Щиляна вървеше по горната улица вече четиридесет години. Това ù костваше десет-петнадесет минути повече, но се беше зарекла, че никога повече няма да мине покрай къщата на убиеца на детето си! С годините и ставаше все по-трудно да изкачва баира, но нямаше да се откаже. Маргарита бе нейното цвете – красиво и нежно, преливащо от доброта. Беше студентка в съседния град. Очакваше я невероятно бъдеще. Беше отличничката на випуска. Учеше инженерна специалност, в която жените трудно можеха да се докажат. Завърши първи курс с пълно отличие, което беше прецедент. Преподавателите бяха изумени от лекотата, с която решаваше задачите и се справяше с непосилния материал. Щиляна и мъжа й бяха много горди от постиженията на по-малката си дъщеря. Не можеха да се нарадват на успехите и и не спираха да се хвалят пред роднини и приятели. Всичко вървеше добре, докато един ден съседката няколко къщи по-надолу не звънна на вратата: - Лельо Щиляно, трябва да озаптиш дъщеря си – хванала се е с мъжа ми и му е завъртяла главата. Да си гледа студентството и да не се занимава с женени мъже! Така ù кажи! Щиляна стоеше онемяла и не знаеше какво да каже. Жената на Стефан, Снежана, не я дочака да се съвземе, завъртя се и тръгна. Не можеше да повярва: Маргарита със Стефан?! Стефан беше около тридесетте, добре сложен и чаровен мъж. Но женен и с две деца! Не можеше да допусне, че нейната скромна и отговорна дъщеря се беше впуснала в любовна връзка с женен мъж. И то от махалата! Какво щяха да кажат всички комшии, като разберат? Или вече всички знаеха? Боже, а как ще кажа на Иван? Ще умре от срам. Реши да премълчи докато не говори с дъщеря си. Марга се прибираше в петък вечер и в понеделник сутринта пак тръгваше към университета. Сега вече Щиляна разбра защо държеше да се прибира всяка седмица. Едва дочака петък вечер. Хиляди пъти си преповтори как ще започне, какво ще и каже...Но като застана пред дъщеря си загуби ума и дума. Марга сияеше, усмихната, щастлива, започна да я целува и прегръща: - Маменце, виж кой е тук! Имам стахотни новини - освободих се от два изпита. И то от най-трудните.... Щиляна не чуваше думите. Само долавяше щастливата интонация без да чува какво и говори. Изчака Маргарита да свърши и промълви: - Разкажи ми за Стефан! - Кой Стефан? - Ти ще ми кажеш кой Стефан! Чуждия Стефан, Стефан, който има семейство, има жена, има две малки деца! Маргарита мълчеше. Майка и я раздруса и ù изкрещя: - Как можа! Ти, която винаги си била за пример, ти, която си възпитавана да бъдеш честна и почтена! Точно ти, която винаги си осъждала несправедливостите! Маргарита продължаваше да мълчи. Майка ù не издържа и се разплака. Малгарита най-сетне промълви: - Обичам го... Майка и зарида още по-силно. Маргарита продължи: - И той ме обича... Нищо не помогна - нито молбите, нито сълзите, нито заканите, нито забраните. Следващите шест месеца бяха кошмар. Жената на Стефан непрекъснато идваше да се разправя, Иван си го изкарваше на Щиляна, съседите не спираха да говорят. Колегите ù също разбраха и не я пощадиха. Нямаше място, където да се скрие от хорсите очи, но и да се скрише от тях – от себе си не можеше да избяга. Кошмарът не свършваше! Но дори и не подозираше какво още я очаква – истинският кошмар тепърва предстоеше. В една февруарска утрин се звънна на вратата. Двама милиционери стояха пред външната врата. Докато си обличаше палтото, стомахът ù се сви на топка. Едва следзе по стълбите да отвори външната врата. - Вие сте майката на Маргарита Цонева, нали? Дъщеря ви... инцидент... Щиляна не чу нищо повече, защото припадна. Маргарита, заедно с една състудентка са се прибрали в града инкогнито и са отишли на заведение. Късно през нощта Стефан решил да ги закара обратно, защото на другия ден имали упражнения, от които не можели да отсъстват. По пътя Стефан заспал, точно когато минавали над язовира... Всички се измъкнали живи, освен Маргарита. Палтото ù се оплело в някакви храсталаци по дъното и не могла да изплува. Три седмици след погребението Щиляна срещна Стефан пред вратата им и се нахвърли върху него: - Убиец! Отне ми най-прекрасното, най-умното, най-доброто дете! Дано бял свят да не видиш! Стефан се опитваше да я успокои и ù обясняваше колко много съжалява. Но Щиляна продължаваше да пищи. Съседите наизлязоха пред къщите си. Щиляна не спираше: - Не ти стига, че ù отне младостта, ами и живота! Дано един ден да преживееш и ти същото, за да разбереш какво ни причини. И да знаеш, майчината клетва се сбъдва! Бъди проклет! След това е припаднала и съседите ù са я занесли до вкъщи.

* * *

Беше много горещо, Щиляна се беше спряла на площадчето преди разклонението за горната улица. Видя в далечината струпани много хора пред къщата на Стефан. Нещо се беше случило! Пое по горната уличка и още на втората пресечка срещна Сия, която и разказа набързо, че синът на Стефан беше получил инфаркт. На четиридесет и петия си рожден ден! Погребението беше на другия ден. Щиляна набра цветя от градината, взе свещичка и пое надолу по улицата, по която не беше минавала цели четиридесет години. Запали свещичтата и помълча. Стефан и жена му бяха смазани от внезапно сполетялото ги нещастие. Синът им имаше семейство, деца, добър бизнес... Животът му беше прекрасен. До вчера. Клетвата ù се беше изпълнила! Стефан щеше да преживее същата мъка, каквато преживя тя преди толкова много години. Трябваше да ликува, че убиецът на дъщеря ù си беше получил заслуженото, а вместо това сърцето ù се сви. Защо ли не се зарадва? Защото познаваше бездънната болка от загубата. Защото през годините беше осъзнала, че нищо не можеше да я компенсира. Майчиното сърце спираше да тупти, когато изгубеше най-свидното си. Прегърна жената на Стефан и двете заплакаха в един глас.