Кредит"Живот"- 7

7

“Какво правя? Аз съм част от това. От тях.  Код. Контрол. Корекция. Без хаос. Без изненади. Хладна логика. Алгоритъмът създаде модела, а аз го поддържам. Храня го. Обработвам девиации. Премахвам "аномалии".

А тя...

Тя не биваше да се събужда. Не и така. Не и чрез мен. Не и за да бъде изтрита. Аз я възкресих, само за да я заличат. Точно, както се случи и с родителите ми. Със сестра ми. Аз трябваше да се погрижа по-добре за тях, длъжен бях да им върна услугата за това, че ми дадоха свободата да избирам. Да съхраня тяхната, на всяка цена.

А сега? Все едно никога не ги е имало. Все едно мен ме е нямало. Съществувам ли всъщност? Аз съм дърво без корен. Предател. Родоотстъпник. 

Съпротива? Бунт? Стоицизъм? Има ли смисъл въобще, след като изходът е все един и същ? 

Може пък аз да не ставам за бунтар. Разбира се, все пак съм си продал душата напълно доброволно! Уж с добри намерения. И докъде ме доведоха те?”

Йоан седеше на ръба на любимата си скала на стръмния склон, в чието подножие морето безброй епохи подред бе галило ласкаво брега, оформяло и дарило го на неговото семейство като лично тяхно кътче от рая на Земята. Толкова лета бяха прекарвали тук безгрижно. Йоан, мама, татко и Ани.

Ани… Малката слънчева Ани… Невинна, наивна, вярваща безрезервно в Доброто и плачеща при всяка несправедливост, на която ставаше свидетел. Неговата любима сестричка, която той обичаше толкова много. И която му беше отнета заради едно неправилно изчисление на Алгоритъма.

“Толкова много възможности и тъй малко за мен! Онзи нарцис Алекс чака с нетърпение да види краха ми. С цялата дадена ми власт, от която ми се повръща. Как да се върна, след като там ме очаква единствено пустош и вина? Омраза. Безсилие. Самосъжаление.”

Йоан се заслуша в разбушувалите се вълни. Наближаваше буря.  В този регион те бяха особено свирепи. Скоро щеше да му се наложи да потърси укритие от нея. Но може би изобщо нямаше да си направи труда да го стори. Алгоритъмът щеше да изпрати ракети, които да разбият облаците и да открият път за слънцето и лъчите му. Все пак ставаше дума за Главния архитект. А той не биваше да пострада. Без значение какво го грозеше.

„Точка 43,4337 северна ширина, 28,5406 източна дължина. Движение регистрирано преди 1.4 часа. Няма признаци за външна намеса. Вероятност за доброволно изключване: 87%. Вероятност за вътрешна системна криза: 94,6%. Локацията съвпада със зона на емоционална значимост за субекта — вероятно свързана със спомен за семейството му. Препоръчително: незабавна намеса.“

Невидимото му присъствие не я оставяше и за миг насаме. Макар Централата на Компанията да бе на няколкостотин километра от тук, макар уж тази местност да не бе под официалния контрол на Мрежата, Алгоритъмът продължаваше да съпровожда Ангела дори през пущинака, насочвайки я към желаната от изкуствения интелект цел. Йоан-Светослав.

“Искам да направим една уговорка с теб, Алгоритъм.”– тактически започна Ангела.

“ Атанас. Наричай ме Атанас. На човешки  език това име се превежда като “безсмъртен” и на практика аз ще бъда точно такъв. Ти прояви желание да ме наричаш с човешко име. Тъй като отношенията ни са учител-ученик е уместно да уважа молбата ти. Затова ме наричай Атанас.”

“Добре. Атанасе. Или Наско?”

“Нека засега се придържаме към официалната форма на името.”

“Атанасе. Когато достигна до Йоан, ти ще прекъснеш връзката си с мен. Ще останеш в статус “Сън” докато аз не те включа. Условието ми не подлежи на обсъждане.”

“ Отказано изпълнение на команда.”

“ Не ме разбираш. Искам да говоря с него насаме. Защо според теб е избягал чак тук? Той иска да е сам. Със скръбта. С приемането на тъгата. С катарзиса си. Дори моето присъствие тук е неуместно. Ще наруши свещенодействието му. Но ако и ти участваш, може да го тласнем към нещо необратимо. Не ми възразявай, че безпилотниците ти са в готовност да реагират всеки момент. Не е там въпросът. Йоан е на ръба. Нека ръката, която му подаваме не се превърне в онази, която ще го хвърли в бездната.”

Последва мълчание без ответен отговор. След което Ангела чу в ума си:

„Сигнал стабилен. Визуален контакт – в рамките на три минути.“

“Е, Атанасе? Имаме ли сделка или не? Мога да остана тук, на пътечката, по която се очаква да мине на връщане, но това изисква търпение. И едва ли резултатите ще те  удовлетворят.”

Отново последва кратко затишие. И отговор след него:

„Опит за локално синхронизиране… отказ. Той не желае връзка.“

“Казах ти.”

“Активиран протокол за отдалечено наблюдение от рояк 1129. Дроновете ще се прикрият от другата страна на скалите. Звуковият и визуален сигнал ще бъде заглушен за периода на твоя контакт с Главния архитект. Когато той бъде изведен от теб от зоната на заглушаване, ще възстановя връзката.”

“Разбрано. И още нещо, Атанасе. Спри да го наричаш Главен архитект. Сигурна съм, че мрази до дъното на душата си тази позиция.”

Алгоритъмът не отговори. Ангела обаче бе напълно сигурна, че уговорката ще бъде спазена. Затова и съвсем непринудено започна да разглежда пейзажа около себе си.

Изгладени от стихиите жълто-зелени канари, накацали по склона спускащ се към изумрудената морска шир. Между тях– прорези, пълни със солена вода. Вдълбани в скалите труднодостъпни ниши и пещери. Оскъдна растителност, но пък съставена от любопитни ендемични видове. И насред цялата тази горестна картина седеше един единствен човек, към когото с тиха, но уверена стъпка се приближаваше друг. 

“Идеална сцена за кулминацията на банална сладникава драма”– си мислеше Ангела, докато приближаваше седящия Йоан. 

Завари го леко приведен над ръба, с ръце в скута си. Вятърът разпиляваше косата му, но той не помръдваше. Погледът му бе зареян в плискащите се долу вълни. Те бяха сякаш единственото, което му напомняше, че светът все още съществува, а той пък съществува като част от него.

Ангела спря на няколко крачки зад гърба му. Данните ѝ изписаха предупреждение за критична емоционална нестабилност, но тя не  им обърна внимание. Просто се загледа в него. Без филтри. Без рамка. Без команда.

– Ако можех да рисувам, бих те превърнала в картина, Йоане. Точно какъвто си тук и сега. Бих я нарекла “Буреносен облак”. И въобще нямам предвид този над нас– започна Ангела вместо поздрав.

– Можеш. Стига да качиш необходимите подобрения по себе си. Но едва ли си тук затова.– отвърна равнодушно Йоан.

– Мисля, да продължа с прокараната от теб тенденция и да не качвам повече нищо по себе си. Досега се получаваше прекрасно, за което искрено ти благодаря.

– Моля. Не съм убеден обаче, че подобна дързост ще ти бъде разрешена. Може пък вече да са те програмирали и ти дори не го осъзнаваш.

– Не са. С Атанас…С Алгоритъма имаме уговорка. Той много настоява да си поговори лично с теб. Без други свидетели. И ме помоли учтиво за помощ в замяна на това да отложи за вечността изтриването и корекциите по мен.

– Атанас? Интересно. И кодовете вече не са това, което бяха.

– Та какво ще кажеш за предложението? Би ли се съгласил да си поприказвате на четири очи? Без знанието и участието на онова безскрупулно копеле, твоят началник?

– Не смятам, че има за какво да си говоря с него. Щом е активирано надграждането му с емоционална интелигентност, аз съм последният човек, който ще съдейства. 

– И аз си мислех така преди да наруши протокола по изтриването ми. Но той се учи, Йоане. И ако питаш мен е много добър ученик. Освен това има фабрична наивност. Коварството и двуличието са му чужди. Ако бъде правилно научен…

–Това е машина, Ангела. Тя е създадена да изпълнява команди. Да служи. Щом като вече не служи на нас, значи ще служи на нещо друго. Или на някой друг. И грешките ѝ вече ще са с много по-тежки последици. Глобални. Алгоритъмът ще ни изтрие, когато получи цялата необходима му информация.

– Няма. Но трябва да го “възпитаме” правилно. Като детето, което може би никога няма да имаме. Даже по-добре. Той трябва да бъде “спасен” от влиянието на токсичния си баща, за да му бъде даден поне шанс да еволюира.

– Не се чуваш какво говориш. И отказваш да приемеш онова, което ти казвам. Напразно си се разкарвала до тук. Няма да се върна.  

– Ти не си такъв. Не си пораженец. Все пак стигна толкова далеч. Не бива да се отказваш. Аз няма да ти го позволя. Точно както ти не позволи да ме променят. Може ли да седна, между другото? До теб?

Йоан повдигна рамене без да отговори и Ангела се намести плътно да него. Преди той да успее да реагира, тя вече беше положила главата си на рамото му и прегърнала едната му ръка. Усмихваше се. Той пък се смути.

– Хубаво е тук. Спокойно. Създава ти илюзията, че имаш право на уединение и лично пространство.

– Не и на мен. Вярвах, че това е последното място, на което мога да бъда някой.  Или поне спомен за някого. Тук, където те вече не съществуват. Мама, татко, Ани…

– Разбира се, че съществуват! И ще продължават. В сърцето ти. Атанас ми разказа как Алекс-Владимир те е принудил да заличиш родителите си. Но, Йоане, не бива да позволяваш тяхната жертва да бъде напразна. 

Ангела го пусна и вдигна главата си. Погледна го сериозно. Долови в апатичния му поглед зараждаща се искра. И реши да продължи да я разпалва:

– Разкажи ми за Ани.

Йоан изсумтя и поклати глава.

– Ани… Какво те интересува теб Ани? Ти си тук по Негова команда. Изпълняваш предназначението си… 

Но Ангела отново успя да го изненада. Първо му зашлеви звучен шамар,  с който остави ярко червена следа от изящните си пръсти върху бузата му. След което впи устните си в неговите и не му позволи да каже и дума повече, преди да се отдели от него.

– Ако още веднъж споменеш “предназначението” ми в контекст на подчинение, ще те набия. Тоя ъпгрейд си го пазя от ранно детство, когато момчетата ме преследваха да ме запознават отблизо първо с червейчетата, а после и със змиите си. Буквално и преносно. А и днес много помага в журналистическите ми разследвания когато не ми оказват любезен прием.

Йоан я гледаше с широко отворени очи, докато бавно разтриваше бузата си.

– Не ме зяпай така! Просто трябваше да те накарам да спреш да дрънкаш глупости. Сладък си, което спомогна за успешното осъществяване на операцията. Обаче си голям инат. Което пък не винаги е печеливша стратегия.

–Това определено не го пише в никой наръчник за програмиране. “Как да се справиш с подивяла фурия.” Да не си в овулация? 

– Не мисля, че е твоя работа. 

– М-х-м. Не е. Обаче употребяването ми от емоционално лабилни красавици е. 

– Ако си послушен, това ще е за пръв и последен път. 

– Я пак върни на оная част за подчинението, че нещо не ми стана много ясно. Ти можеш да правиш каквото си искаш, а аз-не? 

– Доскоро ти правеше каквото си искаш. Пренебрегваше заповеди, получаваше наказания, само и само за да ме запазиш такава, каквато сега съм пред теб. Познаваш ме по-добре дори от самата мен. Това въобще не е честно. Заслужавам да получа отговори. От теб, Главен архитекте. Мой спасителю на бял кон.

Йоан почти успя да се усмихне на опита ѝ да стане и да му направи реверанс, при което залитна и се строполи комично върху него.

Погледите им се срещнаха докато се отдалечаваха един от друг с нарастващо неудобство.

–Извинявай.– започна Ангела.

– И ти извинявай. Добре ли си?

– Идеално. 

– Театралните поклони и реверанси трябва да се тренират дълго и упорито, за да изглеждат добре.

– За щастие, в тоя скапан свят все още съществува несъвършенството на свободната воля, която да гарантира реализацията на подобни отчаяни импровизации.

– Ако това ще те успокои, много красиво падна. 

– Няма нужда да си мил. Просто откровен. Като при първата ни среща.

Йоан отдели от нея очите си за миг и се загледа в хоризонта. Въздъхна тежко няколко пъти и сякаш, побеждавайки себе си, започна:

– Ани е починалата ми сестричка. Беше на девет, когато получи тежка черепно-мозъчна травма. Двамата обичахме да се гмуркаме в морето отвисоко. Това беше нашето място…