Когато Съдбата ти помага 

   Събудих се с глава натежала от мисли и опитах да изхвърля ненужното, но както и да премислях всичко, си оставаше факт, че жена ми иска да се разделим. Тя беше известна цигуларка, млада и очарователна. Имах дъщеря и тя по право щеше да живее с майка си. Снощният разговор с жена ми беше директен. „Марио, искам разводът да стане, колкото се може по-бързо!“ – заяви Славена и ми затвори, без изобщо да ме изслуша. При нас нещата не вървяха от година, но аз все още вярвах, че всичко е поправимо. Пея в нощен клуб, имам чар, но годините все повече си личат.  Не мога да се оплача от липса на женско внимание, дори и сега. Избрах Славена и вярвах, че съм намерил щастието и съм реализирал живота си особено с раждането на дъщерята. Но никой не може да се нарече щастлив, докато не види края на земния си път. Тази стара мъдрост сега ми звучеше много актуално. Славена иска максимума от мене, едва ли не да летя, но това не е по силите ми и тя се изнесе от дома ми заедно с дъщеричката ми Дарина.

   Очакваше ме делото за развода.  Тази сутрин дълго мислех за случилото се. Днес бях свободен, довечера нямаше да пея. Струваше ми се, че ако постоя още малко вкъщи, със сигурност ще превъртя. Излязох навън и тръгнах без посока по софийските улици. В такъв момент човек гледа да се откъсне от неприятното. Тогава се сетих за Маргарита или Маги, тя беше някъде около моята възраст или може би малко по-голяма. Има жени, на които трудно може да се определи възрастта. Маги композираше музика, изявяваше се в различни жанрове и винаги показваше симпатията си към мене. Аз, освен че пея, съм и добър текстописец и дори по едно време се канехме с Маги да направим нещо заедно – песен, която да изпея. Но времето си минаваше и така и не осъществихме този проект. Намерих номера ѝ в телефона и я набрах.

   –О, Марио, отдавна не съм те чувала!

   –Така е. Как си? Може ли да се видим?

   –Добре, ако искаш след час ще съм пред нас. Знаеш къде живея.

   –Мисля да те отвлека. Иска ми се да отскочим до родния ми град Ловеч. Какво мислиш?

   –Всъщност идеята е добра, аз нямам ангажименти за тази вечер и утре. Но къде е жена ти?

   –Ами, изнесе се. Не ми се говори за това.

   –Окей, разбрахме се, след час, само да се приготвя.

   …

   Марио се прибра бързо вкъщи, хвърли най-необходимото в една пътна чанта и с нетърпение погледна часовника. Имаше още време. Но какво пък, ще чака там. Равномерният шум на колата го успокои, това пътуване му беше необходимо. Оказа се, че и Маги е излязла по-рано.  Слабичка и елегантна, трудно можеха да ѝ се дадат годините. Имаше някаква непосредственост в общуването ѝ. Всъщност с нея беше приятно дори да се мълчи. Той пое багажа ѝ и изчака да се качи.

   Първоначално те наистина мълчаха – всеки зает с мислите си. После някак неусетно Маги му разказа какво композира в момента. Говореше въодушевено и на лицето ѝ се появи едва забележима руменина. В хотела ще ти пусна запис, но предстоят още промени.

   –Любопитно ми е, може да му поставя текст.

   Тя кимна зарадвана и отново се загледа през прозореца.

   –Каква красота! Божествен сезон е лятото!

   –Така е. Само да нямаш проблеми.

   –За проблеми няма да говорим. Ще ги оставим в София. Знаеш ли, аз не съм ходила в Ловеч и малко ми е неудобно да кажа. Била съм в Плевен, но в Ловеч така и не отидох.

   –Ще ти хареса – усмихна се Марио и увеличи скоростта. Спряха в едно крайпътно ресторантче, за да си купят агнешка чорба. Там я правеха хубаво и Марио ѝ беше любител.

   По обяд бяха в Ловеч и наеха стаи в хотел „Президиум Палас“. Марио отдавна беше продал бащината си къща. Разбраха се да се разходят към три часа.

   …

   Марио е прекрасен мъж. Господи, какво не му харесва тази Славена! Маги се протегна в леглото и отново се замисли. Приятно ѝ беше да разговаря с него. Усещаше желание и за друг вид отношения, но кой знае, може би Съдбата си знаеше работата.

   В три часа старателно огледа лицето си, почисти го и нанесе лек грим. Беше готова за разходка и позвъни на Марио.

   –Чакам те пред хотела.

   Отговорът беше кратък:

   –Слизам.

   Когато го видя, ѝ се стори, че е махнал поне десет години. Имаше младежко излъчване и нещо много мило и чаровно в погледа.

   –Ами, да тръгваме, Ловеч ни очаква!

   Двамата дълго скитаха из уличките на „Вароша“, вглеждайки се във всяка къща, изкачиха се до паметника на Левски и Крепостната стена. Приятно беше да наблюдават Ловеч отвисоко. Неусетно часовникът на Марио показа 18 часа и той предложи да вечерят в „Драката“. В ресторанта обстановката беше приятна, музиката хубава и храната повече от добра. Нямаше много хора. В съседство до тях шумно се забавляваха няколко души – чужденци. Имаше и една маса с българи, които празнуваха рожден ден на едно високо и смешно момиче с очила. Така че Маги и Марио се забавляваха. Танцуваха и после тропнаха едно хоро на песента „Бяла роза“. Маги излезе на терасата да пуши и точно тогава в ресторанта влезе двойка – мъж и жена. Тъй като беше останал сам Марио веднага забеляза влизането им и…

   Случи ми се това, което никога не бих предположил. Жената беше все още моята жена. Когато ме видя, тя видимо трепна, но лицето ѝ не издаваше с нищо, че ме познава. Не ме поздрави, мина край мене спокойно и безразлично. Настаниха се в съседство и се засуетиха върху менюто. В това време Маги се върна. Тя познаваше жена ми, забеляза я и в очите ѝ се появи въпросително изражение.

   –Какво съвпадение! Това ли е новият?  

   –Така излиза – отговорих аз и тайничко хвърлих поглед към тях.

   – Струва ми се, че го познавам, но не мога хубаво да го видя. Ами, да ги поканим при нас – усмихна се Маги.

   –Ти сериозно ли? Само те ни трябват.

   Жена ми явно беше притеснена. Разбирах това по честото оправяне на косата. Така правеше винаги, когато е напрегната.

   Цялото очарование на вечерята ми с Маги изчезна. Пред погледа ми непрекъснато се набиваше до болка познатото лице на Славена. А облакът от руси кичури, който падаше небрежно върху раменете ѝ, извикваше у мене спомени за прекрасни вечери, изпълнени с любов. Трябваше да дойда в Ловеч, за да се видя с жена ми, която в последно време не желаеше дори да обсъдим някои неща, свързани с развода.

   Тогава реших да ѝ покажа, че не ме интересува вече. Започнах да разказвам една забавна история на Маги така колоритно, както само аз умеех. Двамата се заливахме от смях. Забелязах, че жена ми и приятелят ѝ все по-често хвърляха погледи към нас. После поканих отново Маги да танцуваме и я прегърнах плътно, чувствайки тялото ѝ. Шепнех в ухото ѝ колко приятна е вечерта и усетих как тя се предаде напълно в моя власт. Та тя ме харесваше от години.

   Тръгнахме към хотела и Маги се притисна в мене, очарована от танците и музиката. Какво можех да искам повече – една красива жена ми предлагаше любовта и доверието си. При други обстоятелства всичко би било прекрасно, но сега пред очите ми беше само Славена. Нямаше как да го обясня нормално на Маги. Изпратих я до стаята и отказах да влезна. Видях разочарованието в очите ѝ, но аз за себе си бях прав – нищо не съм ѝ обещавал. Прибрах се в стаята си. Исках да заровя глава във възглавницата и да не мисля за нищо. Не можех да спя… след около час и половина телефонът ми настойчиво се обади. Мислех, че е Маги, но се оказа жена ми. Искаше да се видим.

   Беше вече късно. Исках да отложим за утре, но тя настояваше.

   Ловеч не е голям град, така че до десет минути бях на мястото на срещата. Поканих я в колата. И зададох най-обикновения въпрос:

   –Още ли искаш развода?

   –Отговорът беше кратък и бърз:

   –Искам само тебе и никой друг. Приеми ме обратно!

   В тоя момент бях залят от силата на емоциите ѝ. Тя ме прегръщаше, целуваше и плачеше едновременно.

   –Ще ми простиш ли? Моля те! Обичам те!

   Едва сварих да отговоря:

   –Ами, какво да те правя, още си ми жена, пък и имаме дъщеря.

   Разбира се не беше само това. Аз си я обичах моята Славена, колкото и да беше откачена понякога. Прегърнах я нежно. Така сме заспали в колата.

   На сутринта Славена виновно попита какво ще правим с партньорите. Нейният приятел беше отседнал в къща за гости във „Вароша“, а Маги беше в „Президиум Палас“.

   –Ами, да ги запознаем, какво друго ни остава. Ще им кажем истината – отговорих , без да се замисля, и прегърнах Славена.

   Изчакахме да стане осем и половина и си определихме среща с тях. Закусихме на открито във „Вароша“ и им съобщихме, че сме се събрали отново и сме много щастливи. Оказа се, че Маги и приятелят на жена ми са съученици. Колко е малък светът!

   –Да оставим семейството да се прибере заедно! Емо, би ли ме закарал до София? – попита Маги.

   –Разбира се!

   Пожелахме си приятен ден и се разделихме.

   След тази екскурзия до Ловеч повече проблеми с жена ми не сме имали. Но голяма беше нашата изненада, когато след два месеца получихме луксозна покана за сватбено тържество – женеха се Маги и Емо.

                                                                                  Мария Мустакерска