Ключето

/част 1/

        Вятъра я накара да потрепери. Въпреки това не закопча палтото си, нито дори се опита да се загърне с него. Продължаваше да върви и да се бори с мислите в себе си. Борба, която не спираше и която я побъркваше от известно време.

- Слаба си - измърмори на глас и се огледа, стресната от собственият си глас. Осъзна, че си говори сама и се усмихна.

Повървя още малко и се спря пред вратата на входа. Имаше и ключ и чип, с които да влезе и да избяга от хладния допир на вятъра, но стоеше, долавяйки леко предупредително чувство, че прави поредната грешка в скапания си и сив живот.

Слав и беше дал всичко необходимо, за да влезе в апартамента му, без да звъни по домофона. Беше й казал, че ще е зает и тя просто да се намъкне тихо и да мине през банята. Ясно, точно и практично. А на нея и се искаше да му звънне, да изтича по стълбите и да го завари, чакащ я на входната врата, с онази загадъчна усмивка, с зелената тениска на патета и разрошена коса… беше гледала толкова много романтични филми, че душата й се беше превърнала в розова дъвка, с аромат на вишна.

Вятърът пак задуша. Влезе през пуловера й и премина през скованото й тяло. Катя се събуди. Бръкна в джоба си, извади ключа, отключи машинално и докато до пъхаше напипа чипа и го приготви. Няколко стъпала и асансьора я чакаше.

-       Етаж пет – беше казал той, без никаква емоция в гласа – като излезеш, в ляво. Черната метална врата. Хайде, че имам работа. До довечера.

Катя отключи апартаменти и усети мирис на лавандула. В коридора беше тъмно, но топло и уютно и този аромат я накара да се усмихне и леко да въздъхне. Чу гласът му и се спря. Миг след това осъзна, че той говори с някой, но не се чуваше друг глас и предположи, че е по телефона. Отново вдиша от свежестта на коридора, тръсна глава, отмести няколко непослушни кичура и метна палтото на закачалката.

-       Точка. Тук съм и точка. – прошепна го за да се увери, че е все още реална и жива и отвори най-близката врата, правилно предполагайки, че е на банята.

Съблече се бързо. Пусна душа и само след няколко секунди се отпусна под нежността на капките. За миг замря. Сетивата й бяха толкова изострени, че в началото си помисли, че усеща отделно всяка една капка върху кожата си. Не само лекото докосване, докато пада, но и спускането й по вече настръхналата и затоплена кожа. Всяка вадичка носеше в себе си аромат, сила и нежност. И най-вече, събуди сетивата й и Катя за пръв път от много дълго време осъзна, че е жива. И цветна. И жена.