Годината е 2011, а денят- 24-ти май. На тази дата е съборът на родното ми село.

Моите спомени от детството са свързани предимно с пъстрите сергии, които за всяко тогавашно дете предлагаха цял един свят изграден от захарен памук, семки, пуканки, лъскави тенекиени бижута и пъстри играчки. А в добавка - гостуване у свако Кирил, именник на тази дата, гарнирано с безбройни манджи с агнешко в огромни порции, истински  ужас за едно злоядо дете каквото бях тогава…

Но днес, благодарение на усилията на кметицата на селото, съборът е приобщил функцията да събере представители на най- стария род в селото - Пеновския.

На родовата среща, след изпратена още отпреди четири месеца покана, има отзовали се наследници от цялата страна и дори представители от чужбина.

Нашата покана беше отправена към майка ми - една от правнучките на именития старец и тя с вълнение очакваше събитието. Въпреки здравословните пречки, приковали я към  инвалидния стол, откликнахме с радост и ентусиазъм.

     И ето ни -  пристигаме на площада, който прелива от багри, аромати и музика. По него щъкат празнично облечени, усмихнати хора, а дечица на различна възраст припкат покрай тях.

На централно място е изправен билборд с изрисувано в цял ръст родословно дърво с корен дядо Пено (1891- 1992г) и тръгналите от този корен клонове, клончета и млади листенца. Разглеждаме го, проследяваме, откриваме се…

Към количката на мама се приближават две усмихнати възрастни жени с бастунчета, прегръщат я с просълзени очи, една през друга задават въпроси, с умиление си  припомнят младите години, споменават покойници, разказват си здравословните перипетии, обменят рецепти за лечение.

     Пред селския ресторант с табела: „Елате при Мишо” са подредени шатри с маси и столове. Настаняваме се. Гръмва музика, и който може се хваща на хорото, който не може - почуква по масата в такт. Девойчета в национални носии са в ролята на сервиращи.

Сред множеството съзирам съседското момиче, с което някога играехме през ваканциите. Ех, тя е момиче толкова, колкото съм и аз, но важното е, че се разпознахме въпреки натрупаните години и килограми. Набързо си припомнихме детските лудории и обменихме информация за месторабота, общи познати и роднини, семействата, децата и внуците.

Докато разговаряхме, вниманието ми бе привлечено от една жена, видимо около петдесетгодишна, в спортен джинсов костюм, късо подстригана червеникава коса и тъмни очила, която разхождаше 6-7 годишно момченце, показваше му люляковите храсти, лалетата и незабравките зад оградата на близката къща, а думите, които откъслечно дочувах бяха на английски.

- Тя е от Австралия – забеляза погледа ми моята събеседничка- представяш ли си, чак от другия край на света е долетяла за тази среща.

Побъбрихме още малко и се разделихме с обещание да се видим непременно и за по-дълго време после се отправихме към местата си.

          По време на обяда звучаха изпълнения на певци и певици известни и не толкова, но всички произлезли от именития род. После последва приветствие от кметицата, съчетано с припомняне как преди около стотина години дядо Пено дошъл от еленските колиби, купил в селото земя, построил къща и семейството му, лека-полека завзело цялата горна и централна махали.

       Накрая предоставиха микрофона на гостите с предложение, който иска да разкаже нещо било за рода като цяло, било някакво събитие от собствената си история.

Един веселяк ни припомни всеизвестната ситуация, как дядо Пено, който винаги държал да бъде първи на нивата и затова ставал още по първи петли, за да отпочне работа докато повечето съселяни още спели.

Само веднъж щастието не му се усмихнало, когато заварил там селския пияница Радул, който бил заспал на къра от предния ден, та по една случайност се оказал в ролята на изпреварващ.

Припомниха ни и онази история, която бях чувала от баба си, и която демонстрира  колективното чувство за справедливост на Пеновския род.

Историята на Лазар клисаря (Юдата) - син на най-малката дъщеря на дядо Пено, който искал да се отдели в свой дом преди да поиска ръката на избраницата си.

Хората уважили  желанието му тъй като той живеел с още петнайсет души в бащиния си дом и решили да му помогнат. Лазар доставил материали от града, а роднини и съседи запретнали ръкави и постепенно къщата стигнала почти до покрив.

Докато една вечер отец Никодим, селският поп, привикал главните майстори на строежа и споделил, че от известно време от църквата изчезвали икони.

Отецът поставил свои хора да дебнат край божия храм и установили, че Лазар краде  иконите и ги продава в града на прекупвачи. Последната икона” Свети Георги и змея” хората на свещеника успели да изземат принудително от купувача.

Събрали се майсторите, какво са си говорили не се знае, но на другия ден пратили Лазар до града за пирони и докато го нямало съборили всичко построено и струпали материалите на купчини сред двора.

Върху една от тях поставили иконата  на свети Георги….

Върнал се Лазар, явно разбрал посланието и изчезнал. Само с дрехите на гърба си и с иконата… Оттогава ни вест ни кост за Юдата…

После думата взе млада жена около трийсетте.

- Казвам се Лаура и съм кръстена на баба си Лаура, която ме отгледа. Поканата беше за нея и тя много се вълнуваше, но здравето ù се влоши и преди два месеца почина на 95, но ми поръча да дойда от нейно име на срещата.

Баба ми е най- малката снаха на дядо Пено. Родителите ù са дошли от Беломорска Тракия  с нея през 1922г, когато е била едва  шестгодишна. Най-щастливите ù спомени

са от родния Кукуш, къщата на родителите, градината с рози под прозорците,  голямото семейство от двама големи братя – Анто и Джордже, които след като се оженили създали домове по гръцките острови, двете ù по- големи сестри - близначки Кера и Ронда, които пък се задомили  в Албания и Италия.

            Като най-малка всички я глезели и се чувствала като принцеса. После дошло лошото: бунтове, войни, безчинстващи войници, пожари и разрушения. Баща ù продал дома и земите си и дошли в България. И тук успели да създадат дом малък, но уютен, намерили си работа, записали я на школо. През лятото, когато нямало училище, Лаура ходела като сезонна работничка по земите на заможни хора и така едно лято се оказала  на дядо Пеновите лозя  където я харесал и взел за невеста най- малкия му син Павли.

През 1936-та вдигнали сватба, а през 1941- ва им се родил син.  

Когато започнала колективизацията през 1948- ма, се преместили в София, но  щастието им не продължило дълго. Дядо Павли се разболял от  туберкулоза и починал ненавършил петдесет. Баба сама отгледала сина си, изучила го, оженила го и дочакала мен. А шест години след моето раждане катастрофа с автобус оставила баба без син и снаха, а мен без родители.

И от всичко, което е имала някога и останах само аз, а от всичко, което аз имах ми остана само тя.

Мога с чиста съвест да заявя, че всичко, което съм го дължа на нея. Тя не само ми даде уютен дом, възпитание и образование, даде ми душа…

През последните една-две години започнаха да я сковават ставите, лекарствата не  помагаха и все по- трудно се движеше, но мозъкът ù работеше безотказно. До 93годишна възраст все още шиеше и плетеше без очила и четеше книги.

Бяхме решили, че каквото и да става тя ще дойде на тази среща, но уви…

Преди три месеца тя ме помоли за нещо, което аз нямаше как да ù откажа.

- Искам, чедо, след като умра да съм до семейството си – поръча ми тя -- Искам да съм погребана до сестрите и братята си, до родителите си, до дядо ти и татко ти.

Естествено, че недоумявах как това би могло да стане: Единият ù брат беше в Кипър погребан, другият - в Атина. Едната сестра - в Дубровник, а другата - в Бергамо. Родителите ù в гробището на Омуртаг, а дядо, тате и мама бяха в софийските гробища.

- Ще се наложи, дете, да отидеш до всички гробове, да донесеш по шепа пръст от всеки гроб, дано дочакам да ги помилвам… Ето по този списък ще го сториш - подаде ми сгънат на четири лист- после ще ги смесиш  с моята пепел след като ме кремират, ще напълниш една голяма саксия и ще посееш в нея  чайна роза, такива растяха под прозорците в родния ми дом. Ах, как ухаеха в летните вечери. Това е ароматът на щастието мило дете… Така и аз ще съм щастлива и ще продължавам да съм край тебе пред прозореца на терасата ти. И ще си говорим както едно време…

Баба беше успяла да издири адресите на всички гробищни паркове и парцели, в които почиваха близките ù. По нейния списък ги обиколих  и донесох торбички с пръст от всичките. Тя все пак успя да ги дочака.

Цял един ден ги милва, разговаря с тях, поплака си, а  на другия ден предаде Богу дух…

И вече е цвете.

Младата жена разтвори една папка и показа две снимки: На едната белокоса жена с фини черти на лицето, леко чуплива сива коса и топла усмивка. На другата тъмно жълта роза в саксия … Усетих сякаш и до мен достигна аромат на рози…

- Има ли, други желаещи? - Заоглежда се водещата.

Към микрофона си запробива път жената с детенцето и английските фрази - австралийката.Тя се поклони ниско, после разтвори един лист хартия и с усилие зачете:

- Здравейте, мили роднини на моя баща. Извинете аз не говори добре ваш език, но също дала обет пред мой татко, преди той да почине, да дойда и поискам прошка за него от всички.

Мой баща казва се Лазар. Тука чух, още го наричат Юда. Той много сгрешил, кога бил млад. Тази икона той всеки ден гледаше на стена и казва: „Това мой грях! Аз много грешен.”

Кога започна да умира ми поръча: „ Ти отидеш в моя родина в църква на село и върнеш тази икона там и поискаш прошка за мене. Тогаз` на моя душа ще стане леко…”

Чужденката бръкна в чантата си, извади хартиен пакет,  разопакова го и Свети Георги огледа насъбралото се множество. Клончетата и листата от площада зашумоляха одобрително…

Жената въздъхна, присви зиморничаво рамене съзря седящият най-отпред  свещеник тръгна към него и му подаде иконата. Целуна му десницата, погледна го в очите, и промълви:

- Прошка?

- Бог винаги прощава,чедо…