Край

... Вятърът в беззвездната нощ брулеше безмилостно лицата на двамата влюбени, които тичаха, хванати за ръка през житата. Бягаха с всички сили, а адреналинът кънтеше във вените им сякаш крещеше, молейки за почивка от всичко това, което се случваше - почивка от страха, почивка от истините, които криеха, почивка от лъжите, които изричаха, почивка от живота, който водеха. Следите им оставаха зад тях върху стъпканите жита, а те, без дори да поглеждат към това, от което упорито се криеха, продължаваха към целта, към спасението, към началото на новия живот, за който мечтаеха и двамата. След минути прекосяваха границата, която ги делеше от смъртта или в най-добрия случай от нищожен живот до края на дните им. Хванати за ръка, преплетоха пръсти и се спогледаха с надежда, която се бе появила като феникс от пепелта. Погледите им издаваха и много повече от това, сякаш между тях имаше нещо магическо, което дори сама не бих могла да си обясня, нещо, което не им позволява да живеят един без друг, нещо силно и необяснимо… Усмивки се изписаха на лицата, усмивки като на деца… Един изстрел, една любов, един край… или два?!... Тишината се разцепи от куршум, който сложи край на усмивките за двамата, стоящи на метри от целта. Застинаха и се спогледаха. Момчето притисна ръката на своята любима до гърдите си, а две горещи сълзи се стекоха по бузите му, изсъхнали от вятъра. В този момент тя се свлече в ръцете му, погледна го със насълзените си очи и промълви нещо с тънкия си глас, който прозвуча като песен, като последната песен за нея. Момчето се смъкна на земята до момичето, което никога не би бил способен да забрави, до момичето, с което не бе способен да се сбогува. Зарови лице в косите ù, целуна бузата ù и промълви  нещо в ухото ù, последните думи, които тя ще чуе. В този момент  той чу последния дъх на любимата си…