Помолих шефа за боб чорба. Изгледа ме с презрение и попита:

     – Друго?

     – Хляб, моля.

     Даде ми парче. Беше четвъртинка. Хубав, мек хляб.

     Заведението се казваше „Цър-мър“.

     Взех си порцията и я занесох до масата. Малко разлях. Докато почиствах със салфетката, видях донякъде, че там имаше кост от пиле и малко парче от черен дроб, пържен. Избутах ги и започнах да се храня.

     Шефа ме изгледа отзад. Улавям погледи от известно време, може би откакто окьоравях, това е като алтернативна сетивност или нещо такова.

     Всички му викат така на оня дебелак зад шубера, той е шеф само на бараката си, но говореха, че върти и проститутки около тоя бизнес. Не ми се вярваше. Тук имаше само бълхи и хлебарки, доколкото изобщо можех да ги различа от останалите неща на масата.

     До мен в съседство седнаха двама полицаи и си поръчаха по мешана скара. Стана на секундата. Докато ги гледах как мезят с люти чушлета, съжалих, че не помолих и аз. Можеше пък да ми дадат. Беше късно. Пък и шефа не предложи чушле, нахално щеше да е от моя страна.

     – Кога ще дойде кифлата? – попита единият. Беше висок и носеше пагон.

     – Още е заета – отговори другият. Нисък и без пагон беше. Намигна, докато си гледаше часовника:  – С клиент е. Половин час още. Най-много четирийсет минути. После е наша.

     Слънцето проникваше в ниското заведение като крадец – сновеше по масите и търсеше място да се завре, та да остане нещо и за него. Гладно слънце. Кучешко.

     Върнах паницата, благодарих и си тръгнах.

     Чух смях зад гърба си.

    Беше обедно време.

     По това никой в „Цър-мър“ не се хранеше с боб чорба. Тая манджа беше от вчера. Или от завчера. Ама вкусна.

     Почти никой, де. Но го предлагаха в менюто. За безработни беше или за такива, които имат какво да кажат, но предпочитат да го смелят в устата си, вместо да го изрекат. Бяхме трима-четирима в квартала, знаехме се, ала не дружахме от срам.

     – Ехей! Чш! – чух зад себе си. Беше един от полицаите в заведението, този нисичкият. Устата му беше мазна.

     Изпънах се. Нищо не съм направил. Но никога не се знае. Сетих се, че не съм платил данъка на къщата на село. Вече три години, откакто я наследих. Срутена е вече, но може сто лева да са се насъбрали. Като нищо. А ако има и теч от чешмата... Да не дава господ. Веикато не си поплюват. Може и в затвора да ме пратят. Това не е голяма беля, за затвора, де. Лошото е – викам си, че като изляза, ако ме пуснат – пак ще ги дължа тия пари. С лихвите.

     – Ето ти – подхвърли ми нещо. То иззвъня на асфалта, отърколи се по плочките и застана в някаква пролука между тях. Не виждам надалече. Мисля, че беше монета.

     – Не е моя, благодаря. Аз такова...

     Обясних, че ми дават обяд без пари. Не точно даром – на вересия, да речем. Нали съм чиновник. Пък и... още ми е рано за пенсия. Да бях пенсионер, да взема подаръка, но не бива. Само дето сега работа няма и затова. Временно съм на издръжка на „Цър-мър“. Образованието ми пречи да се устроя в живота. Какво може да работи един бивш директор в министерство? Езиците ми за какво са? Чичо Гугъл вече може да преведе всеки текст. Непригоден съм. Поясних, че не съм дал нито стотинка за боба и хляба, така че няма как да получа ресто, защото...

     – Това не е ресто, бре плъх смотан – рече весело оня. – Иди да си купиш кифла. За вечеря.

     И се изсмя.

     Чух го да говори с шефа зад шубера нещо от сорта: Колко ти плащат от социалното за тия нещастници? – Нищо и половина – по шейсет лева на ден. – А ти колко кяриш? – Най-много по трийсет, трийсет и нещо. Писна ми да им давам. Не си струва. – Айде бе, стига си се оплаквал! Ясен си ми. Дай тогава по една лимонада, скръндзо! За сметка на оня кьоравец, дето лази като глуа кучка по земята. Хе-хе! Глей го само! И диша, мирише плочките! Ама че скапан старец! Директор-хрътка! Ха-ха! И ей, шефе, внимавай какво слагаш вътре в шишето, дебелако. Да не си сипал лимонада, бъди бдителен! – Окей, ясно, началство. Двойно ще е!

     Пак същия смях.

     Потърсих с длани паричката на земята, не си бях взел очилата. Трудно е, прашно е да опипваш плочките, а пък и те напукани, трошливи, между тях всякакви боклуци, кабелчета или счупени дрънкулки ти се струват подобни на това, което търсиш. Слънцето ми помогна. Отражението му светна, проблясна метала. Намерих я. Монетата.

     Половин хляб си купих. Да ме прощава началството – с него мога да изкарам три дена. С една кифла – трудно.

     Не вярвам да ме арестуват за това. Не. Освен ако и кифладжията не работи за тях. Кой знае. Чак пък... не, не вярвам.