Толкова любов има на тоя свят.

     Отвориш сайт – все за любов пишат. И поети, и разказвачи.

     Тя е влюбена, той – не. И обратно. Ах! Любовта е мимолетна, интровертна, несподелена, спорадична, сексуална, шумна, недостатъчна, досетлива, груба, загадъчна, тъпа, семпла, беззъба, завиждаща, тиха, лигава, тя понякога страда от рак, друг път – от морбили, трети път – от завист, самовлюбеност, въшки, егоизъм, безсърдечност, лигавщина и от други неща страда любовта, когато е болна.

     Когато е здрава, любовта страда освен от горното, също и от липса на телесни течности, подуване, несподеленост, дисхармония, апатия, депресия и най-често – от скука. Общо взето, любовта страда във всяко състояние и по всеки повод.

     Няма болест, която да не бъде пипната от любовта. Или обратното.

     Отидеш в тоалетната – любов. Обича те и чинията, и тоалетната хартия, дебелото черво е прочистено, рекламират това сутрин на закуска всеки ден; любов има и извън тоалетната дори: накъдето погледнеш – все любов. Всяка мизерия, убийство, корупция, жестокост е проява на любов. На какво друго да е проява?

     Забравих за изневярата – това е също любов, а тя предизвиква разслоения на чувствата: омраза, убийства, сеч, сълзи, напън, понякога – разстойство на съзнанието или обикновено разстройство, от типа на чревните.

     За любовта може да се пише по всяко време. Може и извън времето.

     Няма нищо освен любов. Животът е любов. Предполагам, че смъртта – също.

     ... Това цвете в дома на любовта не беше поливано вече три дни. Посадено с любов, с какво друго. На цветята им трябва пръст, въздух, вода. Обаче това няма значение. Важното е да ги посадиш с любов. После сами да се оправят. Не е ли достатъчно, че с любов са заченати?

     – Не ме обичат – каза това цвете на събратчето си. То беше лилаво, в съседна саксия, едно до друго бяха. – Ти си по-ярко, а и теб не те забелязват. Аз съм жълто, сигурно е заради слънцето и луната, затова не се сещат за мен. Жълтото не е сексуален цвят. Вероятно. Защо ли ме създадоха?

     – И какво искаш да кажеш? – попита лилавото цвете. – Че не те обичат заради цвета ти ли?

     – Да. Теб обичат ли те?

     – Не.

     – Значи не е заради цвета.

     Поговориха си двете цветенца, докато чакаха най-сетне някой да им обърне внимание и да ги полее. Те умираха от жажда. И почвата им беше рехава.

     – Май скоро ще умра. – Жълтото цвете беше съвсем увяхнало. – Защо ме посадиха? Защо ме създадоха? Те нищо не разбират от любов.

     – За хората ли говориш? – попита лилавото. То беше съвсем притихнало, отпуснато, безжизнено. – Та те се обичат само помежду си. Те не обичат красотата. Измислят си красота, която смятат за своя. Те са безсърдечни. Купиха ни. От пазара. Как биха могли да ни обичат? Ние сме само стока.

     Печеше яко и цветята едва говореха вече. Скоро щяха да умрат.

     – Знаеш ли, не ми е жал за живота. – Жълтото цвете вече беше лъч светлина, нищо друго. – Жал ми е, че има и други като нас. А нали казват, че тъкмо цветята правят живота любовен?

     – Така ли казват? – заинтересува се лилавото. То едва говореше. – Не, не казват така. Обратното казват – че любовта прави живота цветен. Техният живот.

     – Наистина ли? Те нищо не разбират.

     – Но всичко знаят. И всичко имат. Любов – най вече. Продават я, залагат, джиросват, отнемат, подаряват, запорират, наемат: правят всички възможни неща с любовта, за да стане ясно, че...

     – Че я нямат. Хората търгуват с всичко, което не притежават. С пари, с власт, с любов. Понякога с честта си дори. Те са безчовечни.

     – И е толкова хубаво, че ще умрем тази вечер, нали? Заедно. Това е хубаво. Никой не бива да умира сам. Освен хората.

     – Ще умрем достойно. Поне се опитахме да бъдем красиви. Те никога няма да разберат, че достойнството също е любов.

     Двете цветенца се сгушиха. Утре вероятно щяха да полеят пръстта им. Тях – едва ли.