Седя на пейка. Няма как, налага се - възрастта, коленете.
Това му е хубавото на стареенето - очовечаваш се, преди да се лишиш от човечността си. Примерно.
Наоколо майки. Някои - още бременни. Други с колички На трети още не им личи.
Понякога и бащи се появяват. Това не ми харесва. Те са все намръщени.
И чувам:
- Имам нова книжка! - Това го казва дете на около три-четири-пет години. На тази възраст децата са еднакви. Странно е, че могат да говорят различно.
- Я да видя - заинтересовано пита мъж на около петдесет, сигурно дядо. Той стои прав и строг.
Моята пейка е тясна и ми се иска да се махна от нея. Като живот е. Сам ли си на пейката, все някой ще дойде да се натъкми до тебе. От това ме е страх. Слава богу, до мен не сяда никой. Сигурно защото не спирам да пуша.
- И кой ти я купи? - пита някак злобливо дядото. - Какво има в нея, а? - Детето се обърква. Очите му са големи и плуват в нещо свое. То не е съвсем объркано, но сигурно ще стане.
Отговаря плахо:
- Мама.
- Я повтори? ...