Тоя половин час се разтегля до четиридесет и пет минути преди криминална лаборатория да се върне у дома. Единият от колегите на капитан Вентури се позиционира стратегически срещу рутъра и започва да го гледа втренчено, белким тръгне, а другият тръгва по нишката на Ариадна, сиреч – телефонния кабел. Качва се на стол и започва да проверява нещо си по линията. 

След малко го гледам как свързва една червена и една черна жичка към кабела. Тия какво, да не са сапьори??? Гледам аз в захлас как единият от техниците свързва въпросните жички за кабела и мърмори нещо под нос. Не чувам какво точно, но силно се надявам да не е „Аллах акбар!“. След известно свещенодействане установяваме, че вече и телефон няма, така че излизат навън с унили физиономии да проверят кабела от розетката на улицата. 

Там ни чака изненада – някой току-що е скъсал и без това многострадалния кабел и техниците тръгват да го пресвързват. След това на вратата ми се появяват не един, не двама, а цели петима техници. Двамата от преди това, кабелната служба отпреди една седмица (които много държат да разберат какво става и били на адрес наблизо) и един дядо на преклонна възраст. 

Влиза дядото – може би защото си мислят, че ще проявя преклонение пред ЕГН-то му и няма да го разфасовам за буркани. Влиза той и започва – има ли интернет? Казвам, че има защото към момента рутърът незнайно защо е светнал с четири лампи. Докато се обърна обаче, той почва да пее своята зла песен. 

Влиза дядото и започва да се суети – връзваме телефона. Телефон има. Интернет обаче няма. Междувременно другите двама колеги също идват. Пулят се умно в рутъра известно време, докато научаваме, че случайно преминаващ бетоновоз е скъсал кабела отвън. Единият от техниците псува под нос и вади нов рутър. 

Сменяме рутъра и пак се пулим в него. Аз, тримата техници и дядо ми. Сигнал няма. 

- Какво – бъзикам се аз, - старата песен на нов рутър, а? 

Те си шепнат нещо на някакъв странен език, който не разбирам. Хеле рутърът тръгва и започваме с процедурата по конфигуриране. Техниците се обясняват, че това е егати простотията и че ако им се случи отново днес, просто ще починат. Конфигурираме рутъра – оказва се, че старият е бил дефектен. Единият от техниците разказва какво е станало. 

- Излизаме ние – вика той, - и гледам как оня с бетоновоза къса кабела – мърмори той докато пресвързва многострадалния телефонен кабел. – Викам му на тоа „ЕЕе, не видели бе!“. Оня се обръща и пита „Кабел ли скъсАх нещо?“. „Не бе, водопровод“ му викам аз. Егаси тъпаците.

Кабелите са вързани, рутърът уж работи и изпращаме техниците, които си тръгват под мишница с рутъра-рецидивист. Аз оставам на компютъра да се насладя на излизането от изолация и връзката с околния свят. Греда. Новият рутър явно е възприел лошите практики на първия, защото не минават и три минутки и вече и той ми се пули с три скапани лампички. 

Аз газ към портата – направо Юсеин Болт ще ми завиди. Викам през нея, че няма интернет. Отново. Техниците, които към тоя момент събират чантата, стълбите, кабелите и пр. други вече ме смятат за луда и викат, че това не е възможно. Какво пък, мисля си аз, може и да са прави. Газ обратно да проверя. С четири лампи ми се смее, проклетията. Връщам се да кажа, че всичко е наред и дядо ми ги изпраща по живо, по здраво. 

Сега пиша тоя текст и се чудя – къде, аджеба, беше проблема, и защо трябваше да ангажираме девет души за отстраняването му??? 

Нищо де, посещението на колегите на капитан Вентури мина без произшествия и евентуално бих могла вече да си върша работата. 

До следващия път. 

Да знаете, вече ще ползвам ново проклятие – да ти влязат техници на Виваком в къщата...