Nov 13, 2014, 12:05 AM

Кръговрат 

  Prose » Narratives
800 0 0
15 мин reading

     Студената декемврийска нощ бавно задушаваше в обятията си безлюдните улици на града. Тези улици, по които денем забързани към изграждането на зрелия социализъм се щураха безброй сиви и скучни хора,живеещи с усещането, че са щастливи. Те имаха всичко и същевременно нямаха нищо, нямаха онази свобода,която извисява човешкия дух далеч над всичко земно и познато. Биваха мачкани и държани в плен на страха от това да изявят себе си,своите черти,отделящи ги от сивата маса.
     За поддържането на тази илюзия на страха и подчинението умело се грижеше Комитетът за Държавна сигурност. Част от този комитет бе и Агент Дарин. Псевдоним,зад който умело се прикриваше дребно шишкаво човече с очилца и глава тъй плешива,че поразително напомняшя месечина. Той винаги бе готов раболепно да се съгласи с всичко, което чува. Ала под тази усмивка се криеше мозъче,което щрака ли щрака и само с един допис бе в състояние с лекота да обезглави, когото си поиска.
    Описание тъй нежно и поетично в живия живот бе закърпено за личността Иван Генов Пенов, славен математик и директор на градското школо. Съдбата и божието провидение,в което той, като заклет комунист не вярваше се бяха погрижили да му отнемат двете най-скъпи същества за всеки човек-детето и съпругата и двамата споминали се от тиф.Тази награда за злините на страхливеца го озлоби към целия свят, вместо да го смири и той отдаде живота си на каузата да пакости на хората.
    От няколко дни до ушите му достигаше мълвата,че учителят по литература Атанас Гранитски организирал кръжок, в който мътел съзнанията на социалистическата младеж. Рано сутринта той реши да провери това. Пресичайки в хладната утрин широкия училищен двор се натъкна точно на младия учител,на когото с дружеска усмивка на лицето заговори:
                        - А добро утро колега, Гранитски!
                        - Добро утро,другарю директор!
                        - Чувам аз правите кръжок за литература! Дали е вярно?!, подзе Генов.
                        - Правилно сте разбрал! Има такъв интерес у подрастващите. Ще ви издам една тайна, другарю Генов. Ние всъщност четем тайно литература от капиталистическия свят, светът на свободата, говорим за свободата на духа и мисълта. Това е тайна, но реших вам да я споделя,защото във ваше лице вярвам имаме съмишленик. И ако позволите ще ви поканим на нашата сбирка на кръжока!
     С подобна жар в сърцето и искри в очите направи грешка,за която щеше да заплати със светлината на благородния си живот.
                    - Прочете ми мисълта,синко! Разбира се,че искам да дойда,дори щях да те помоля да ми позволиш да дойда! Кога и къде трябва да дойда?
                     - В салона на училището точно в пет следобед!
                      - До тогава,другарю Гранитски!
   Доволен, че толкова лесно успя да спипа своята поредна жертва си каза на ум:
                      - „ Свършено е с теб , поете! Свършено е!”
    Окрилен по това време бе и младият учител,неочакващ да срещне толкова разбиране и подкрепа у своя началник.Неусетно минаха минутите до късния следобед и ето че дойде часът на сбирката на дружеството.
                   - Тъкмо и аз ще мога да науча нещо по литературните въпроси!, вдъхновено говореше директорът,докато вървяха заедно с младия литератор.
                  - Светът на литературата,другарю директор е необятна съкровищница,ще видите ще бъдете прероден след нашата сбирка. –отвърна нищо неподозиращият младеж.
  Постепенно наближиха огромният салон на школото,а вътре нетърпеливо чакаха десет младежи.
                 - „ Всички зайчета наведнъж ми паднахте в примката” ,подсмихвайки се си мислеше директорът агент.
                - Моля за внимание! – прокашля се младият учител.
    Генов се загледа и сякаш за пръв път виждаше Гранитски. Този висок и русокос млад мъж, в чиито очи се четеше увереността на безкрайното синьо море.
            - И така днешното занятие ще го посветим на темата за свободата! На онази свобода,която без жал ни отнема задушаващото иго на комунизма! Защо! Защо питам аз трябва да живеем в измама! Светът не се побира само в рамките на населеното ни място! По света,приятели мои има народи,които са свободни,за които да изкажеш мнението си,което е различно от общото е въпрос на смелост и чест!
     Тези и още много други горещи слова бликаха от чистата душа на младежа. Аудиторията слушаше дълбоко притихнала и с широко отворени сетива попиваше всичко чуто. Само директорът мълчеше с мазна и угодлива усмивка,докато вътре в себе си трескаво си мислеше:
                - „ Ах ти, долен кучи сине! Ще плюеш ръката,която те храни и системата,която те създаде! Ще развращаваш комунистическата младеж, мммм! Ооо,какъв роман ще напиша за теб до службите ,почакай само да видиш”.
              - И тъй, братя мои покорно ви благодаря за вашето внимание,нека Бог бъде с вас!
    Последваха мигове на пулсираща тишина,които рязко бяха взривени от мощни викове „ура” и „да живей свободата”.
    Всички бавно се разотидоха ,а Гранитски се доближи до директора и неуверено запита:
          - Е, какво мислите за това?!
         - Какво друго мога да ти кажа, другарю! Аз отдавна изповядвам вашите идеи,но мислех ,че съм само аз и не давах гласност на мислите си.
          - Не, не сте само вие-много сме!, усмихнато отвърна младежът.
           - Виж, имам едно предложение за теб ,синко! Вижда се в теб има искра,която не бива да се попилява! Аз имам връзки в капиталистическия свят. Искаш ли да те прехвърля там?! Да почерпиш опит, на живо да видиш това,за което тъй разпалено говориш!
          - Разбира се, иска ли питане! Но как виждате да стане това! Нали ще ме разкостят от ДС?!
          - Виж за пред хората ще бъдеш изпратен в командировка в Москва,а другото оставете на мен!
          - Така да бъде!
   Стиснаха си ръцете и всеки се отправи към своя дом.
  Стана седем и половина, когато младият поет се прибра в малката къща на улица „Тинтява”. Грейнал от щастие още от вратата заговори на своята съпруга:
        - Наталия! Щастлив съм! Пред нас се отварят нови бъднини! Ето днес другарят   Пенов чу лекциите ми! Ще ми даде шанс,да вдъхна свободата! Праща ме зад желязната завеса!
      Младата двадесет и четири годишна жена го погледна с топлите си кафеви очи,по които избиваше една лъчезарна и по детски чиста усмивка и развълнувано заговори:
       - Та това е прекрасна новина! Да знаеш колко се радвам за теб! Ето сега и аз на свой ред мога да те изненадам!
        - С какво ще ме изненадаш,любима моя!?
        - Днес научих със сигурност,че вече няма да сме сами за напред,очакваме рожба!
         - Това е най-хубавото нещо,което научавам днес! О,мила ела тук,ела да те прегърна!
         - Ти, ти кога тръгваш за колко време!
          - До два дни трябва да замина,но всеки ден ще ти пиша ще мисля за нас тримата ,броейки дните до моето завръщане!
   По същото време директорът агент бе забил късоглед поглед в куп пръснати листа върху писалището,като поставяше последните щрихи на подлия си донос. Донос, който завинаги щеше да затвори вратата на щастливото семейно огнище пред младия Атанас Гранитски!
     Дните до нощта на неговото заминаване бяха изпълнени с трескаво очакване,предвкусване на свободата.
     И тъй дойде съдбовната нощ. Фаровете на ладата ,с която трябваше да стигне до сборния пункт разцепваха мрака на безлюдните улици, подобно на зли очи на дявол.
     Когато возилото спря пред дома на учителя той трепетно чакаше и час по час отправяше взор към прозореца. Когато видя колата едва чуто от устните му се отрони:
            - „Време е !”
   След което се прегърнаха и той с тъга на сърцето напусна завинаги дома си.
Нощта бе студена, но сякаш дваж по мразовита я правеше раздялата със старото и трепетите пред неизвестното.
   Когато се настани на задната седалка го чакаше с усмивка на уста подлият Агент Дарин, който пръв заговори:
            - Привет, младежо! Готов ли си,а?
             - Готов съм! С увереност отвърна Атанас.
             - Е,да тръгваме тогава!
    Потеглиха. Напрегната тишина тежеше, като олово във въздуха. Пътуваха така,километър след километър, докато най –сетне стигнаха една безлюдна местност извън града,на която чакаше голям камион.
             -Какво е това? Къде сме?,запита Атанас.
            - Тук сме! Пред портите адови! Ха, ха, ха, хааа! Ти си бил много наивен бе младеж,да не кажа глупав!Как само се върза на това,че ще ти помогна! Ще те пратя отвъд!За революционерчета,като теб ,присъдата е една единствена!- смърт от изнемога в трудов лагер!
           - Но как така! Не е честно! Имам жена,чакам дете,имам ученици! За Бога! Нее!
         - Никъде не пише, че ще е честно,а за семейството си да беше мислил преди да правиш клуб на свободата ! В този камион са и другите гълъбчета ,които ти ходят по акъла! Водете го, хайде ,че няма време!
   В същия момент младата Наталия ронеше сълзи, мислейки за предстоящите самотни и тъй празни и безлични дни,които я очакваха.
         - Какво ще правя! ,питаше през сълзи тишината.
   Призори камионът стовари клетниците в лагера на смъртта. Огормна сива сграда, оградена с тел, по която течеше ток с високо напрежение, целящ в зародиш да угаси всяка нелепа надежда за бягство.
       - Хайдеее, псета предателски,вървете се запознайте с новия си дом! , истерично се кикотеше човек в безлична сива униформа.
  Всички под конвой с ритници бяха вкарани в сградата. Там ги посрещна на свой ред фелдфебел висок и снажен с коси по-черни и от катран,който ги втрещи:
        - Оооо,копелета! Ще бутате комунизма,аа! Свобода ми искате,ааа! Тук ще помогна да се разкапят телесата ви! Ще разбивате камъни! Веднъж дневно ще получавате кора сух хляб и чаша кална вода! И а някой се оплаче или направи опит да избяга ще бъде застрелян в главата! А който не се подчини на заповед ще го оставя да агонизира! Чухте ли ме кучи синове такива!
   Бе късен януарски следобед,когато Наталия бавно крачеше към къщи,на връщане от работа в местния завод „Септемвриец” за счетоводството на който тя се грижеше с особена вещина.
   Неусетно бяха минали цели два месеца от раздялата и с Атанас,а още не бе получила ни ред от него. Тази мисъл разяждаше,като проказа дните й.
            - „Какво ли е станало? Дали е добре? А може би вече е забравил за нас?!”
С тези мисли тя прекрачи прага на студената и тъмна къща.
           - Хайдеее, псета, работете ,да чувам кирките ви,не се помайвайте!
           - Плясс-плясс! Изсъска камшикът в ръцете на фелдфебела,плъзнал се по гърба на един от многото нещастници.
         Дългият и убийствен престой в този нечуван ад бе изменил до неузнаваемост младия човек. Там където преди имаше едно свежо и лъчезарно лице днес се вееше мръсна и спластена брада,а от одухотворения поглед не бе останала и следа,четеяха се първите признаци на лудостта,причинена от мизерията.
        - Братко,така няма да издържим много дълго!- шепнеше Атанас на своя събрат по килия,някогашен лекар.
      - Какво мислиш да сториш? ,запита го другият.
       - Тук е немислимо да избягам жив,затова мисля да скоча върху оградата, та да може токът да сложи край на мъките ми!
       - Зъррррр! , иззвъня звънецът в къщата на Наталия.
       - А, бабо Пено, добре дошла,влизай,влизай! Ще настинеш така на вратата!
       - Да вляза ,чедо! Виждам,че си самичка,а и бременна си,трябва ти отмяна! Ако щеш ще идвам да те наглеждам и да ти помагам!
        - Жива да си, бабо! Мъжът ми осем месеца стана как не се е обаждал! Не знам жив ли е или не! Чудя се вече какво да мисля!
        - Недей, чадо,не се коси! Докле ме държат кокалите ще бъда край теб! Ей го на и аз сама вече толкоз много години,след дядото,ама съдба що да сторим!
   Още не бе пуканала зората,когато с ритници в бъбреците бяха събудени до един всички нещастници,попаднали в лагера:
         - Хайдеее, не ми се излежавайте,да не сте на пансион тука! Тия кирки вас чакат, кучета проклети!
    Както всеки ден бяха изкарани под строй в средата на който с пълни с налудничава увереност очи се движеше и Атанас Гранитски. Изведнъж с нечувана сила той се отскубна от строя и преди да може някой да реагира той вече се тресеше, прегърнал електрическата ограна.
      - Братко, братко,ц-ц-ц! подобни немощни звуци се изтръгваха от гърдите на бедните клетници.
      - Копеле, проклето, колко лесно се спаси, псето му с псе! –ругаеше фелдфебелът.
      - Хайде какво гледате,хвърлете това овъглено чучело в септичната яма,където е достойното място за душата му!
   Така завърши живота на един човек,който обичаше свободата и не бе готов на никаква цена да преклони главата си пред хора,далеч по-малограмотни от него.
     - Момиче, честито, другарко!
   Сълзи от радост и тъга потекоха по страните на Наталия. Радваше се,че идва на бял свят един нов живот, грижите по който бяха орисани единствено и само на нея. Това велико събитие в живота на младата жена се случи в месец септември на 1989 година. Промени се готвеха в пусла на цялото общество. Някогашният диктатор, днес бе уморен старец с отдавна изпразнен от съдържание поглед. Навсякъде се носеше мистичният аромат на нещо ново,което щеше да преобърне живота на милиони хора. Виждаха се и ронливите основи,върху които почиваше голямата измама, наречена социализъм. Ала какво идваше на нейно място,никой не можеше дори да предположи! Дали нещо по-добро или още по-голям упадък на нравите!
Промените завариха Наталия Гранитска и малката и дъщеря Валя в много трудно материално положение. Тя бе загубила надежда някога отново да види Атанас. Не знаеше и какво ще отговаря един ден на детинските въпроси за тате. С много усилия тя успя да си намери работа, като пощенски служител. И така се занизаха един след друг дните,пълни с добро и лошо с радост и мъка.
   Малката Валя растеше, като едно цвете в омайната и чиста градина на детството. И една вечер последва очакваният въпрос:
       - Мамо, ние защо си нямаме тати?
  Наталия въздъхна и заговори с усилие:
      - Беше много отдавна! Във времената,когато всички живеехме в едни по-спокойни, макар и сиво скучни времена. Баща ти! Той бе учител! Човек предан на професията си,излъчващ истинска доброта! Веднъж неговият директор го прати на обучение и той не се върна!
    - Да го потърсим ние ,мамо!
     - Едва ли , мило дете, ако е искал е щял да намери начин да се свърже с нас!
Сълзи избиха по лицето на майката и това сложи край на мъчителния разговор! След, което те заспаха прегърнати.
    И отново се занизаха дните,смениха се сезоните, месеците,годините. На Наталия отминалото време донесе първото сребро в косите, а Валя превърнаха в прекрасна млада жена на прага на живота.
     - Виж какво,мила мамо! ,заговори тя една вечер. Дала си ми толкова много не си ме оставила, когато ти е било най-трудно! Имах мечта да продължа да уча в университет, но помислих и реших. Не,аз нямам право да те тормозя с моята издръжка. Времената са тежки и за двете ни! Затова няколко години ще поработя в местния дом за стари хора! А после ако е рекъл Бог ще се запиша да следвам!
    - Милото ми досетливо и съобразително дете, ела да те прегърна! Господ ме е надарил с теб!
    Така младата Валя се отдаде с цялото си сърце на каузата да помага на възрастните хора. С нейното мило и грижовно отношение тя бързо спечели сърцата,както на колегите си,така и на старите хора! Нямаше човек,на когото да не продума блага реч!
    Сред домуващите имаше и един стар познайник на обществения живот от миналата епоха. И това бе не кой да е, а 75 годишният директор на местното школо и доносник в ДС Агент Дарин. Но вече бавно и неумолимо разяждан от рак на стомаха. Бе научил още в началото, че лъчезарната Валя е въсщност дъщеря на човека, когото лично той поръча да убият. Минаха дни на упорита вътрешна борба, но накрая той реши да си признае истината,за да си отиде поне малко по-спокоен от този свят. Една сутрин, когато Валя мина на визитация той помоли:
    - Мило дете,ела при мен! Искам да ти кажа нещо важно!
    -  Идвам ,добри човече! ,усмихна се тя.
    -  Виж, дете! Аз не съм човекът,за когото ме мислиш! Ето виждаш,вече съм болен, не след дълго ще си отида завинаги от този свят!Затова искам да ти призная истината, да можеш да си отговориш на куп въпроси,които стоят в теб без отговор! А ако може и аз да си ида по-спокоен! И тъй аз съм директорът на училището по времето ,когато баща ти бе учител. Освен директор аз бях и служител на Държавна сигурност. Ти не знаеш какво е това, Това е един огромен репресивен апарат,който мачкаше и убиваше хора. Баща ти бе човек със силен дух,много будно и начетено момче,но бе сбъркал времето си! Тогава хора,като него се изпращаха на мъчителна смърт в концлагерите от хора,като мен! Аз съм виновен , да нямаш баща той никога не ви е напуснал,за да ви замени с майка ти за по-охолен живот! Той дори не излезе извън пределите на България! Умря в трудов лагер,изпепелен от електрическа ограда! Възхищавах му се на смелостта,но тогава бяха такива времената,изпратих го на смърт! Виновен съм! Ако намериш сили в себе си те моля да ми простиш!
Последва тишина,сълзи напираха в очите на Валя,тя продума:
     - Аз не съм Господ, че да давам и отнемам прошка! Не мога,а и не бива да мразя хората! Вас Всевишният ви е наказал предостатъчно и ще ви съди в деня,когато се изправите пред него! Ако от това ще ви олекне,простен бъдете!
  Сетне стана и излезе, бавно затваряйки вратата след себе си.
   На вечеря през сълзи тя разказа цялата история на майка си Наталия,която през сълзи заговори:
   - Знаех си,баща ти никога не би ни забравил! Колко мъка е преживял милият! Дори няма гроб, да го оплачем! Валя утре е събота, нека отидем на мястото на лагера,да оставим цветя,да постоим там,където баща ти намери смъртта си!.
   Така и сториха рано на другата сутрин потеглиха за Скравена. Когато стигнаха до лагера, дори сълзите замръзнаха в гърлото им, като видяха ужасът на това място.
    Стояха така повече от час,изумени от нечовешкия облик на това място,сетне положиха цветя и хванати под ръка се върнаха към своето утре.

© Боян Дочев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??