Не знам откъде се взе. Може би от филма, който гледах снощи. Италиански. Сива дългокосместа с характер. Тя. Мисля, че сама дойде при мен. Нямам представа дали избра мястото или човека, нямам представа и дали избира. Определено не е обикновена. Далеч е от всякакви стандарти за обикновена – знае да казва „да“ с мяукане. Това винаги ме е развеселявало. За едни хора пламъче на свещ е „входа“ на заспиване, за втори рязко пропадане или излитане, за трети носене из безкраен океан, в моя случай се оказа котка. Кара ме да сънувам странни сънища. Така се и казва. Своенравна е разбира се. Живее у дома. Като казвам у дома, това е специфично състояние на разбирането, усещането за дом. Физически мястото не е едно, но в душата ми е все у дома. Или малка, подобна на детска, стая с легло тип „юношеско“, или пък малък апартамент с диванче, който обитаваме с нея... Напоследък съм почти сигурен, че не живее само при мен. От време на време я хващат лудите (като всяка една котка), присвива уши и иска да ме ...