В селски дом, при многолюдно семейство живеело едно  коте.  Децата го обожавали, възрастните се грижили за него. Но най-дълго време животното прекарвало с немощна, трудно подвижна старица. Тя обичала да разговаря с мързеливото коте. Тъй като всички били много заети, а и то било добър слушател старата жена му разказвала милите си спомените, понякога се смеела, друг път плачела и така минавали дните. Всичко изглеждало идеално, но не и за котето то все недоволствало. „Ох, тези деца докога ще си играят с мен. Тази жена защо ме занимава с нейните спомени. Тази храна вчера беше същата. Дори когато се разхождам по двора не намирам спокойствие, птиците пеят, слънцето грее…” И един пролетен ден мрънкащото коте тръгнало към големия град с надежда за спокойствие и лукс.

 Съдбата решила да задоволи прищевките му, след като попаднало в приют за бездомни животни то веднага било осиновено. Новото му семейство живеело в апартамент, чист добре обзаведен на висок етаж. Това били млади хора, все още без деца и без желание за обвързване, които просто решили да направят  добро дело-да спасят едно бездомно животно. Младежите имали интересен живот, приятели, кариера, спорт, уикенди извън дома. Младите хора нямали време за котето, те не играели с него, не му говорели, важното за тях било то да е нахранено. Мрънкащото коте  по цели дни стояло тъжно пред затворения прозорец и наблюдавало но не чувало птиците, виждало светлината но не усещало лъчите на слънцето върху козината си, то се задушавало - дори въздухът не бил същия в затворения дом, нямало го ароматът на дърветата, на пръстта и тревите. Минали пролетта и лятото и един есен ден котето успяло да избяга от новият си дом. Есента била влажна и студена но то бързало и не усещало студа, бързало да се завърне в селската къща, сърцето му препускало лудо от вълнение, още малко, още малко си казвало и въпреки километрите ,които изминавало силите не го напускали. Ето то видяло познатите поляни, пътеките по които е минавало хиляди пъти и „Ето това е  моят единствен дом” -си казало котето и застанало пред прага на къщата. Децата видели омършавялото и мръсно коте, но те за миг не се погнусили от външния му вид, искрено му се радвали. Майка им се засмяла невярваща на очите си ”Не може да бъде!” и се погрижила за изнемощялото животно. След вълнуващото посрещане щастливото коте се заоглеждало „Къде е?”, „Защо я няма?” Майката го погалила „Разбирам те , мило, но тя си отиде, просто запомни историите и!” Малкото животно усетило пронизваща болка в сърцето си и от големите му зелени очи се отронили сълзи. За пръв път в живота си  котето разбрало, че  умее да обича. То искало да покаже на старата жена това красиво чувство но вече било късно, все пак то осъзна че може да сподели любовта си с всички останали!!