Колко бързо им минава на децата.

***

- Тате, хайде да отидем на люлките! - каза малкото момиченце.
- Добре, Виктория! - усмихна се баща ù. Той беше решил да се поразходят двамата, докато майка ù излезе от работа. Рядко се случваше да има възможност да вземе момиченцето от детската градина и винаги се разтапяше при изблика ù на любвеобилност при появата му.
- Тате, какво е това? - детето гледаше към една поляна.

Бащата се загледа и каза:

- Гълъб, Вики.
- Какво прави? - попита още по-заинтригувана тя и започна да го придърпва към птицата.
- Не знам. Хм, хайде да тръгваме.
- Тате, какво му е? - момиченцето видя, че нещо не беше наред. Гълъбът се бе изплашил и започна да се придвижва, удряйки с крила земята. След малко се умори и притихна.
- Вики, крачетата на гълъба са наранени, не може да върви. - отговори тихо баща ù.
- А защо тогава не лети? - попита момиченцето, гледайки сгушената в тревата  животинка.
Бащата погледна дъщеря си и отговори:

- Защото се е научил първо да ходи и после да лети.
- Можем ли да му помогнем? - момиченцето вече гледаше с надежда баща си.
- Може би, можем да му спестим малко време, да не се мъчи, но аз ако бях на негово място, щях да искам да ме оставят на мира, да си подишам спокойно. Гълъбите, Вики, искат небе. Нашият гълъб е на открито и само да поиска, може да погледне към небето и ще бъде негово. Хайде, да тръгваме.

      Двамата се отдалечиха и след няколко крачки момиченцето пак задърпа баща си, но този път към наближаващите люлки. Баща ù се усмихна и си помисли: "Колко бързо им минава на децата."

*