Вече пета година поред Браил сбираше младите момци от селото да ги прави коледари. На Игнажден ги викаше у тях и почваха с подготовката за коледуването. На топло край огнището си кичеха калпаците с чемшир и учеха песните, дето ще пеят по къщята. Жена му Минка стоеше встрани на едно столче до чекръка и слушаше плътните мъжки гласове дето огласяха цялата одая.

Празник беше туй за нея. Особено таз година. Браил беше станеник на коледарската куда, ама и синковецът им Кирил щеше да играе тоз път. Осемнайсет години направи момчето лятоска, ама досега не беше ходело с коледарите. Все нещо ставаше и той беше я болен по туй време, я ще падне да си изкълчи крака. Ама тоз път беше здрав и щеше с баща си да тръгне из селото да гони таласъмите и караконджулите.

Хубав ямурлук му приготви Минка, нови потури и елек му уши. Искаше да бъде Кирил най-хубавия коледар, че да го види след туй вече женен за някоя добра мома от селото. Пък и нали казваха хората още от едно време, че ако момък не е ходел с коледарите или мома не е била лазарка, змей ще дойде да им вземе акъла. Тъй знаеше Минка още от баба си. Даже ѝ бяха разказвали за Гошо Лудия. Всички тъй го знаеха, щото като направил двайсет години и си загубил акъла. Почнал сам да си говори и да ходи като побъркан по полята посред нощ. И туй било, щото колко пъти го карал баща му да отиде поне една година да играе с коледарите из селото за здраве, пък той все викал, че туй са глупости и не искал.

До късно през нощта момците пяха и повтаряха молитвите, дето щяха да наричат за здраве по домовете на селяните. Бяха избрали кой да бъде „котката“, която да върви пред дружината и да известява стопаните, че идат коледари. В коледарската чета имаше и „магаре“, което след коледарските песни щеше да почне да реве, за да напомни на стопанина, че е дошло време да поднесе даровете си. А на Кирил се падна задачата да бъде благословник. И тъй всяка вечер до нощта преди Коледа в Браиловата къща беше празник. Песни, смях и молитви се лееха между чашите вино и вкусните гозби, дето Минка правеше по цял ден.

Дойде Бъдни вечер. С топла питка и сирене Минка нагости момците, преди да са тръгнали в полунощ из селото. Отстрани тя гледаше своя Кирил и му се радваше с насълзени очи. Хубаво беше момчето ѝ. Имаше големи сини очи и черна като гарванови пера коса. Вече на бой беше стигнал баща си и сякаш още по-голям му се струваше в коледарската премяна. Изиграха едно хоро момците и тръгнаха от къщата на станеника по заснежените улици на селото.

Първо отидоха в дома на най-начетения човек – кмета. Винаги първо от тука почваха, а след туй ходеха и до къщата на попа да поиграят. Кметът ги чакаше с голяма трапеза в двора, на която беше наредил толкоз много ядене, че сякаш цялото село у тях щеше да идва. Жена му беше готвила в несвяст цял ден, та да има в изобилие ядене на масата.

Още от вратника коледарите почнаха да пеят:

- Стани нине, господине!

Тебе пеем, домакине!

Добри сме ти гости дошли,

добри гости, коледари!

Кметът ги гледаше с блеснали очи, а жена му стоеше до него, увита в една плетена жилетка. Другата песен на коледарите беше за туй как в една къща, дето детски плач се не чувал, след коледарската дружина дошъл берекет и плодородие, та на другата година вече три деца щъкали насам-натам. Кметската жена се просълзи. Колко години вече се молеше да зачене, ама все не ставаше. Рожба не беше им писано да имат, ама тя всяка година се мъчеше да вярва, че скоро туй ще стане, ще се порадват и те на чедо.

„Магарето“ почна да реве. Коледарите се засмяха, пък с тях и кмета. Ама знаеше, че е дошло време да поднесе даровете си. Жена му тръгна да носи на коледарите питка, орехи, ябълки и пари. А на благословника даде кравай, с който той започна да казва молитвата. Всички притихнаха и слушаха думите, дето Кирил редеше. В молитвата му се говореше за здраве, берекет и плодородие в къщата на доманика и на цялото село. Като каза благословията за тоз дом, Кирил се провикна:

- Речете „амин“, дружина!

И всички коледари отвърната в един глас:

- Амин!

И тъй с усмивка и благодарност, че са дошли в къщата им, кметът и жена му изпратиха коледарите с покана и догодина да не забравят да дойдат тука.

После коледарите минаха през имота на селския поп. Там също пяха песни, редяха молитви, пиха вино и продължиха нататък. Станеникът им казваше, че не могат да се бавят много, щото трябваше да обходят къщите в цялото село преди да се е съмнало.

Скоро стигнаха до къщата на Марко. Той беше чорбаджия в селото, дето имаше много земи и добитък. Тука живееше с жена си и хубавата им дъщеря Ангелина. И те се бяха подготвили за коледарите, както всички в селото. Марко беше разпънал трапеза на двора, щото знаеше, че момците не са малко и няма да се поберат вътре. Сланина беше нарязал, луканка и от хубавото вино, дето пазеше за специални случаи беше наточил в една бъклица.

Като чу, че коледарската куда е в комшийския имот, Марко отиде да извика жена си и Ангелина да излязат, та да са готови за коледарите. Сърцето на Ангелина подскачаше. Тя знаеше, че Кирил е в дружината. Нагиздила се беше заради него. Не беше го виждала вече повече от месец, а очите ѝ копнееха да срещнат неговите.

Бяха се залюбили двамата. На седянките в селото все се гледаха и на хората се хващаха да играят един до друг. Усмихваше се Ангелина на Кирил и му даваше китката от косите си, та да му напомня за нея до следващата им среща. Обичаха се младите и искаха да се оженят. Мечтаеха си как един ден ще живеят заедно и колко много деца ще имат.

Преди месец Кирил тръгна с баща си Браил да искат ръката на Ангелина от Марко. Ама старият чорбаджия хич не знаеше даже, че щерка му се е залюбила с момъка. Малка беше още за него и не искаше на никой да я дава, поне докато двайсетгодишна не стане. Затуй не я даде за жена на Кирил. Браил си отиде от Марковата къща обиден и се зарече, че повече няма да дойде да иска ръката на Ангелина за сина си.

- Ще я забравиш Ангелина – рече Браил на Кирил. - И други моми има в туй село. Щом Марко не я дава, за друга ще се ожениш.

Ама Кирил не щеше даже да помисли за друга. Сърцето му само Ангелина любеше и за нея искаше да се ожени. Откак идваха с баща си да ѝ искат ръката, не беше я виждал. Зимата седянки в селото нямаше, а другаде къде да я срещне?!

Като излязоха от поредната къща, дето пяха, коледарите тръгнаха по калдъръмената уличка. Гласовете им се чуваха в тихата нощ и само някое куче от дворовете им пригласяше. Стигнаха до Марковия имот. Станеникът се спря пред вратника, ама усмивката му секна като видя стопаните да ги чакат на двора. Вирна нос Браил и очите му срещнаха Марковите. Накърнена беше честта му, неговата и на сина му. Затуй рече на дружината:

- Таз къща ще я пропуснем. Няма да пеем тука.

Кирил не можеше да повярва на думите му. Отиде до него и тихо му рече:

- Не може тъй, татко. Нека влезем за малко.

- Казах вече! - непоколебим беше Браил. - Тука няма да пеем.

И тръгна той да води кудата към другата къща.

Кирил погледна през вратника. Видя Ангелина с питка в ръцете. Баща ѝ държеше бъклицата с вино, а майка ѝ беше приготвила дарове за коледарите. Ама като стъписани останаха, когато музиката ги подмина и тръгна към другата къща. Кирил чу баща му да го вика и с натъжено сърце се отдели от вратника, че да настигне дружината си.

Всичко дето стопаните бяха приготвили за коледарите, остана недокоснато. Хвърли бъклицата с вино на земята Марко и с омраза редеше клетви срещу Браил. Ангелина и майка ѝ заплакаха, а той ги задърпа да влизат вътре.

- Оставете трапезата тъй! Нищо няма да пипате тая вечер! Влизайте на топло край огнището!

И загаси газената лампа, оставяйки двора да потъне в мрак. След малко гарваните, дето бяха чакали скрити на асмалъка, се спуснаха към трапезата и почнаха да пируват с яденето на коледарите.

Малко преди разсъмване коледарската чета беше минала през всички къщи в селото и се върна там, отдето беше тръгнала. Станеницата ги чакаше, колкото и да ѝ се спеше вече. Коледарите изпяха последната си песен пред нея и изиграха буенеца си. Хапнаха, пийнаха и се пръснаха по домовете си да си почиват.

Кирил легна на одъра уморен и с премръзнали крака. Ама сън не го хвана. Сърцето му се свиваше от мъка като си спомнеше очите на Ангелина как го гледаха през вратника. Молеше го сякаш с поглед да накара баща си да попеят и в тяхната къща, ама той не успя да стори туй. Не знаеше как да намери начин да ѝ поиска прошка. Не знаеше как да направи тъй, че все пак да се ожени за нея, щото друга не мислеше, че някога ще залюби.

На другия ден беше Коледа. Сняг се сипеше на парцали и повиваше с бяло одеяло покривите на къщите, оголените дървета и селските пътища. Селяните излизаха от домовете си да се поздравят с Христовото рождество. Пожелаваха си да са здрави и по-хубава година да ги чака от заминаващата си. Радост се носеше навсякъде и сякаш в тез празнични дни хората забравяха за всичките си кахъри, за беднотията, в която бяха свикнали да живеят.

Само от къщата на Марко не се носеше радост и смях. Рев пронизваше тишината, който прогони гарваните от техния пир на двора. Вратата се отвори и навънка излезе Марко. Очите му бяха зачервени и бършеше с опакото на ръката си сълзите, дето обливаха страните му. Ангелина беше се споминала в съня си. Сякаш таласъмите и караконджулите дето бродеха из селото, бяха дошли в тяхната къща, щото само тука коледарите нощеска не попяха. И тез демони си бяха отишли, отнасяйки със себе си душата на хубавата Ангелина.