме попита дали е останало нещо от мусаката от предния ден.
Но аз всъщност исках да ви разкажа за изповедта на Киара. Навярно се чудите защо пък изповед. Ами това си беше нещо като изповед пред една непозната. Киара беше възрастна балерина. Не казвам бивша балерина, защото балерините никога не са бивши. Те и на стари години вървят с гъвкава походка и се държат като на сцена. С вдигната на малко кокче коса и удивително запазена фигура, Киара все още беше хубавица, въпреки че отдавна беше прехвърлила седемдесет. Седнах случайно до нея и се заприказвахме. Разказа ми, че е вдовица. Мъжът ѝ, Йоханес, бил австриец и строителен инженер. Починал преди няколко години.
- Беше ли щастлива с него? - се осмелих да попитам. - Толкова различни професии и култури, езици...
Киара ме погледна учудено:
- Какво общо има любовта с професията и културата? Аз искрено го обичах.
- Чудесно е човек да прекара живота си в любов и вярност. - коментирах аз.
Италианката се замисли за момент и започна да ми разказва:
- Имахме красива къща в покрайнините на Виена, с огромна градина в която понякога през лятото канехме много гости и правехме истински партита с музика и танци. Един път празнувахме моя рожден ден и бяхме поканили много познати италианци, които пък доведоха свои приятели. Беше прекрасна топла вечер със звезди. Мъжът ми си пийваше и си говореше заобиколен от приятели. Един непознат италианец се приближи до мен и ме покани на танц. Беше типичен южняк, красив, тъмнокос и усмихнат. Докато танцувахме усещах топлината на тялото му, на погледа му. Ръцете му ме обгръщаха плътно. Забравих къде съм, коя съм… Влечението ми към него беше така осезаемо. Без да говорим танцувахме няколко пъти. Научих само, че се казва Адриано и е женен. Вече се зазоряваше и гостите си затръгваха. Адриано ми каза, че не живее във Виена, а е дошъл по работа и на другия ден си заминава. Подобре, помислих си. Така е по-добре. Приближи се Йоханес, обгърна раменете ми и влязохме в къщи.Няколко седмици по-късно в една ранна сутрин, когато Йоханес беше вече тръгнал на работа, а аз се готвех за репетиция за един спектакъл, на вратата се звънна. Отворих и на прага стоеше Адриано.
- Пътувах цяла нощ над хиляда километра за да съм един ден с теб. - ми каза задъхан. - Утре вечер трябва да пътувам целия път обратно. Моля те не отхвърляй. Не ми излизаш от главата откакто танцувахме.
Старческите очи на Киара, все още големи и блестящи, ме гледаха въпросително. Искаше ѝ се да разбере какво си мисля. Дали отгатвам какво се е случило.
- Ти отиде с него, нали? - попитах.
Представих си я млада, красива, пълна с луди желания.
- Да. Прекарахме целия ден заедно в един хотел. Един от моите любими спомени. Никога повече не се видяхме. Решихме, че това няма да се повтори.
Последните десет години мъжът ми беше болен от левкемия. Препоръчаха му мек климат. Настанихме се в Южна Франция. Това бяха най-щастливите ни години заедно въпреки болестта му. И двамата вече не работехме. Любувахме се на прекрасната природа в околностите на Ница. Йоханес ставаше все по-отпаднал, но намираше сили за любов. Когато и тези сили го напуснаха ме прегръщаше, галеше ме и ми говореше за обичта си .... и така заспивахме. Всеки ден го молех да ми прости за изневярата с Адриано, но той никога не го направи.
- Молех го на ум, разбира се. - допълни с усмивка Киара.
© Люси Петкова All rights reserved.
