Ръцете ми започнаха да треперят на волана, трябваше да се успокоя - вече се виждаше границата. Насилих се да нормализирам ритъма на сърцето си, което издаваше нахлулата паника. Погледнах към Фоти. Още преди да успея да кажа нещо, той натика в ръцете ми международния си паспорт и сложи пръст на устните си да пазя тишина. Ари беше заспал. Положи главата си до тази на малкото ми съкровище и затвори очи.
 - Документите, госпожо. - каза митничарят.
 – Добър вечер, заповядайте. - подадох документите на трима ни и добавих. - Аз, синът ми и племенникът ми решихме да си направим екскурзия. Малко е късничко за пътуване, знам, но не ни се иска да проспиваме забележителностите.
 – Заповядайте. Госпожо, позволете ми да ви посъветвам нещо - каза учтиво митничарят. Стори ми се доста възрастен, за да върши тази работа, а и досега не го бях срещала на този контролен пункт.
 – Разбира се - нотка на трепет прозвуча в гласа ми.
 – Когато предприемете следващото ви пътуване, гледайте да е скоро и да не е по суша. Сега си вървете, преди да е дошла смяната ми, защото не съм сигурен дали ще ви пуснат. Господ  да ви пази и помага. 
 Обръщайки се, ми показа една кола,  от която слязоха четирима униформени. Тогава потеглих. Карах, без да  поглеждам назад, страхувах се, че всеки момент ще се чуят сирени.
–Няма нужда да се тревожете, никой не ни преследва. — каза Фоти, като постави ръката си на рамото ми.
– Мисля, че това беше предупреждение. Ти как мислиш? - търсих с поглед отчаяно помощта му.
 - Да, беше. Какво мислите да правим? - Спокойствието в гласа на Фоти беше заразяващо.
 - Не съм сигурна, но май ще послушаме съвета му. Даже имам нещо предвид. Точно къде можем да отидем, докато утихнат малко нещата. - В мислите ми се въртеше идеята за няколко дни да останем при Стефани, но не разполагахме с време... 
– Къде? - прекъсна мислите ми Фоти.
 – Египет. Предполагам, ще дойдеш с нас?
 - Няма никакво съмнение. Там, където сте вие, там съм и аз. - каза с блуждаещ поглед и усмивка на лицето си Фоти.
 Една пламтяща искрица заигра в очите му и много тихо чух да казва  "СВЕТЛИНА".
 Навлязохме в Българска територия и се отпуснах. Много бързо ни върнаха паспортите и сякаш се опитваха да ни разкарат. Нямаше нито въпроси, нито проверка на багаж, погледнаха само спящия Ари и ни пожелаха лек  път.
 – Фоти, да те питам нещо, ама искам да си откровен.
– Питайте, аз почти ви казах всичко.
 – Не е така, не ми каза как така се озова точно на пътя, по който пътувах?
 - Ами... след като разбрах за неизвестното си минало, нямах пари да ползвам рейс до Александруполи. - каза, объркан от въпроса ми, Фоти и малко изнервено продължи. - По-точно, аз избягах от приемните си родители. Няколко пъти съм пробвал да се измъкна, но все ме хващаха. Този път беше различно, сякаш някой заличи следите ми. Другото го знаете, просто вие спряхте.
 – Всичко е изчислено до голяма точност. Сякаш  този "някой"  знае какво ще предприемем и ни отваря пътя, за да ни е по-лесно да достигнем до целта. 
– Сигурно е така. Това може да се разбере само, когато достигнем до там. - замислено каза той.
 – Пирамидите - какво знаеш за тях, момче?
 - Достатъчно, за да ви оставя вие да помислите какво знаете за тях. Трябва да си отворите очите сама. Никой няма право да се намесва в мисията ви. Може Ари да ви го обясни.
 Когато изрече името на сина ми, той автоматично си отвори очите и каза.
– Мамо, кога ще пристигнем? Колко остана още? Нямам търпение да се запозная с твоята позната, тя притежава нещо, което ми принадлежи...
 – Не разбирам, миличък. Та ти не я познаваш, как може да притежава нещо, което ти принадлежи?
 - Сънувах я. Ще разбереш, когато я видим. Сега и да ти обясня, няма да можеш да ме разбереш. - каза Ари, като погледна през прозореца.
 Какво им ставаше на тези деца - или аз полудявах, или се опитваха да ме подлудят с неразбираемия начин, по който се изразяваха. За миг ми се зави свят. Клепачите ми тежаха и умората от тези натоварени два дена нахлу в главата ми. Отпих глътка кафе да разведря сънливостта, но само ми се повдигна от него. Реших да звънна на Стефани, за да я предупредя, че след малко ще пристигнем. Не ми се искаше да я изненадвам. Пък и проблемите, които се бяха стоварили върху нея, ми се струваха предостатъчно. Състоянието ù не позволяваше превъзбуди. Напредналият стадий на левкемия, обгърнал тялото на Стефани в хватка със смъртта, не оставаше кой знае колко радост в живота ù. Искаше да опита от усещането да бъде майка. Отговорността, привързването и отглеждането на една невинна душа се бе превърнало в огромна носталгия за нея от мига, в който разбра, че не може да има деца. Бореше се да постигне в живота си всичко без ничия намеса. И преди няколко седмици в дома ù нахлу щастието. Всичките трудности и пречки бяха преодолени, осъществи мечтата си, която можеше да ù даде спокойствие и мир в душата. Осиновяването на едно момиченце, горе-долу  на възрастта на Ари, я бе върнало към живота. Но, според лекарите, не за дълго. Името на детето звучеше доста странно. Току-що извадено от приказките за елфите... Гея.
 Набрах номера и изчаках. Бях сигурна, че няма да ми се обиди от неподходящия час, във който звънях. 
 – Да, моля. - каза сънен глас от отсрещната страна.
– Здрасти, Стеф. - така  бях свикнала да я наричам. - Аз  съм... Елвира;  извини ме за късния час, но имам нужда от помощта ти. Мога ли да разчитам на теб?
 - Разбира се, Елвира, знаеш, че можеш. С каквото мога и колкото мога - ще ти помогна. 
– Благодаря ти, след  15 минутки ще сме при теб.
 Винаги се радвах, когато чуех приятния ù глас. Но този път звучеше различно. Усещах това, което я беше пречупило. Слабостта ù. Страхът... 
– Чакам те. Искаш ли да приготвя нещо за хапване или ще си го приготвиш сама, както едно време? 
 -По-добре остави на мен, ти си почивай. Още веднъж, благодаря ти много.
 – Няма за какво. До скоро - и затвори. 
Ари и Фоти ме зяпаха в захлас.
– Какво? Пак ли ще говорим с недомлъвки? - казах, като видях как и двамата се споглеждат.
– Мамо, за първи път те чувам да говориш с такова дълбоко уважение към някого, който не е нито баба, нито пък тате. Знаех си, че просто е невъзможно да нямаш приятели. Винаги се намира подходящият човек, на който можеш да се довериш. - каза остроумно Ари и показа белите си зъбчета.
 –  Знам, че съм ти казвала хиляди пъти да се пазиш от хората. Защото... - натъртих думата - ... се разделят на добри и лоши. Винаги съм пояснявала, че когато имаш приятел трябва колкото ти разчиташ на него толкова да разчита и той на теб. НО... Не забравяй, че и най- добрият ти приятел може да се обърне срещу теб. Винаги е имало добро и зло. Ние сами си избираме какви да бъдем и по кой път да тръгнем. Тя ... моята позната е от добрите. НО това не означава, че не може да смени посоката. - Почти останах без въздух, докато обяснявах на малкия ми любознайко. Той се загледа през прозореца и темата бе приключена.