Киселото зеле и Старият полковник
Макар да не се срещнаха – поне в този период.
И то – заради зетя и дъщерята. Егоисти…
Още преди две седмици Старият полковник се обади на дъщеря си и императивно поиска да се обади зетят. Оня смутолеви някакъв поздрав и не пожела да изслуша опитния, майстор на всичко, Стар полковник. Тъкмо започна да му дава ЦУ /ценни указания, както викаха едно време във военното училище/ и оня го прекъсна. Рече, че вече го е сложил и няма нужда да слуша нотации и за това. В тоя момент телефонът мина – явно недоброволно, чу се шум и гневен глас, в ръцете на дъщерята.
Която изненадващо взе да му обяснява, че коя ли поредна година те имали грижата за киселото зеле, що бидони са правили досега, нямало нужда от празни приказки, мъжът й слага, източва, следи, носи отговорността сам и не му трябват банални ръководства дистанционно…
Бре! Тая послушна и кротка дъщеря взе да се звери? И то кому? На Старият полковник, специалист по всичко, жадуващ да го търсят, та да ги учи, а те… От тях само се иска да го признават… Нищо повече от признание, че е знаещият, можещит, заслужаващ уважение и преклонение…
Ненапразно е полковник! Ако не беше умен и знаещ – най-много майор да е бил.
Е, чуваше често разни лоши приказки – най-тъпите в армията били старшините и полковниците. Хем получават звания за срок на службата, хем не са достатъчно умели, та да надскочат некадърността си, хем акъл не им стига, че да се откажат…
Но големите звездички на пагоните потушаваха каквито и да е подобни мисли.
Пък тоя зет… Понятие си няма от живота. Не е слагал никога пагони с големи звезди, не са му козирували…
Да, де – ръководел над 300 души, ама това са цивилни гарги, нищо не разбират, началството им и то такова…
Я да беше едно време… Като ги опъне старшината в една редица, гледат гърдите на четвъртия, изпънати, в погледите страх и поклон, мълчат и слушат… И никакво обаждане, никакви неразрешени въпроси или глупави цивилни мнения…
Мнение ли?
Ха три дни в ареста! И всеки ден – с кирката на площадката отзад – копае, зарива, утъпква, та на другия ден да му се услади отново да има мнение…
А киселото зеле…
Бе, все ще стане някак си, ама друго е да вдигнеш телефона, да дадеш ЦУ, да поискаш отчет, а после, когато ти поднесат преклонно сарми или печено с това зеле, да отрониш небрежно: „Абе, станало е, ама то всеки селски льольо може да го направи някак си… От мен да мине – бива го… Я отворете една бира, но хладка, да не ми простине гърлото, че после кой ще ви дава акъл как се живее…“
© Георги Коновски All rights reserved.
