Едно лице, една визия. Едни очи, едни устни. Една дума, едно докосване. Една  усмивка, една прегръдка. Една тръпка, една любов. Две очи и много сълзи. Едно сърце и много болка. Един човек, а толкова много спомени. Нощем чуваш как капките се удрят в прозореца. Чуваш как силния вятър кара дърветата да танцуват. Виждаш колко е мрачно вън, точно колкото си мрачна ти отвътре. Искаш да излезеш в това твое любимо време и да викаш, да викаш докато не останеш без въздух. Да седиш под проливния дъжд, да усещаш всяка студена капка по тялото си и студения вятър в косите си. Да замръзнеш толкова, колкото е замръзнало сърцето ти. Вместо капка, сълза се стича по лицето ти, вместо листата да бягат по улиците- бягаш ти. Бягаш бързо и без да спреш, искаш да избягаш. Да избягаш от хората, от живота ти в момента, от самата себе си. Плашиш се от себе си. Плашиш се от всяко твое действие, всяка твоя дума, всяко твое чувство. Плашиш и хората около теб. И продължаваш да бягаш без да спираш и без посока. Скиташ се като бездомник, като човек, който няма за кого да живее и за какво. Точно както се чувстваш ти. Навън е студено, а ти си гола. Студено като душата ти, гола като празнината в теб. По дългата улица вървиш и в далечината виждаш магазин. Започваш да бягаш по-бързо. Не знаеш какво правиш, не си с целия си разум. Влизаш вътре цялата премръзнала и мокра. Излизаш с няколко бутилки, които си си купила с последните пари, които имаш. Сядаш под едно дърво трепереща цялата. Едвам успяваш да отвориш първата бутилка. Първата бутилка вече я няма. Започваш отново да викаш, да викаш за него. Втората бутилка я няма. Викаш за него. Третата бутилка я няма. Викаш за помощ. Никой не чува твоя зов. Никой не ти обръща внимание, чувстваш се още по-самотна. По-самотна от всякога. Не знаеш къде си, кой си, защо така се случи. Не помниш как стигна до тук. Сега, когато си пияна усещаш още повече болката в сърцето си. Усещаш всичко това, което се е крило в теб толкова много време. Ти продължаваш да вървиш, виждаш плажа и морето. Бягайки едвам, едвам в тази буря успяваш да стигнеш. Сядаш на пясъка и гледаш звездите. Гледаш ги с такъв интерес и отчаяние. В главата ти е буря точно както е времето. След толкова мислене решаваш, че няма за какво да живееш. Убедена си в това. Затваряш очи за последно преосмисляне на нещата, но всичко, което виждаш е него. Неговото лице, неговите очи, в които ти потъваше. Но той не е до теб. Той не те вижда, когато затвори очи. Той не мисли за теб както ти. Той е забравил за теб. Той е с друга в този час. Той целува нея, а не теб. Той мисли и говори за нея, не за теб. Тя чувства ръцете му по тялото си, тя усеща сладкия вкус на устните му. Тя е всичко, което не си. Тя е всичко, което той иска. Надяваш се той да не разбере, че той е причината за всичко това. Надяваш се дори да не разбере за това, което предстои.И сега вече си повече от сигурна, че не искаш да продължаваш да живееш. Сигурна си, че искаш да сложиш края. Края на мъките си, на отчаянието си, на болката и страданието, на самотата. Решила си го и няма какво да промени това. Вървиш бавно към морето. Бавно изричаш неговото име. Крещиш " обичам те ", обляна в сълзи. Падаш, ставаш и продължаваш да вървиш. Краката ти вече са във водата. Морето е по-бурно от всякога. Вълните са по-високи от теб. Става все по-дълбоко и по-дълбоко. Все по-трудно седиш на краката си. Усещаш как потъваш, как си заминаваш от този свят. Виждаш целия си живот на лента, но виждаш него, защото той е бил живота ти. Имаш последни секунди живот. Под водата си и вълните те заливат. Ти не се бориш за живота си. Чакаш да заспиш завинаги. Последни думи изричаш и те са "обичам го и винаги ще е така ". Затвори очи. Спря да дишаш. Сърцето спря да тупти. Единственото нещо, което продължи да живее е тялото ти. Продължават да живеят всички хора. Всички, освен ти.