Тръгнах си от Вяра, този път, както си мислех - окончателно. Всъщност Разумът ми отдавна бе си тръгнал, но Сърцето отказваше да го последва и все си намираше оправдание да остане още малко. До днес. Какво се случи ли - ами днес Сърцето ми не можа да намери нейното. Като че ли - вече го нямаше... Уж всичко се беше същото, но някак си - чуждо и студено... Сърцето ми се реши и последва с неохота отдавна чакащия го на прага Разум. Разбира се, Разумът не спести на неразумното Сърце репликите, от рода на: "Аз нали ти казвах...", може би за да се почувства мъдър и значим, но от това нито на него, нито на Сърцето им ставаше по-леко...
Аз, като превозно средство на споменатите вече Разум и Сърце, хванах по тясната планинска пътека, без някаква особена цел и посока. Късното лято бе започнало да нашарва тук-там дърветата с майсторската си четка и спокойствието сред тази величествена красота, започна да отрезвява главата ми. Спускайки се надолу по склона, открих в корените на един вековен дъб, малко забравено кладенче и пих, пих до забрава чистата и студена вода, утоляваща жаждата, като глътки любов...
Изправих се и видях, че съм излязъл на кръстопътя в началото на градчето. Нямах ясна идея накъде да поема и седнах, за да си събера мислите. Лекият ветрец галеше лицето ми, зад мен вековната гора шумолеше и ми разказваше легенди за страшни хайдути. Попитах я, дали знае и за срещи на млади влюбени. Гората се усмихна многозначително и заяви, че ще пази тайните на всички, които са й ги доверили...
- Хей, момче! - чух глас. Стреснах се и се огледах наоколо, но не видях никой.
- Кой вика? - попитах объркано и неразбиращо - Не те виждам!
- Напротив, виждаш ме - точно пред теб съм! - каза гласът - Това съм аз, Кръстопътят!
- Не си прави глупави шеги с мен! - казах за ядосано.
- Не се шегувам! - отговори гласът - Аз наистина съм Кръстопътят! Чух, че говориш с Гората и реших и аз да се обадя. Не се сърди - толкова отдавна не съм говорил с никого...
Останах изумен и дори - уплашен. Понеже знаех, че не съм пиян, реших, че полудявам. Разтърках си очите и се ощипах - не беше сън!
- Това да не е някаква скрита камера и сега целите да ме изкарате идиот! - попитах аз ядосано, но и тържествуващо - явно бях разкрил замисъла.
- Ха-ха! - засмя се тъжно Гласът - та я се огледай - тук вече не минават даже туристи, пък камо ли - журналисти... Бедата е там, момче, че вашия свят го формира само телевизията и всичко, което се случва в реалния, за вас е чуждо и непознато! Но понякога - реалния може да е по-вълшебен и от най-вълшебния филм! Просто трябва да си готов, да се срещнеш с него!
- Не, не, чакай малко! Аз съм разумен човек - сигурно има някакво обяснение... - смотолевих аз - Сигурно в кладенеца, от който пих е попаднал прашец от някакви халюциногенни растения, сигурно....
- Ха-ха! - отново ме прекъсна горчивия смях - Защо на всичко търсите обяснения? Защо загубихте способността си да се удивлявате, защо престанахте да вярвате в чудеса?! Слава Богу, сред вас има малцина, които все пак са пили от Извора на Познанието...
- Точно така! - извиках аз окрилен, както Архимед бе извикал: "Еврика!"- Това е то - горското кладенче, явно е било Извора на Познанието!
- Глупаво момче! - каза Кръстопътят с лека насмешка - Изворът на Познанието е просто метафора! Нима мислиш, че ще пийнеш глътка вода и ще ти се изясни всичко?! Познанието се трупа с много труд, индивидуален опит и поука от грешките! За това са необходими воля, търпение и много време!
Нищо в този свят, не идва даром...
Гласът замълча и аз се замислих над думите му - беше абсолютно прав, затова реших да му се доверя:
- Разделих се с мойта Вяра - казах аз - и сега съм изправен пред дилема. Мразя дилемите - те само объркват човека и го карат да се чувства несигурен. Но ти едва ли ме разбираш - надали си се влюбвал някога...
- Та кой по-добре от мен знае, какво е дилема - каза Гласът - Та аз съм Кръстопът! Забрави ли? Но аз предпочитам, да не го наричам дилема, а право на избор. На свободен избор!
- Страх ме е! - прошепнах аз.
- Именно страхът принизява избора до дилемата - каза Кръстопътя - Трябва да се отърсиш от него! Но аз имам чувството, че си загубил не само твоята Вяра, а и вярата си изобщо! Ако не беше така, нямаше да се страхуваш и дори щеше да си благодарен, че имаш право на избор, или както ти го наричаш - дилема. Мнозина не са имали този шанс...
- И по кой път да тръгна? - попитах аз неуверено.
- Ти сам ще решиш това! - отговори Кръстопътят. - Аз само ти предоставям възможностите, но изборът си е твой.
- Но как да направя този избор? - извиках аз отчаяно - Моля те, помогни ми, вероятно си упътвал много хора...
- О, не - не съм! - отвърна Кръстопътят - Хората рядко се спират да поговорят с мен, а още по-малко - да ми искат съвет! Те смятат, че всичко знаят! И когато сбъркат в избора си - винаги обвиняват някой друг! Така им е по-лесно, така не носят те отговорността! Например - стигат до мен и завиват надясно. След време разбират, че са сбъркали и си казват: "Защо не завих на ляво на проклетия кръстопът, дяволите да го вземат гадния разклон!" А аз, с нищо не съм им виновен! Грешката си е тяхна, но аз обирам пешкира! Така че, единственият съвет, който мога да ти дам е, че преди да тръгнеш по който и да е път, трябва да знаеш, къде искаш да отидеш! Ако не знаеш къде искаш да стигнеш, винаги ще се озоваваш някъде другаде, и ще трябва да опитваш отново, и отново... А човешкият живот, за съжаление, е доста кратък - няма да ти стигне времето да обиколиш всички кръстопътища...
- А къде е мястото на вярата? - попитах аз несигурно.
- Тя ще ти помогне да разбереш, къде искаш да отидеш, т. е. да направиш правилния избор.
- А на моята Вяра? - прошепнах плахо аз.
- Тя ще те прави щастлив, по време на пътя! Но тогава всъщност не се налага изобщо да тръгваш на път! Щом си щастлив, не е необходимо да търсиш нещо друго, т. е. същото нещо - другаде...
- Но тя затвори сърцето си за мен! - възразих аз. - Пътувах към сърцето й, и изведнъж - пътя свърши...
- Не, момчето ми, пътят не е свършил! - отговори Кръстопътят. - Това просто е било остър завой, след който - сигурен съм, се открива приказен пейзаж на безоблачно щастие! Хайде, бягай към вкъщи и ще разбереш!
- Но как може да си толкова сигурен? - учудих се аз.
- Защото, приятелю - засмя се Кръстопътят - пътят никога не свършва! Недей да го вървиш сам и след всеки завой - ще откриваш щастието!
© Калин Пантов All rights reserved.