Когато късметът ти дойде на крака

-         Здрасти, наборе, какво ново при теб?

-         Новото е, наборе, че чакаме гости и жената ме подгони за топъл хляб, и сега докато чакам да го докарат, ще приседна до тебе в кафенето, че краката ми вече не държат...

-         Сядай, наборе, сядай да ми правиш компания. Кънчо, я дай тука едно безкофеиново за дядо ти Кирчо! Та какво празнувате, щото гости в тия времена рядко се канят и трудно се издържат?

-         С жената правим петдесет години семеен хомот, та децата и внуците ще се съберат да ни уважат и да се почерпим по този повод...

-         Дай Боже всекиму такова щастие, наборе. Пък и като гледам как те глези твойта булка, направо си улучил шестица от тотото с нея...

-         Прав си, наборе, прав си, ама ако знаеш как започна всичко, ще се чудиш и маеш...

            Тогава още живеехме на село в схлупената къщурка на баба и дядо заедно с домочадието на големия ми брат.

            Бях още голобрад и аджамия, кога тръгнах с баща ми по дюлгерлък. Занаят да уча и да му помагам...

            Работехме у едни хора в съседното село... Цял месец комай се трепахме. Добри хора бяха, разбрани, и добре плащаха... Две дъщери имаха. По-голямата - Неда се казваше - висока, тъмнокоса и тъмноока със сключени вежди и винаги сериозна... Кога излизаше по двора, кога влизаше в къщата - не се чуваше. Все нещо из птичия двор шеташе, с менците току вода носеше, в градината плевеше. Тиха една такава и незабележима като врабченце...

            Виж, малката беше точно обратното - като фурия се движеше из двора. Менците ù звънтяха, гривните ù подскачаха. Пилците се разкудкудякваха, кога ги хранеше, та перушина хвърчеше. Ситнеше, ситнеше, па току се поспре насред двора – шамията ù се свлече надолу низ кръста. Лъснат ония ми ти златни плитки. Тя току разплете едната, па я заплете. И се смее, смее като камбанка... После  метне шамията на глава, завърже я и хукне накъм къщи... Аз я гледах като замаян, как не се изтърсих от скелето, не зная.

            Надвечер, като приключвахме работата с тате, кога се прибираха стадата от паша и звънците им се надпяваха, откъм къщата се понасяше и оня момински глас, който ми отне сънищата...

            Издигаше се нависоко, нависоко, лееше се и сякаш и птиците по дърветата онемяваха, слушаха и козите и овцете, и самата гора слушаше ли,  слушаше...

            Не се виждаше момата, но сърцето ми подсказваше, че това ще е само оная синеока лудетина, дето и снагата ù пееше, и стъпките ù пееха, щом  земята докоснеше с малките си крачета...

            Дена я викаха, Дена... Дена-Дена - тиктакаше и моето сърце денем и нощем.

            Но работата у тях приключи, разплатиха се с тате и ние поехме на друго място.

            Оставаше ми само хорото в неделя...

            Навивах ергени като мене да ходим до съседното село и се накачулвахме в каручката на Станчо Буйната, който беше доста по-голям от нас, но все не можеше да си намери булка, че беше кибритлия и пиянде, àко да беше от сой...

            На мегдана, отдалеч я виждах как кършеше снага, как стреляше с ония сини метличини, как звънтяха по нея и гривни, и гердани, и как се лепяха мъжките погледи по снагата ù...

            Не ми беше дала дума, ама като я бях гледал толкова време у тях, смятах я вече за своя и болно ми беше, кога друг се хванеше до нея на хорото, а тя сякаш се радваше.    И се смееше, смееше, на който и да се случи да я задява. Тръскаше глава, шамията падаше, плитки оправяше насред чаршията и сякаш с плитките си магии правеше...

            Най-после след цели два месеца успях една вечер да остана насаме с нея, грабнах ù китката и даже за ръката я погалих. Разбрах, че и тя ме харесва и от дума на дума атакувах фронтално дали ме иска за мъж. Тя отначало прихна да се смее, а после тъжно, тъжно ми зашепна: „Няма да стане, Кире. Докато не се ожени кака, мене няма да ме дадат”. „Ами – викам - дай да сгодим кака ти за Станчо Буйната - и той е на зор, хем нему добро да сторим, хем на тебе коритото да отхлупим”. А тя се смее, смее.

            Така от неделя на неделя стигнахме до друго решение: като не може с благословия, да взема да я открадна.

            Разбрахме се да чака по тъмно на малката портичка откъм бостаните, а аз ще пратя акраните да ми я доведат с чувал на главата... Вкъщи предупредих, че булка ще ми водят, та да приготвят трапезата и хора да поканят, че като се вдигне тупурдия, на всички да им стане ясно – Кирчо се е заженил...

            Речено – сторено: тате наточи вино, засука мустаци, мама и кака месят баници и питки. А аз ходя стъкмен и нервен напред-назад като петел по двора, очите ми все в портата вперени. А ушите все чакат конски копита да чуят и врява годежарска да се зададе...

            Най-после тропотът на копита, примесен с гръмко „Ихуу” и „Бре-бре-бре – Е-паа”, кацна пред нашата порта. Момците воглаве с Буйната скочиха от каруцата, свалиха внимателно закачулената мома, връчиха ми я и хукнаха с викове към трапезата....

            Краката ми омекнаха от щастие, с треперещи ръце посегнах да сваля чувала от главата на момичето и когато го направих... Онемях...

            Пред мене виновно се усмихваше Неда, по-голямата сестра.

            Мълчахме много ли, малко ли, сега не помня. Тя първа проговори: „Знам, че друга си чакал. Но сестра ми е още малка и има  години да момува, а аз няма за кога да чакам. Ако решиш, че не ме искаш, ще се върна, и ти ще кажеш, че избраницата ти е избягала, и никой няма да разбере какво е станало, дори момчетата. Те в тъмното не са ме разпознали. Така че ти решаваш, а за мене не бери грижа. Сама ще се прибера в село и никой нищо няма да научи...”

            Зашеметен бях, но докато я слушах и гледах как блестяха очите ù на лунната светлина, се сетих за една приказка, дето дядо ми я беше разказвал, че късметът, ако е твой, идва при тебе и когато не го искаш... Хванах я за ръката и я поведох към къщи...

            Поклонихме се... Поискахме прошка и благословия... Дадоха ни я... После на трапезата по едно време баща ми се обърна към Неда и ù рече:

            - Чедо, знаеш, че на свекър хатъра се не кърши – изпей, моля те, онази песен за Никола и изгората му. Откак работихме у вас, не съм я слушал...

            Неда се изчерви, но кимна с глава, наведе очи и като запя...

            Понесе се онази песен, като магия обиколи къщата, насълзи очите на годежарите, луната зад прозорчето се примъкна да послуша, а вятърът в клоните на лозницата притихна и заспа...

            Тогава чак разбрах кой е бил славеят в онази къща. И тогава се влюбих, ама до уши, че чак и до днес ме държи...

            А балдъзата Дена, добре, че Господ не ме върза за нея... Първо избяга с един бирник в града, после се върна с подвита опашка, че онзи се оказал женен. После я обулчиха набързо за Станчо Буйната, роди му едно дете, ама след година и него заряза барабар с детето. Не я свърташе на едно място, хората с кого ли не я спрягаха, а Станчо беше карезчия и я поступваше, кога препиеше... Казват, запиляла се някъде из гръцко, ама жива ли е, не е ли...  От години нищо не сме чували за нея...

            Аз сега да вървя, че не знам страх от Бога имам ли, ама от баба ти Неда имам. Страх ме е да не ме зареже, че без нея съм жив зян...