Ключ номер 5

КЛЮЧ НОМЕР ПЕТ

 И през другите дни по-често лежеше.

Не му разрешаваха още да ходи.

И мълчеше.

Слушаше какво си бъбрят другите.

Но в дните за свиждане не само лежеше, но се завиваше и през глава.

При него не идваше никой!

Покрай другите легла се натрупваха близки и познати.

Изчакваха се на ред и отвън.

Първи го подпря Даскала:

- Абе Герге, ти никой ли си нямаш? Самичък ли си?

- Ами…

Смутолеви нещо под носа си.

Явно не му се говореше за това.

А другите непрекъснато бъбреха, за жени, за деца…

Той си мълчеше.

Бъбреха и за това кой къде работи или е работил.

Това го увлече, че продума. Шьофор бил. На голяма кола. Все такъв. Откакто се помни. Ама сега е в пенсия. То пък една пенсия, за нищо не стига! Пък и самичък…

- Ами жена, деца нямаш ли? - подкачи го някой.

- Абе имах, ама сега съм сам. Празна къща!

И пак замълча…

Един ден се натрупаха дечурлига. Бяха довели и тях да видят болните. Стана шумно и в суматохата никой не разбра кога бай Герги е излязъл навън.

Прибра се, кога в стаята останахме сами и утихна.

- Герге, споделена болка е половин болка. Я се отпусни и кажи мъката си. На теб сърцето ти е два пъти болно. Тук те кърпят с илачи, а ти отвътре го ръчкаш с друго.

Наблюдателен беше Даскала!

Нещо мъчеше човека. Болка го ръфаше отвътре.

Отиде и приседна до него.

- Я кажи! Може пък и да я махнем тая болка.

Тия думи и присядането до него на човека, който нямаше право да става, го трогнаха и той се отпусна. Дума по дума, на пресекулки, със спиране и махане с ръка, като че ли казва на някой "карай да върви"... заразказва…

Имал жена...

И две деца.

Големи.

От дъщерята имал и внуче.

Ама не живеят при него…

На друго място били, под наем живеели.

- Ами нали имаш къща?

- Разделихме се с жената и децата отидоха с нея.

- Всички?

- Всичките. Останах сам да кукувам.

Повече не продума.

И се зави презглава…

На другия ден пак го подкачи някой:

- Ами виждаш ли ги?

- Виждам ги, ама от време на време. Живеят на другия край на града. Ходя! Ама само по тъмно. Дебна, дано някой излезе, да го видя. Най ми е мъчно, кога внучето не излиза.

- Колко е голямо?

- На единайсет.

- Откога не си го виждал?

- Отдавна. И само отдалече.

В стаята настъпи гробна тишина.

Наруши я пак Даскала:

- Не си виждал детето от единайсет години? Откакто се е родило!

- От тогава.

- Герге-е-е, Герге, ти си много болен.  - Допря рамото му и го загледа право в очите.

- Много си болен. Та ти изобщо не си жив. Единайсет години да не видиш внучето си. Ами за какво си живял, бе нещастнико?

Помълча малко и пак започна:

- Я сега да започнем отново. Всичко ще разкажеш! Ще се изповядаш като пред поп! И нищо няма да криеш! Няма от какво да се плашиш, ти и без това не си жив. Ами че то, твоето, живот ли е!

И започна изповедта...

Добре си живеели…

Децата били много добри. Къщичката им била от баща му. Паянтова, ама я постегнали. Разбирали се, свястна била жена му. Ама много хубаво, не е на хубаво. Дошла там, дето работел, нова касиерка - млада, засукана, и той не разбрал, как се усукал по нея. И тя го усукала, усукала, та започнал нищо в къщи да не носи. Тя направо си му прибирала парите. Започнал да пие…

И най-лошото дошло.

Започнал да посяга на жена си. Траяла тя! Траяли децата, а той все по затъва. Молили го, укорявали го, докога кипнал един ден и ги изгонил.

Напуснали къщата…

Отишли на другия край на града.

В друга къща…

Под наем.

Там дъщерята се оженила…

Там се родило внучето.

Той останал сам в къщата.

Оная, младата, щяла да се жени за него, идвала отначало често, после го парясала и тръгнала с друг.

Нямаше за какво да се пита.

Изповедта беше не пред поп, а пред смъртта.

Всички тук знаеха, че са обречени и че я някой прескочи, я не прескочи.

И бай Герги си знаеше това.

За трети път влизаше тук.

Тая нощ май никой не спа.

На сутринта рано-рано, докато се оправяше, бай Герги изпусна нещо на пода. Издрънка. Наведе се и го дигна.

Беше ключ, от тия големите, номер пет.

Дигна го и като че се чудеше къде да го сложи.

Обади се някой:

- Чий е тоя ключ Герге?

- Мой, от къщата, ама за какво ли ми е. Май няма да ми трябва вече.

От дъното се обади друг:

- Не бързай да се отписваш. По добре помисли какво ще правиш там самичък, като те изпишат. Кой ще те гледа? Та ние сами за нищо не ставаме.

Обади се агрономът:

- Герге, абе ти що не ми дадеш тоя ключ, като не ти трябва?

- За какво ти е?

- Ами ще го пратя на жена ти.

Това беше толкова неочаквано предложение, че всички се надигнаха, ококориха се и един през друг започнаха,

- Вярно, бе Герге, защо не го дадеш на жената? Нали казваш, че е свястна. Защо да живее под наем и да се мъчат с децата? Нали ти си виновен?

- Ами!

- Никакво "ами"! Ако си мъж, дай ù ключа. Ако прескочиш от тук, ще си при тях, ако не прескочиш, за какво ти е?

- Ами!

- Никакво "ами"!

Даскала пое нападението.

- Мъж ли си, или на петел долната джука. Ей, човече, я ти остава, я не ти остава още да живееш. Единайсет години си живял като куче. Я накрая - един ден да е, ама като човек да го изживееш.

Неочакваният пробив беше успял.

Бай Георги омекна.

Повтаря ще само ами, ами...

На другия ден имаше свиждане.

При агронома, в ъгъла, беше дошла жена му.

Предните дни стана дума, че хората на бай Герги са под наем на тяхната улица. Почти комшии. И се познават. Когато тя тръгна да си отива, той я спря:

- Да те помоля нещо! Нали си отиваш? Ей тоя ключ - да го вземеш и да го занесеш. Там до вас, в ниската къща. Ти ги знаеш. Дай го, на който излезе.

Никой нищо не промълви.

Всички гледаха към него.

Той беше прескочил нещо.

Единайсет години се беше канил, беше се засилвал и все се беше спирал.

Сега скочи!

На другия ден, привечер, кога се бяхме притаили и чакахме поредната порция лекарства, вратата се открехна и зад нея се подаде глава…

Изсушено, застаряло лице...

Малка, нисичка жена.

Не смееше да влезе.

Само очите ù шареха от легло на легло.

Още не беше открила това, което търси.

Преди някой да я запита кого търси, тя закова очите си в бай Герги. Той се беше леко надигнал, гледаше като вцепенен право в открехната врата...

Сякаш ток удари всички!

Първи се ококори агрономът:

- Влез! Влез! Тук е.

- Да влеза, ама не съм сама.

Тя направи крачка и зад нея надникна детска глава.

- Ставай, Герге! - викна някой.

- Не се преструвай на болен! Гости имаш. Я го виж какъв е юнак.

Жената влезе…

А ние...

Ние, дето нито можехме, нито ни разрешаваха да ставаме...

Един по един се изнизахме от стаята…