Края на един стихоплет/ец,който мечтаеше да стане поет....
И днес не ме подмина тъгата... И днес страда ми душата. И днес, пак нещо ми се случи... Как така не може веднъж лошото да ме подмине? Уморих се да се боря...
За мечти?! Ама моля ви се... Аз поет - не и в тоз живот. По-добре да карам мотоциклет без кош, по ще оцелея... Стига вече -бляновете и миражите загубиха смисъл. Растяла съм била в поезията... а сега пък "плоска"я наричат... Кой път да хвана?Накъде да тръгна вече? Една мечта си имах, и угасна тя, като свещ във ветровито време... Откъде да взема пак искрица? Свещта догоря и стига вече, уморих се... Ще пиша разкази, есета, но не и плоскости без име. И на ум в момента си приказвам, като лудите, но не съвсем... те сами, на глас, си разговарят, а аз надълбоко в душата си правя дебати и разисквам наболяли факти. Не! И така из лабиринти пак аз се заплитам,"като пиле в калчища", и пак посока не намирам...
Мечтите били, за да се сбъдват - да,но не съвсем... Затова от днес нататък ще разказвам за отживелиците ми и за бъдещият мой ден, който хлопа на вратата, като един загубил себе си поет, и хлопа ли, хлопа... Отварям му, а той, примрял от студ, и блед, сякаш болен бе неизлечимо, казва ми, не добър ден, а:
-Ти коя си? Я налей ми малко вино! Сърцето ми ще "фръкне" докато стигна, за да посея светлина, ала мрака в душата ти като видях, ме сковаха студ и мраз...
Аз го погледнах и сниших се тихо... Не посмях да му отвърна нищо. Намерих малко отлежало вино и налях му на деня ,за да се сгрее, за да пекне Слънцето в него...
А той ме гледаше объркано и строго:
-Ти защо си такава - една такава свита и набръчкана си много... И имаш черни сенки под очите... Ти, момиче, да не би да умираш?
Срази ме с тези думи и не издържах. Ядосах му се и повиших тон, макар че още се чудя откъде излезе този глас:
-Аз не умирам! Стига, хайде пий си виното и си отивай... Загубих пътеката към себе си, защото пътят отдавна пропадна. Затова съм толкова грозна и премаляла... Сън не спя, защото сили и за това нямам.
Денят ме погледна разлютен и разсърден, не ми повярва, може би, защото викна по-силно и от мен:
-Аз какво съм ти направил, че ми викаш така? Аз не исках да те обидя,а ти казвам истината в очите. Седни и разкажи ми, не стой като изтокана. Какво ти има и с какво да ти помогна,но бъди по-бърза,че закъснявам?... 5 часа минава, а в 6 трябва да е светло вън.
Мислих дълго какво да отговоря.Чудех се, дали да му споделя колко ме боли, че една съкровена моя мечта, осем години се мъча да я "родя"на белият свят... Но все нещо не достига или все излиза, че е невъзможна тя?
Реших да замълча и показах му вратата. Опитах се да съм любезна, но от изгарящата болка в душата, дори резервната усмивка от джоба си, дето я бях скрила, не можах да извадя. А той, още по-обиден,доизпи виното си на екс. Направи ми гримаса и излезе... затова за мен така и не настъпи ден... след днешният...
Дано не е така със всички, загубили смисъл и значение да преследват своя мечта!!!
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
